И днес отново се питаме: Кое всъщност е важното? Какво ни вълнува сега и няма да изчезне и утре? Нещата, които ги има откакто съществува човечеството – щастие, любов, семейство, партньорства , време, стрес, самота, сбогуване, тъга?

Точно преди 14 години, на 9. януари 2007 г. един мъж променя света – шефът на „Епъл“ Стив Джобс представя в Сан Франциско първият айфон. Оттогава хората не само могат да си говорят по телефона, а да сърфират в интернет, да си изпращат снимки и видеа, да споделят живота си онлайн. Джобс наистина си остава велик – неговото откритие свързва целия свят по начин, който преди беше абсолютно невъзможен и немислим. И точно сега, във времената на коронакриза, това изобретение ни спасява да общуваме с приятели и роднини навсякъде по земното кълбо, да бъдем заедно.

А дали светът стана по-добър с изобретението на Стив Джобс? Ние станахме ли по-добри?

Мъжът, който беше идол за мнозина, живееше гордо и с достойнство последните си дни, знаейки, че си отива от коварната болест.

Човекът, който с визионерството си промени малката вселена на всеки от нас, отдавна не е между живите. Почина през 2011 г. от рак. Нека чуем отново знаменателната му и последна реч пред студентите в един от най-престижните американски университети. Колко актуална е само и днес.

„Вашето време е ограничено. Не го прахосвайте да живеете нечий чужд живот! Не бъдете ограничавани от догмата да живееш с резултата от мисленето на други хора! Не позволявайте шумът от мненията на другите да приглуши вашия собствен вътрешен глас! И най-важното: Имайте куража да следвате сърцето и интуицията си! Те някак си вече знаят какъв искате да станете! Всичко останало е второстепенно.“

И още: „Бъдете гладни, останете неразумни!“

Да си спомним емоционалната и въздействаща реч на Стив Джобс по случай дипломирането на випуск от университета в Станфорд:

„За мен е чест да бъда с вас на вашето завършване от един от най-добрите университети в света. Никога не завърших университет. Днес искам да ви кажа три истории от моя живот. Нищо особено. Просто три истории.

Първата история е за свързването на точките

Напуснах колежа „Рийд" след първите 6 месеца там, но останах да посещавам курсове за още 18 месеца, преди наистина да напусна. Така, защо всъщност напуснах? То е започнало още преди да се родя. Моята биологична майка е била млада, неомъжена студентка и решила да ме даде за осиновяване. Тя вярвала много силно, че аз трябва да бъда осиновен от висшисти, така че всичко било уредено, за да бъда осиновен от адвокат и неговата съпруга. Обаче, когато съм се появил в последната минута, те решили, че не искат момче, а момиче. И така моите родители, които били следващите в списъка за осиновяване, получили обаждане по средата на нощта с въпроса: "Имаме непредвидено момче, искате ли го?" Те казали: "Естествено". Моята биологична майка по-късно разбрала, че моята майка никога не завършила висше, а баща ми никога не е завършил средното си образование. Тя отказала да подпише окончателните документи за осиновяване и се съгласила няколко месеца по-късно, когато моите родители обещали, че някой ден аз ще отида да следвам.

И 17 години по-късно аз се записах в университет. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото „Станфорд" и всичките спестявания на родителите ми от работническата класа се харчеха за университетската ми такса. След 6 месеца не виждах полза от всичко това. Нямах представа какво искам да правя с живота си и как университетът ще ми помогне да разбера това. И ето ме на място, харчейки дългогодишните спестявания на родителите си. Така реших да напусна, вярвайки, че някак ще се справя добре. Беше доста плашещо по онова време. Но гледайки назад, това беше едно от най-добрите решения, които съм вземал. В момента, в който напуснах, можех да спра да посещавам задължителните лекции, които не ми бяха интересни и започнах да ходя само на тези, които ми изглеждаха интересни. Не беше толкова романтично - нямах стая в общежитието, затова спях на пода при приятели, връщах бутилки от кока кола за 5 цента, за да си купувам храна и ходех 7 мили през града всяка неделя вечер, за да получа едно ядене на седмица в храма „Харе Кришна". Харесваше ми.

И повечето от това, с което се сблъсках,

следвайки любопитството си и интуицията си,

се оказа безценно по-късно.

Нека ви дам пример. Университетът „Рийд" по-това време предлагаше може би най-доброто обучение по калиграфия в страната. На територията на университета всеки плакат, всеки етикет на всяко шкафче беше красиво изписан ръчно, калиграфски. Понеже бях напуснал и не трябваше да ходя на задължителните лекции, аз реших да посещавам калиграфските лекции, за да се науча на калиграфия. Научих за шрифтовете serif и sans serif, за разликите между пространството между различните комбинации от букви, за това какво прави типографията важна. Беше красиво, исторически, артистично неуловимо по начин, който науката не може да го улови и аз го намерих за удивително. Нито едно от тези неща нямаше дори надежда за приложение в моя живот, но 10 години по-късно, когато създавахме първия компютър „Макинтош", си спомних всичко това и го вложихме в компютъра. Това беше първият компютър с красива типография. Ако никога не бях ходил на този курс в университета, компютърът „Макинтош" никога нямаше да има множество и пропорционални шрифтове.

И понеже Windows просто ни копира, много е вероятно, че днес компютрите щяха да бъдат без такива шрифтове. Ако не бях напуснал колежа, нямаше да попадна на тези лекции по калиграфия и персоналните компютри можеше да нямат чудесната типография, която имат сега. Естествено, не беше възможно да свържа точките, гледайки напред, когато бях в университета. Но беше много, много ясно, когато поглеждах назад 10 години в миналото. Няма начин да свържете точките, които са напред, без да сте свързали тези по-назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак ще се свържат във вашето бъдеще.

Трябва да вярвате на нещо - на интуицията си, съдбата, кармата, каквото и да е. Този подход никога не ме е разочаровал и направи живота ми смислен.

Моята втора история е за любовта и загубата.

Бях щастлив да открия какво обичам да правя рано в живота си. Воз и аз създадохме Apple в гаража на родителите ми, когато бях на двайсет. Работихме много здраво и за десет години Apple се разрасна от нас двамата в гаража до два милиардна компания с над 4000 служители. Ние тъкмо бяхме пуснали на пазара нашето най-добро творение компютърът „Макинтош", година по-рано аз бях станал на тридесет и тогава ме уволниха. Как можеш да бъдеш уволнен от компания, която си създал? E, като се разрастваше Apple наехме един човек, когото смятах за много талантлив, за да е подходящ да управлявам компанията с него. За около година и повече нещата вървяха добре, но след това нашите виждания за бъдещето започнаха да се различават и накрая станахме противници. Управителният съвет застана на негова страна. Така на 30 години аз бях изхвърлен, ама много публично изхвърлен. Това, което беше смисълът на целия ми живот като възрастен, си беше отишло и беше опустошително. Наистина не знаех какво да правя за няколко месеца. Чувствах, че съм разочаровал предишните поколения предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми бе предадена.

Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да се извиня за това, че прецаках нещата толкова много. Беше си доста публичен провал и дори мислех да избягам от Силиконовата (силициевата) долина. Но нещо постепенно ми просветна - аз все още обичах, това което правех. Обратът на събитията в Apple не беше променил това. Аз бях отблъснат, но още бях влюбен. И така реших да започна отначало. Не го разбирах тогава, но

уволняването ми от Apple беше най-доброто нещо,

което можеше да ми се случи.

Тежестта на успеха беше заменена от лекотата на това да си начинаещ отново, по-малко сигурен за всичко. Това ме освободи да вляза в един от най творческите периоди от живота си. През следващите пет години започнах компания с име NeXT (следващ), друга компания „Пиксар" и се влюбих в една удивителна жена, която щеше да стане моя съпруга. „Пиксар" направи първия филм изцяло с компютърна анимация - "История за играчките" ("Toy Story") и сега е най-успешното студио за анимация в света. В забележителен обрат на събитията Apple купиха NeXT и аз се върнах в Apple. И технологията, която създадохме в NeXT, е в основата на сегашното възраждане на Apple. А Лоурийн и аз имаме чудесно семейство.

Сигурен съм, че нищо от това нямаше да се случи, ако не бях уволнен от Apple. Това беше ужасно на вкус лекарство, но предполагам пациентът имаше нужда от него.

Понякога животът те удря по главата с тухла. Не губете вяра!

Убеден съм, че единственото нещо, което ме караше да продължавам бе, че обичам това, което правя. Трябва да откриете това, което обичате! Това е вярно както за работата ви, така и за любовите ви. Вашата работа ще заема голяма част от вашия живот и единственият начин да бъдете напълно удовлетворени е да вършите това, което смятате за страхотна работа. Единственият начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш. Ако не сте го открили още, продължавайте да търсите! Не се примирявайте!

Като всички въпроси свързани със сърцето, ще откриете това, което търсите.

Като всяка добра връзка, става все по-добре и по-добре като минават годините. Така че, продължавайте да търсите, докато не го откриете! Не се примирявайте!

Моята трета история е за смъртта.

Когато бях на 1, прочетох цитат, който беше нещо като това: "Ако живееш всеки ден сякаш е последният ти, някой ден определено ще си прав". Това ме впечатли и оттогава през последните 33 години поглеждам в огледалото всяка сутрин и се питам: "Ако днес беше последният ден в живота ми, щях ли да искам да правя това, което смятам да направя днес?" Когато отговорът е бил "не" за твърде много дни подред, аз знам, че трябва да променя нещо.

Да помниш, че един ден ще си мъртъв, е най-важният инструмент, който съм срещал да ми помогне да направя големите избори в живота си. Защото почти всичко - всички чужди очаквания, всичката гордост, всичкият страх от провал или унижение - тези неща просто стават маловажни пред лицето на смъртта, оставяйки само това, което наистина е важно. Да помниш, че ще умреш е най-добрият начин, който знам да избегнеш капана на това да мислиш, че имаш нещо за губене. Ти си вече гол. Няма причина да не следваш сърцето си.

Около преди година бях диагностициран с рак. Имах насрочен преглед в 7.30 ч. сутринта и заключението беше, че имам тумор на панкреаса. Дори не знаех какво е панкреас. Докторът ми каза, че е почти сигурно, че това е нелечим вид рак и че трябва да очаквам да живея не повече от три до шест месеца. Докторът ме посъветва да се прибера вкъщи и да въведа нещата си в ред. Общо взето това е начинът на докторите да ти кажат да се подготвиш да умреш. Означава да кажеш на децата си всичко, което си мислел, че ще можеш да им кажеш през следващите десет години, през следващите няколко месеца. Да си сигурен, че всичко е уредено, така че да е лесно за теб и за твоето семейство. Означава да се сбогуваш. Живях с тази диагноза цял ден. По-късно същата вечер имах биопсия, където пъхнаха ендоскоп през гърлото ми, през стомаха в червата, забиха игла в панкреаса ми и взеха клетки от тумора. Аз бях упоен, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато са видели клетките под микроскоп, докторите започнали да плачат, защото се оказало много рядък вид рак на панкреаса, който се лекува с операция. Направиха ми операцията и сега съм добре. Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да е най-близката, която ще имам за още няколко десетилетия.

Преживявайки това, мога да ви кажа с малко по-голяма сигурност: Никой не иска да умре! Дори хората, които искат да отидат в Рая, не искат да умрат и да отидат там. Въпреки това, смъртта е крайна спирка, която очаква всички ни. Никой не я е избягнал. И така трябва да бъде, защото смъртта е вероятно най-доброто изобретение на живота. Тя е агентът на промяната на живота. Тя очиства старото, за да направи място за новото. Точно сега новото сте вие, но някой ден, не твърде далечен от днес, вие постепенно ще остареете и ще бъдете изместени. Съжалявам, че съм така драматичен, но е твърде вярно.

Вашето време е ограничено. Не го прахосвайте да живеете нечий чужд живот! Не бъдете ограничавани от догмата да живееш с резултата от мисленето на други хора! Не позволявайте шумът от мненията на другите да приглуши вашия собствен вътрешен глас! И най-важното: Имайте куража да следвате сърцето и интуицията си! Те някак си вече знаят какъв искате да станете! Всичко останало е второстепенно.

Когато бях млад, имаше списание "The Whole Earth Catalog“, което беше една от библиите на моето поколение. Беше създадено от човек на име Стюард Бренд, не далеч от тук в Менло Парк, и той му вдъхна живот с поетическия си подход. Това беше през късните 60 на двайсти век преди персоналният компютър и компютърна предпечатна подготовка. Списанието беше правено с машинописни машини, ножици и полароидни фотоапарати. Беше като Google на хартия, 35 години преди Google да се появи. Беше идеалистично и преливащо от добри инструменти и страхотни мнения и идеи. Стюарт и неговият екип издадоха няколко броя на "The Whole Earth Catalog" и тогава, когато му дойде времето, те издадоха последен брой. Беше средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица на последния им брой имаше снимка на път от провинцията рано сутринта, от този вид, на който може да попаднете да пътувате на стоп, ако сте толкова авантюристичен. Под пътя бяха думите: "Остани гладен. Остани неразумен!" Това беше тяхното прощално послание.

Остани гладен! Остани неразумен! И аз винаги съм желал това за себе си. И сега, когато вие завършвате и ще започнете нов живот, аз ви пожелавам същото. Останете гладни! Останете неразумни!

Благодаря ви много!“