Баща му Димитър Петков - бивш премиер и председател на парламента, е застрелян през 1907 г., а брат му - Никола Петков, е обесен през 1947 г.

14 юни 1924 година. Петко Д. Петков, син на стария политик Димитър Петков и Екатерина Ризова, е напуснал към 19 часа Народното събрание и е отишъл в редакцията на в. “Земеделска отбрана” на ул. “Врабча” 1, за да редактира материалите за следващия му брой.

След час и половина няколко младежи го изпращат до входната врата, а той ентусиазирано им говори за утрешната си реч в камарата. Отправя се по “Раковски”. На ъгъла с “Московска” пред старата руска легация десет минути преди 21 часа го спира непознат мъж на около 25 години. Разменят няколко думи, непознатият вади пистолет и четири пъти стреля в главата и гърдите на народния представител. На мястото се стичат десетки.

Убиецът е тръгнал наляво към Военния клуб. В ръката му е все още димящият пистолет

Там е задържан от прииждащите хора и постовия стражар. Бърка в джоба си, вади карта за сътрудник на Обществената безопасност и казва: “Оставете ме! Аз гоня убиеца”.

Пускат го и той се смесва с множеството. Бързо на мястото на убийството идват полицаи, прокурор и следовател. Трупът е откаран в моргата и там е потвърдено, че е на Петко Петков. По-късно вечерта е арестуван и убиецът. Веднага е разпитан, но следователят и прокурорът отказват да дават повече сведения. Той е Стефан Каркалашев, терорист на ВМРО, роден в село близо до Гевгели.

При следствието се оказва, че депутатът е убит по нареждане на Тодор Александров, което пък подготвя поручик Димитър Радев. Тогава се премълчава, че е станало по изричното желание на ген. Иван Вълков, тогава военен министър.

Всъщност политическите убийства, макар и ние, българите, да имаме своя принос още от Стефан Стамболов, в тия години са световен патент. По повод покушението срещу Петков се припомнят и убийствата на германския политик Ерцбергер, дело на националсоциалистите, и Валтер Ратенау, министър на външните работи на Германия по време на Ваймарската република. Той пък подписва договора за сътрудничество със Съветска Русия в Рапало. Неуспешно покушение има и срещу австрийския канцлер Игнац Зайпел. Убит е и японският министър-председател Томосабуро Като. Четири дни преди изстрелите срещу Петко Д. Петков в Рим от фашистите на Мусолини е убит и Джакомо Матеоти. В тази поредица са и Александър Стамболийски и Райко Даскалов.

Погребението на Петко Д. Петков е на следващия ден.

Траурната процесия тръгва от дома му на ул. “Гладстон”. Най-отпред са 6-те му ордена за храброст от Балканската и Първата световна война. Спира, за да положи ковчега на мястото на убийството. Оттам по “Дондуков” стига до “Света Неделя”, където е опелото, и по “Мария Луиза” се отправя към Централни гробища. На гроба прочувствени речи държат земеделците Николай Петрини, убит след атентата на 16 април 1925 г. в “Света Неделя”, и Димитър Грънчаров. Той пък подготвя неосъществен атентат при тридневното освещаване на храм-паметника “Св. Ал. Невски” в средата на септември. Участва и в този на 16 април и след две седмици е убит в тогавашното село Дървеница.

А Петко Д. Петков е застрелян точно година след убийството на Александър Стамболийски. Случайно или показно е това?

Всъщност той става земеделец след разтурянето на БЗНС. И в това се проявява родовата памет.

На 6 март 1907 г. привечер той чете книга в семейната къща на пл. “Народно събрание”, в която на отделен етаж живее и вуйчо му Димитър Ризов. Дочува наблизо изстрели, писъци на хора. Петко изскача навън и отива на мястото, на което са се скупчили много хора. Разбутва ги и на тротоара вижда убит собствения си баща. Връща се съкрушен в дома си и ляга тежко болен.

По съвет на лекари майка му го отвежда в Швейцария, та промяната и разнообразието да го излекуват. След няколко месеца се връща и продължава обучението си в Първа мъжка гимназия. Влиза в класната стая и

с тебешир написва на дъската “Да живее републиката!”

Петко става и си признава. Учителят е смутен. Та това е синът на Димитър Петков. Ще стане огромен скандал. И потулва работата. След два дни обаче младежът събира голяма група ученици от гимназиите в Борисовата градина и държи реч в защита на републиката, като казва: “Нашият народ желае България да стане република. И ние, учениците от гимназиите, трябва да се присъединим към студентските демонстрации срещу самозванеца Фердинанд”.

Той остава верен на това си републиканско разбиране и когато влиза в правителството на Стамболийски. Земеделският лидер е на същото мнение, заявява го публично и това наред с други е причина за преврата и убийството му, станали със знанието и на цар Борис.

След като завършва с отличие Първа мъжка гимназия, Петко отива в Париж, за да учи право в Сорбоната. Завършва с диплом за отличие и докторат по правни науки и дипломация. Още в първия ден на Балканската война се записва доброволец на фронта.

През Първата световна война, вече като запасен поручик и командир на втора и трета рота, е на южния фронт при Битоля. На 3 октомври 1918 г. първа дивизия, в която служи, е край гара Жостово край Скопие. Откъм града се задава автомобил, на който се развява бяло знаме.

От него слиза френски офицер. Командващият Първа софийска дивизия ген. Христо Недялков изпраща Петко Петков при французина. Когато се връща с помръкнало лице, казва: “На 29 септември в Солун е сключено примирие. Точка пета гласи: Българските войскови части, които се намират западно от скопския меридиан и са придадени към 11-а германска армия, ще се предадат и ще се считат до нова заповед за военнопленници”.

През нощта Петко Петков и няколко войници стигат до решението, че не могат и час повече да останат в плен,

вземат знамето и в нощната тъмнина преплуват пълноводния Вардар

и през македонските планини стигат до София.

В столицата Петко се присъединява към кръга около Стоян Михайловски и започва да издава независимия вестник “Напред”. Нова вълна от хиляди бежанци от Македония и Тракия търси подслон в България.

През пролетта на 1920 г. Александър Стамболийски съставя самостоятелно правителство. Това се харесва на Петко Петков, който предната година във в. “Напред” е написал: “А ние нека най-вече да извлечем поуката от голямото народно нещастие. Всеки в своята област да се залови за работа и по пътя на напредъка да издигнем България културно. Нека докажем на света какво може да направи един малък, но велик в своята душа народ”.

През юни 1920 г. Стамболийски го кани в кабинета си и му казва: “Въпросът не е да браните моето управление, а да браните България, да работите за нея в Париж. Във френската столица с оглед на резултатите от войната цари враждебно отношение към страната ни. Петко Петков възстановява старите си приятелства от студентските години, създава си нови политически връзки. Пише десетки статии във френските вестници, някои подписани с псевдонима Пиер Витошки, в които обяснява истинското положение в България и усилията на земеделското правителство. На свои разноски издава и брошурите “Политиката на България вчера и днес” и “Воинът на мира”, посветена на Стамболийски.

Когато земеделският водач предприема стодневната си обиколка из Европа, в Париж изразява задоволството си от работата на Петков и го включва в делегацията за Мирната конференция в Генуа. В края на 1922 г. Петков е назначен за директор на политическото отделение на външно министерство.

Успява да разсрочи плащането на репарационния дълг

след дълги разговори с представители на Англия, Франция и Италия.

Предлагат му да стане член на Земеделския съюз, но той отказва с аргумента, че одобрява политиката му, но ще членува в него само ако се наложи да мине в опозиция.

При преврата на 8 срещу 9 юни 1923 г. жандармеристи са пред къщата му на ул. “Гладстон”, за да го арестуват. Чува тропот на ботуши, измъква се през задния вход, прескача оградата към съседната къща и излиза на площад “Славейков”. Няколко месеца е в нелегалност - укрива се при свои войници от отминалата война. Арестуват го, но скоро е освободен. Подготвя създаването на единен фронт между комунисти и земеделци.

След разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. за 13 ноември са насрочени нови избори. В деня на вота Петко Петков на два пъти е задържан, но печели в Софийска околия. Избрани са 38 комунисти и земеделци. При откриването на Народното събрание и след прочитане на тронното слово на цар Борис той е инициатор за бурното му освиркване. Когато пък след това министър-председателят Александър Цанков прави обобщението, че изборите са минали “при абсолютна незапомнена свобода”, Петков го апострофира: “Това е цинизъм!”.

Изразява мнение при всички по-важни законопроекти. Особено ярки са словесните му атаки при приемане на Закона за защита на държавата и при отменяне на Закона за съдене на виновниците за националните катастрофи, приети по времето на Стамболийски. Тогава казва: “Вие можете да отменяте законите, но не можете да отмените нито волята на народа, нито пък ще изличите отговорността на тия хора пред историята и пред българския народ. Вие не може да кажете, че хората, които пратиха цял един народ да мре безполезно по бойните полета, да даде стотици хиляди жертви, са невиновни”. И завършва:

“Касирайте ме, за да се отървете от мен!”

Не е пожален и министърът на вътрешните работи ген. Иван Русев. На 16 април 1924 г. след репресиите срещу земеделци и комунисти в Народното събрание, защото били конспиратори срещу властта, са и дипломатически представители и чуждестранни журналисти. Петков от трибуната заявява: “Аз твърдя с всичката отговорност, че ако има някой да конспирира в настоящия момент, това е полицията на господин министъра на вътрешните работи, която сега замисля един голям процес срещу нас – и може би ще поиска да си служи с него за поставяне на нашата организация вън от законите – и събира доказателства”.

В резултат получава няколко заплахи, че ако не се откаже от борбата си за възстановяване на БЗНС, ще бъде осъден на смърт. Няма нужда от касиране на депутатското му място. Присъдата е изпълнена. Същата бе и съдбата на брат му Никола Петков.

От трибуната в Народното събрание: Нашите дебати са карикатура!

В заседанието на 2 януари 1923 г. в парламента Петко Д. Петков заявява: Законът за защита на държавата е закон, който правителството оправдава със събитията, станали през месец септември. Правителството казва: Редът в страната е изложен на опасност: трябва да се гласува един закон, който да даде възможност на правителството да тури на мястото му всеки, за да не може в тази страна да се упражняват насилнически действия, да се правят бунтове и революции. Ние ще кажем на почитаемото правителство само това, че ако г-н Стамболийски разполагаше с такъв един закон, те нямаше да бъдат на онази маса, на която стоят днес.... Но 9 юни от гледна точка на българската конституция е едно посегателство, едно взимане на власт с въоръжена сила през нощта, което нито нашата конституция предвижда, нито е позволено".

На следващия ден: "Моля да се добави и следващата алинея към чл. 83: Председателството на Народното събрание нарежда необходимото, за да се дават на вестниците кратки извлечения от дебатите и работата на Събранието. Ние всеки ден четем в нашите вестници извлечения от нашите дебати, които са просто една карикатура на работата на почитаемото Народно събрание.
Те не са задължителни, обаче по този начин, вместо да се осветлява народът, влива се ежедневно отрова в неговата душа и превратна представа за дебатите и работата на парламента".

В заседанието от 1 февруари 1924 г.: "Господа народни представители! Ние сме сезирани за едно предложение за отмяна на Закона за референдума. Казва се, че законът за допитването до народа бил противоконституционен. Аз не зная къде в нашата конституция има член, който да запрещава да се провежда референдум.
Аз не съм чел и не съм чул да се е казвало това тогава, когато в Народното събрание се е гласувал Закон за референдума по някои общински въпроси.

Народът съединява в себе си всичките власти – законодателна, изпълнителна и съдебна: всички държавни органи действат по делегация от негово име.
Решението на Народното събрание да предостави на народа да се произнесе по един такъв въпрос не може да бъде противоконституционна работа, защото никакъв текст не я запрещава.

Едни политици, които след една голяма катастрофа са изправени пред политическата отговорност, пред отговорността за техните дела, няма защо да се боят от вота на народа, защото референдумът не е нищо друго, освен мнението на народа по такъв един въпрос вие сами трябва да искате да се произведе референдум".

В заседанието от 16 април 1924 г.: "Господа народни представители! Завчера вечерта по повод на едно обикновено пререкание в Народното събрание г-н министърът на вътрешните работи хвърли срещу мене едно страшно обвинение, че аз – визираше и групата ни, съм получавал пари в чужда монета от другаде, но в долари, за което той хвърли упрек върху комунистите.

Той добави, че се замисляла някаква конспирация, че аз съм бил фигурирал като министър-председател и министър на външните работи и не знам какви още карнавалски измислици".

На 11 юни, три дни преди да го убият: "Исках думата за лично обяснение за туй, защото вчера министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството се нахвърли срещу мен с обвинението, че съм готвил атентат срещу него и което беше още по-страшно - че лицето, което аз съм натоварил да го убие, им казало, че аз съм тъкмял атентат срещу него. Още преди няколко дни моят другар г-н Дилянов ми каза какво г-н Стоенчев му бил говорил за някакъв атентат, който аз с моите другари Димитър Грънчаров и Николай Петрини и с народния представител Тодор Страшимиров от независимата трудова група сме искали да правим срещу него и затова сме имали едно тайно съвещание. Аз се учудвам задето той и досега не се е обърнал към паркета или към министър Русев да каже как стои работата, да ме залови полицията и следователят, ако се докаже, че ние действително сме тъкмели някакъв атентат".