От руснаците му е даден псевдонимът Азорски, арестуван е на 23 март 1942 г.
На 1 юни 1942 г. на 53 години генерал Владимир Заимов е разстрелян в Гарнизонното стрелбище в София. Три дни преди да се навършат 84 години от смъртта му, пък Столичният общински съвет след бурни дебати реши да преименува парк “Заимов” на “Оборище”.
Само няколко часа след разстрела титаничният глас на радио “Москва” Юрий Левитан - същия, когото Хитлер се е заканил да обеси пръв след превземането на Москва и е обещал 250 000 райсмарки за главата му, съобщава: “Българи, на колене! Тази нощ разстреляха великия син на България и на цялото славянство – генерала от артилерията Владимир Заимов.” В негова почит десет минути руските оръдия по фронтовете замлъкват. Останалото е история, в която трябва да се вникне в подробностите, за да я оценим.
Генералът е обвинен в шпионаж в полза на СССР. От руснаците му е даден псевдонимът Азорски. Арестуван е на 23 март 1942 г. Същия ден започват разпитите. Основните обвиняеми по делото са Владимир Заимов, Евгени Чимширов и Тодор Прахов. Чимширов, роден във Варна, е племенник на генерала – от неговата майка, родената в София по-голяма сестра на генерала Людмила, но омъжена за еленчанина капитан Христо Чимширов. Тодор пък е техник, роден в Златица, но баща му Лулчо и майка му Дона са копривщенци. Пред съда са привлечени още и Никола Белопитов, електроинженер, роден в Панагюрище, варненецът Райко Янков, роден в Червен бряг, и запасните полковници Борис Захариев, Абаджиев, Тодор Вълчев и Димитър Спасов, известни на полицията със симпатиите си към СССР. От вниманието на обвинението е убягнал ген. Никифор Никифоров, от когото Владимир Заимов също получава сведения.
Той също служи на руското разузнаване с псевдонима Журин, но е в групата на Александър Пеев – Боевой. Двамата не разкриват връзките си, макар да са вербувани по едно и също време, но по различни канали.
Разкриването на групата на Владимир Заимов е нелепо
През февруари 1942 г. в Словения са арестувани от Гестапо Хайнрих Фонвера, Ханс Шварц и съпругата му Стефания Кржижанова Шварцова Щрекова – все нелегални функционери на Германската комунистическа партия. Те правят пълни признания за дейността си, а Шварц признава, че за да възстанови връзките си със Съветския съюз в края на декември 1941 г., е изпратил жена си в София да се свърже със съветската легация и да установи постоянни връзки с Москва. Тя пристига през януари, среща се с ген. Заимов, за когото очевидно знае връзката и паролата. Стефания обаче не говори руски, генералът пък не знае немски и преводач става племенникът му Чимширов. Те свързват словачката с руския военен аташе в София полк. Яков Савченко и тя си тръгва. На раздяла казва, че ще дойде друг човек от Словашко, та Заимов да уреди и на него среща със Савченко. Той отвърнал, че няма намерение да става посредник. Така пише в полицейските архиви, но очевидно генералът се е опитвал да спазва законите на конспирацията. Словачката обаче упорито го молила да свърши само това и после нямало да го търсят за нищо. Генералът откликва на молбата.
Вместо словака обаче на 21 март в София пристигат агенти на Гестапо.
При обиските след арестите е намерена бележка в дома на Чимширов от съветското разузнаване, дадена на ген. Вл. Заимов, която пък му предал, собственикът я преписал и скрил между страниците на един швейцарски алманах в библиотеката си. Въпросите, на които трябвало да отговори, били в широк диапазон: Вярно ли е, че Турция се била съгласила да пропусне германски и унгарски войски, имало ли е в София тайно събрание на оста Рим-Берлин-Токио и какво се е обсъждало на него, вярно ли е, че Япония е дала съгласие на Германия да започне въздушни нападения над Съветска Русия. Нататък следвало каква е дислокацията на германските войски на Балканите, имало ли е на турско-българската граница немски войски, дошли от Източния фронт, какъв е съставът на германските гарнизони по черноморското крайбрежие и турската граница, истина ли е, че в България са разположени 12 000 немски самолета с 2000 щуки и се чака пристигането на още 4000, вярно ли било, че към 31 март се очаквало мобилизиране на 200 000 души и какви войски са заминали за окупацията на Гърция и други подобни.
През юли 1941 г. руснаците му казват, че искат да приеме една радиостанция, при положение че те си заминат. Тогава са имали опасения, че ще бъдат обявени за персона нон грата и дипломатическите отношения между двете страни отново ще се прекъснат заради започналата вече война, в която България е съюзник на Германия. За целта заместник военният аташе Середа му предава радиостанция, която Заимов занася на племенника си Чимширов. Този апарат той пък препредава на Тодор Прахов, който му бил посочен от инж. Белопитов като добър радиотелеграфист. Скоро обаче Прахов е интерниран, а след връщането му е постоянно под полицейско наблюдение и не се знае какво е станало с радиостанцията. След това
руснаците дават на Заимов втори апарат
На Прахов пък генералът давал по 2000 и 3000 лева за наемане на квартира. Той пък непрекъснато обяснявал, че не е намерил такава, но и не върнал парите.
Генералът изпраща десетки съобщения до Москва.
Пред съда признава, че е черпил сведенията си от разговори със запасни офицери и приятели, но всички те били германофили и не можел да ги пита по-подробно, та и сведенията му не са много ценни и достоверни.
Всичко това са обяснения за пред следствието и съда. След 1944 година досието му е изискано в Москва и след години върнато у нас. Руското военно разузнаване вече е признало, че сведенията, които е предавал генерал Заимов всяка седмица, са се оказали изключително ценни и в много отношения са повлияли на хода на войната. Той предава на Яков Савченко и информацията, че Германия ще нападне СССР на 22 юни 1941. Другият, който го прави, е македонският революционер Павел Шатев с псевдонима Зевс, също вербуван от руснаците.
Ето обаче какво обяснява генералът в показанията си.
“Връзките ми със съветската легация започнаха още когато бях на действителна служба през 1935 г. Бяхме поканени целият генералитет на един прием при Разколников (посланика на СССР в София след възстановяване на българо-руските дипломатически отношения предната година. – б.а.) и военния аташе Сухоруков. Лично с тях говорих на тема “Славянството: отношенията между България и СССР”, в този разговор се проявих като голям поддръжник на добри връзки между двете страни в общия интерес и на двете.”
Генералът продължава, че по-късно срещал същите лица на други официални приеми в румънската и полската легация, говорили по същите теми и се разделили, по негово схващане, с големи симпатии едни към други.
След като е уволнен от армията като участник в заговора на Дамян Велчев за преврат през 1935 г., генералът е съден, но оправдан и отново е поканен на прием в съветската легация и се запознал с новия посланик Просолов и военното аташе, вече полк. Бенедиктов. Те двамата вече се интересували от “разрива на движението 19 май” и съденето му и го питали защо е станало всичко това. После отишъл на чаша чай в дома на Бенедиктов да си продължат разговора. Срещите му със съветската легация продължили и след като в София дошли новият посланик Анатолий Лаврентиев и военният аташе Дергачев. По това време се запознал и със Савченко, за когото знаел, че е секретар на легацията. Савченко се сприятелява с него и една януарска вечер го посещава в дома му. Двамата излизат по улицата и на въпросите отвръща, че германски войски ще минат през наша територия, за да помагат на италианците в Гърция, но никой у нас не искал войната и правителството постоянно декларирало, че не я желае. Оттогава започват редовните им срещи. Генералът му казва новини, които е научил от свои бойни другари и познати. След началото на войната
питанията на Савченко започват да стават все по-конкретни
Срещите по улицата вече стават подозрителни и Заимов уговаря племенника си Евгени Чимширов да се срещат у тях. Савченко започва да дава пари – отначало за да си плаща квартирата, а после – и за пътуванията из страната. Плащало се и възнаграждение на Чимширов, който е напуснал работа. Първата сума била 5000 лева. После Савченко дава 30 000, която сума била за пътувания и разноски за два-три месеца. След това на няколко пъти Савченко дава между 15 000 – 20 000 лева.
Генералът прави оценка, че общо парите били около 120 000 лева.
Руснаците питат генерала какво е мнението му за панславянското движение. Той им обяснява, че засега няма условия за такова нещо, защото сърбите били неотстъпчиви. Българският народ не обичал и чехите, защото те пък поддържали сърбите.
Симпатии нашият народ имал само към руския народ, останали от Освобождението,
които още съществуват, но за да се заякчат, те трябвало да потвърдят премахването на Ньойския договор и да признаят, че Македония е област, която ние си възвръщаме, а не завладяваме. Генералът обяснява и подбудите си: “Аз всякога съм си мислел ако би станало, ако не германците, а друга страна в края стане победителка, както става в 1915-1918 година. Две разрешения има в такъв случай: или ще дойдат гърци и сърби и всеки може да предполага какво ще стане, или ще дойдат руснаци и с тях и болшевизмът. Какво имаме ние за осигуровка за посрещане на подобни случаи – нищо, и може би в един такъв случай да ни потрябват хора умерени и добре гледани от съветските власти, които да попречат на едно санкюлотско движение и клане от крайните елементи. А такива хора готови ги нямаме. Ето, за един такъв случай аз съм желал да бъда готов, за да мога да внеса в него една умереност, за да не стане това, което стана в Русия през 1917/1918 г., и да бъде това, което е било в Естония, Латвия и Литва през 1939 г. Също и при едно влизане на гърци и сърби би могло да се интервенира чрез съветската легация за една умереност. Това е било моето намерение – да мога да се поставя в положение да изиграя една примирителна роля при подобен нещастен случай. Естествено е, че при разговорите със съветските хора аз се поставях само в желание да бъда техен човек в такъв случай.” И по-нататък:
“Аз изобщо разбирах работата си така: да давам само сведения, и то такива, които с нищо не могат да увредят на България, а от всяка друга услуга и по-големи връзки да се бяга.”
Генерал Владимир Заимов, Евгени Чимширов и Тодор Прахов са осъдени на смърт. Последните двама са помилвани впоследствие, а е разстрелян само Владимир Заимов.
Веднага след произнасяне на присъдата съпругата на генерала Ана пише молба за помилване до цар Борис, но тя е отхвърлена.
През 1945 г. тленните останки на ген. Владимир Заимов са препогребани в Скобелевия парк в Плевен до гроба на неговия баща. През 1960 година е издигнат паметник-костница в знак на признателност към делото на двамата.
Аз правех само едно – изпълнявах свещения си дълг към България и славянството...
В защита пред съда генерал Заимов казва: “Обвиняват ме, че съм изменил на България. Обвиняват ме, че съм участвал в организирането на съпротивителни центрове в славянските страни. Но с какво тия центрове, ако наистина са съществували, са увредили на страната ни - на България, според нашите закони? Като българин и славянин аз правех само едно - изпълнявах свещения си дълг към България и славянството...
Истината е само една - аз обичам своя народ, служих му вярно и предано през целия си съзнателен живот. Никога не съм вършил нещо, което да увреди на България. Ако някой е увредил на страната ни, то това са фашистите и техните слуги, които искат славянството да бъде тор на хитлеристите... Те се опияняват от мисълта, че Германия ще победи и ще завоюва Съветския съюз. Забравят, че всяка завоевателна война е обречена на предварителен неуспех; че с никакви технически средства не може да се потъпкват естествените исторически закони на развитието на човешкото общество. Обвиняват ме, че съм бил съветски шпионин, че съм продал страната ни. Аз не съм шпионин. Шпионите служат за пари, а аз никому за нищо не съм се продавал.”
Из предсмъртното писмо на ген. Заимов до семейството му:
Мили и скъпи мои Анечка, Стьопа и ти малко Клавдинче, което трябва малко да се лишиш от помощта на твоя татко, всичката ми мисъл и мъка в тия тежки дни са само за вас. Ще можете ли вие поне да ме разберете и да ми простите мъките, които за втори път, и то толкова тежко, ви донасям.
Прехраната ще ви е тежка. За лош ваш късмет имахте другар и баща, който зле се грижи за семейството си, а все за нещо друго. Оставям ви без средства с една къща, цяла в дългове, и без начин за препитание. Ще трябва да се лишите от много работи и много работи да промените. Стьопа, ти трябва да ме отмениш и в любов към майка си и сестричката, и в поддръжка поне догдето порасте, бъди ѝ нежен, не груб защитник.
Но настъпи, уви! Войната... Русия стана официално наш противник, а аз продължих да срещам съветски хора. Защо съм продължил - ето въпроса, който всички ще искат да зададат. За пари - ще викнат мнозина, които не ме познават, но вие всички виждате колко ги имахме, че постоянно бяхме в недостиг. Знайте вие - не е за пари, а за една идея, която малцина ще разберат...
