След “Голямото плюскане” ресторанти в Париж отказвали маса на Мишел Пиколи.

17 май 1973 г. Кинофестивалът в Кан е изправен пред един от най-големите скандали в историята си. Представянето на филма “Голямото плюскане” на Марко Ферери с Мишел Пиколи в една от главните роли е посрещнато с хули и от критиката, и от публиката. 

“Най-голямото унижение за Франция”, “Срам за продуцентите и за актьорите, които са се съгласили да се въргалят в тази мръсотия, която винаги ще лепне по кожата им”. Това са най-невинните определения, които заливат екипа на филма. След прожекцията изпълнителите и режисьорът са изпратени с освирквания и дюдюкания.

А актьорският състав е наистина звезден. На екрана редом до Пиколи са още трима велики - Марчело Мастрояни, Филип Ноаре и Уго Тоняци. Филмът разказва за четирима приятели, които през един уикенд превръщат любовта си към гастрономията в кулинарна оргия, тъпчат се до припадък и накрая се самоубиват с преяждане. Той е

жестока гротеска

на консуматорското

общество,

в която осмиването е доведено до крайностите на физическото прилошаване, което зрителят изпитва.

Пиколи си спомня, че след “Голямото плюскане” много ресторанти в Париж отказвали да му направят резервация и да му дадат маса. “Упрекваха ни, че сме вулгарни, а всъщност е тъкмо обратното. “Голямото плюскане” е филм за любовта”, казва актьорът 40 години по-късно.

На 12 май големият творец напусна този свят, заобиколен от последната си трета съпруга Людивин и двете си осиновени деца Инор и Мисия. На 94 години инсултът сложи край на дните му. При вестта за смъртта му мнозина си припомниха именно шока с “Голямото плюскане”. Защото този филм, обявен впоследствие за шедьовър, илюстрира перфектно склонността на Пиколи да се хвърля към творчески предизвикателства, да играе персонажи със страст към прекомерното, да рови в човешката психика, откъдето понякога излизат грозни и отблъскващи тайни.

“Изпитвах удоволствие да играя екстравагантни герои, да се отдавам на най-смущаващите отклонения”, признава актьорът, когото

заедно с Ален Делон

французите са

окичили с титлата

“свещено чудовище”

на седмото изкуство. Именно талантът му на хамелеон, всеки път изненадващ и неочакван, превръща Мишел Пиколи е една от най-нестандартните световни знаменитости от близкото минало.

Син на цигулар от италиански произход и на френска пианистка, Мишел Пиколи се ражда в Париж на Коледа - 25 декември 1925 г., и расте в артистична среда. Мълчаливо дете, бъдещият актьор предпочита да слуша и да попива. Като ученик на 9 г. изиграва първата си роля в ученически спектакъл по “Новите дрехи на царя” на Андерсен и открива, че когато е на сцената, другите го слушат. Това е първото му усещане за голямата магия на театъра.

Още 18-годишен, Пиколи е наясно с призванието си, но плановете му да го следва са попарени от избухването на Втората световна война. През този хаотичен период той изминава на велосипед 300 км до Корез, където семейството му има приятели, при които намира временно подслон. По пътя среща евреи бегълци и младежкият му гняв се надига.

До края на живота си големият актьор остава верен на левите идеи и никога не престава да се противопоставя на крайнодесните и в частност на френския Национален фронт. Симпатизира на президента Франсоа Митеран, подкрепя “Солидарност” в Полша,

не пести критики

за тоталитарните

режими в

Източна Европа

След края на войната семейство Пиколи се връща в Париж и Мишел дебютира в киното като фигурант през 1945 г. във филма “Заклинание” на Кристиян Жак. Започва усилено да взема и уроци по театрално майсторство. Всъщност театърът е голямата любов на младостта му, защото истинската слава на големия екран го застига чак на 38 г. На театралната сцена Мишел Пиколи среща и първата си съпруга Елеонор Хърт, за която е женен от 1954 до 1966 г. Двамата имат дъщеря Ан-Корделия, отношенията с която се оказват много сложни за актьора.

Двамата не си говорят в продължение на години и не поддържат връзка. Нито един от тях не разкрива причината за това огромно отчуждение, но през 2015 г. в биографична изповед Пиколи признава: “Не е лесно да говоря за това, защото сме скарани и не знам какво става с нея. Знам само, че има 3 деца”.

Баща и дъщеря

така и не успяват

да си кажат сбогом

преди смъртта му и да си простят.

Киното открива огромния талант на Мишел Пиколи благодарение на Луи Бунюел, за когото той става актьор фетиш. Първият им общ филм през 1956 г. е “Смъртта в тази градина”. Това е началото на едно приятелство и творческо сътрудничество, което продължава 20 години. Заедно работят по още 6 филма, повечето от които завинаги остават в аналите на световната класика - “Дневникът на една камериерка”, “Дневна красавица”, “Млечният път”, “Дискретният чар на буржоазията”, “Призракът на свободата” и “Този неясен обект на желанието”.

В тези ленти Пиколи, за когото казват, че умее да оставя всички лични черти на характера си извън снимачната площадка, разкрива невероятния диапазон на таланта си. Той влиза с лекота в комедийни и силно драматични роли, играе еднакво убедително гениални манипулатори и комплексари, неустоими съблазнители и типове, които будят погнуса, хора, които са вулкан от емоции, и такива, от чието хладнокръвие побиват тръпки.

Новата вълна във френското кино е истинското му златно време. Тогава се появява филмът, който е неговата ракета носител към световната слава - “Презрението” на Жан-Люк Годар през 1963 г. В него Пиколи е в

незабравим тандем

с Брижит Бардо

“Той беше талантлив, с чувство за хумор, харесваше задника ми. Изиграхме презрението, но всъщност изпитвахме голямо уважение един към друг. Последните пръски на Новата вълна го отнесоха и ме оставиха сама на пустия плаж”, написа Бардо в туитър след вестта за смъртта му.

По времето, когато се превръща в голяма звезда, Пиколи става част от парижката бохема от Сен-Жермен де Пре. Приятел е с Борис Виан и Жан-Пол Сартър. На галавечеря, на която са седнали един до друг, в подобна компания той

среща певицата

Жулиет Греко -

това е любов

от пръв поглед

Женят се на малка церемония на 12 декември 1966 г. и остават заедно в продължение на 11 години, като се превръщат в една от митичните двойки на френския артистичен и интелектуален свят. Жената, която Пиколи обаче остави вдовица, е третата му съпруга - сценаристката Людивин Клерк. Двамата осиновяват в Полша двете си деца Инор и Мисия.

Французинът снима с много велики режисьори и филмографията му набъбва до над 200 роли. Забелязва го и Алфред Хичкок, който го кани във филма си “Топаз”. Освен на Бунюел, Пиколи остава верен и на италианеца Марко Ферери, с когото снима 7 филма. Сред тях е и “Голямото плюскане”.

Третият режисьор, с когото актьорът прави 5 не по-малко запомнящи се ленти, е Клод Соте. Много от българските зрители са запомнили Мишел Пиколи именно в

незабравимото му

превъплъщение в

“Нещата от живота”,

където си партнира

с Роми Шнайдер.

За голямата им тайна любов има много слухове, но те успяват да я държат далече от любопитни погледи. Много години след смъртта на актрисата Пиколи признава чувствата си към нея. Никой от двамата обаче не разкрива колко време е продължила тази връзка. “Роми е най-тревожната, най-крехката, най-несигурната личност, която някога съм срещал. Животът ѝ беше трагедия”, споделя Пиколи.

През 1980 г. звездата на френското кино получава наградата за мъжка роля на фестивала в Кан за “Скок в мрака” на Марко Белокио. Две години по-късно му връчват Сребърна мечка в Берлин за най-добър актьор в “Странна афера” на Пиер Грание-Дефер.

Но макар многократно да е номиниран за “Сезар”, Мишел Пиколи никога не получава тази най-френска филмова награда. Последната му забележителна поява на екрана бе през 2011 г. в “Имаме папа” на Нани Морети.