Никола Анастасов последно пред "24 часа": Ако някой заслужава орден "Златен век", това е жена ми

След тежко боледуване в понеделник, 8 август 2016 г. , ни напусна големият актьор Никола Анастасов. По този повод публикуваме отново последното му интервю за "24 часа" от 31.12. 2015 г. 

В Ню Йорк купиха книжката ми с шопски анекдоти за

100 долара, а струваше 26 стотинки, разказва големият актьор.

-Кольо, играе ли ти се в представление?

-Много. Отначало се страхувах, че може и да не ми стигнат силите на сцената. Но когато Любо Нейков ме покани да участвам в “Столичани в повече”, видях, че се справям. Ако не играя, безсмислен ми е животът. Какво друго да очаквам, животът ми е минал. Това, което ме държи, е да репетирам с колегите, да очаквам уречените часове, да се виждам с другите, да споделяме. Това е животът на актьора. И в театъра намериха подходяща роля за мен - в спектакъла “Убийство в експреса”. Унгарска пиеса, има криминален момент, но се казват много истини за отношенията между хората. Събрахме се добър екип. Продължавам да играя и в “Лека форма на тежка депресия”.

- Преди известно време се появиха информации в някои вестници, че си болен. Какво стана всъщност?

- В един седмичен вестник направиха фал. Обадиха ми се за интервю, аз казах, че с удоволствие ще направим, но сега не се чувствам добре, нека да е по-нататък. Но вестникът излезе на първа страница със заглавие “Анастасов си отива”. Започнаха да се обаждат от други вестници и да питат жена ми как съм.

Като ме виждаха

познати, се

изненадваха, едва ли

не ми се сърдеха,

че съм жив

Преди година и половина вдигнах кръвното до 200 на 110. Сърцето ми беше зле. Извикахме Бърза помощ, но дойде след два часа. През това време дойде личната ми лекарка. Премери кръвното и каза веднага да постъпя в болница. Синът ми ме закара. А тези с линейката били от село Скравена, Ботевградско. Спешна помощ, дошли да помагат. Но не могли да намерят улица “Струмица” и се въртели по улиците. Аз отказах операция и започнах да вземам лекарства. Солта я махнах, червеното месо махнах, не ям пържено, наблягам повече на зеленчуци и плодове. И не вдигам вече кръвното.

- Като стана дума за болести и премеждия, кажи ми за твоите злополуки на сцената. И те са легенда.

- Понеже съм силно емоционален, понякога си изпащам. Паднах в 5-метров непокрит отвор пред служебния вход на театъра в Девня, когато гостувахме там. Не го забелязах, представяш ли си! Когато в Сатиричния театър свиреше на живо щатен оркестър, имаше оркестрина, пространство между сцената и зрителите, като в опера и симфонична зала. И аз, разбира се, паднах там. Бях се разиграл, не си премерих скоростта и тупнах. Счупих си ребра и трябваше да пазя дома известно време.

Но най-тежкото преживяване е, когато гостувах с представление във Велико Търново и след това, вече късно през нощта, подкарах колата към хотела в старата част на града. На високия мост над реката исках да изпреваря градския автобус. Дадох газ, но автомобилът поднесе, плъзна се и се удари в перилата над пропастта.

Излетях през предното стъкло и паднах по стръмнината. Колата цопна във водата, а аз съм загубил съзнание. Един шофьор ме откри и ме закара в болница.

Бях с комоцио и с

натрошена ръка.

Но в живота имам

и голям късмет

Тук е мястото да кажа, че имам голямо семейно щастие. С жена ми Мария достигнахме до златна сватба след 50-годишен щастлив семеен живот. Тя направи огромна жертва навремето, когато се отказа от блестяща кариера на естрадата, за да отгледа двамата ни синове. Орденът “Златен век с огърлие”, който ми дадоха за 80-годишнината, трябва да го връчат на жена ми. Тя ме е поддържала, тя се грижи и сега за мен - контролира, за да имам свободно време да играя. Голяма жена!

Успели хора казват, че голяма заслуга има половинката в живота. Тя ти дава възможност да покажеш себе си. И аз съм признателен за това.

-Имаш ли близки

хора политици?

- Не, нямам. С политика не се занимавам и нямам контакти. Но пък имам една любопитна среща със Симеон Сакскобургготски, когато още беше княз и малко момче. Бях ученик от 1-и до 4-и клас в училището “Неофит Рилски”, записан в клас, където беше записана и княгиня Мария Луиза, сестричката на престолонаследника Симеончо. Знатната ми съученичка въобще не се вясваше, но нейният бял чин беше табу за останалите деца, не биваше да го пипаме. В края на четвърти клас заведоха целия клас на куклен театър в салона на кино “Култура”. Всички деца се бутаха да се наместят на последните редове, а аз, като загубеняк, се мотаех, докато остана свободен само първият ред. Седнах там по средата. Изведнъж един учител извика: “Деца, станете!” Рипнахме и

в салона влязоха

царица Йоанна със

Симеончо и

Мария Луиза

И, разбира се, седнаха до мен, изтипосан на запазения първи ред. Заговорихме се. Разменяхме си хвалби кой как може да кара кънки и той се похвали, че кара и летни. Така научих, че освен зимни има и летни кънки. И толкоз, нищо друго не си говорихме. След представлението всеки си тръгна към своята си среда. 

- Имаш ли любимо място, където ти е най-комфортно?

-Не, защото съм роден в страна, която има всичко - море, планини и равнини, зеленина, реки. Навсякъде ми е приятно, мога да си намеря навсякъде удобство. Важното е с хората да ти е приятно и тогава става още по-хубаво.

- Като пазаруваш, познават ли те?

- Разбира се, че ме познават. Не може 80 години да се мотаеш по екрани и сцени и да не те познават. Макар че външно съм се променил, но гласът ме издава. Попитам нещо и веднага някой наоколо възкликва: “Ама това е Никола Анастасов, бе!” Гласът не се променя.

Хубаво е душата

също да не се

променя, защото

е важно за артиста

да запази детското

у себе си

- Значи бързо се сприятеляваш с хората?

- Да, може би професията ме принуждава да свиквам бързо, за да мога да контактувам с хората. Аз така си купувам жестове за сцената, крада от тези хора ситуациите. Те са важни. Другото съм аз, не се преправям, не копирам. В ситуациите се проявява характерът на моите герои, там се превръщам в такъв или инакъв. А като ги търся някъде надълбоко в себе си, се връщам в детството си. В детските години съм изкарал всичко - и добро, и лошо, и весело, и тъжно. Това ми помага. То е останало в мен, а сега го осмислям. Божествено е детството ми, божествено!

- Случвало ли се е да забравиш реплика на сцената?

- Не ми се разказва, защото е срамно.

- Е, днес е смешно.

- Моето беше фатално. В същия ден, когато станах заслужил артист, имах представление. Играехме “Щръклица” на Панчо Панчев, където съм в ролята на четирима близнаци. Излизам на сцената за първи път като заслужил артист. Но като забравих за какво излизам! Пълна амнезия! Стоянка Мутафова седи срещу мен и чака репликата ми. Сетих се, че всеки от близнаците иска да се жени за Невена Коканова, а от бабата Стоянка Мутафова трябваше да искаме ръката на момата. Стоянка пита: “За какво си дошъл, бре?” Аз отговарям: “Да се женя!” Тя прихна. Защото няма такава реплика, това е смисълът на цялата сцена. Стоянка помислила, че си правя майтап с нея. Пак ме пита за какво съм дошъл. Аз повтарям: “Да се женя!” И тя ме изгони от сцената. Аз сменям калпака - по него се виждаше кой от близнаците излиза, и пак се появявам пред Стоянка. Тя задава въпроса и аз пак отговарям: “Да се женя!” Стоянка вижда, че съм сериозен, и тихо ми казва: “Проваляме представлението!” А е 24 май, сред публиката има актьори от руски театри, гости за празника. Леле, изложих се! Стоянка избяга от сцената да търси Парцалев, да продължи с него, докато аз се оправя. И тогава аз започнах да лая като куче, защото пуснем ли завесата, няма представление, хората се разотиват. Лаех от едната страна, лаех от другата, разсипах се да лая. Срам ме е днес, като го разказвам, но така задържах вниманието на публиката. Тогава през антракта Венчето Коканова ме затвори в гримьорната и минахме целия текст на пиесата.

Макар че сто пъти

го бяхме играли.

Сто пъти!

- Заради вълнението от званието е било - в онова време “заслужил” и “народен артист” означаваха много.

- Хората мислят, че комиците всичко понасят, нали разбират от майтап. Аз обаче съм притеснителен човек. Спомням си, че първото излизане пред публика беше провал. Макар че не беше театрална публика. Случи се, когато с мама и сестра ми избягахме от София заради бомбардировките. Мой приятел ни покани в неговото село Порой, на десетина километра от днешния Слънчев бряг. Записаха ме в местното училище, където всички шепнат: “Софиянчето!”, сякаш съм извънземно. За 24 май учениците излизат във ваканция и за празника рецитират пред родители и съселяни. Цялото село сяда пред училището. Идва моят ред и аз започвам да рецитирам. На шестото изречение спрях, забравих как е по-нататък. Стърчах, стърчах, пък си тръгнах засрамен. Учителката ме чака и ми подсказва. Аз се върнах и започнах отначало. Но на същото място спрях и млъкнах. Не си спомням и това е! Заплаках и се махнах. Заклех се никога да не излизам пред хората за резил. А целият ми живот мина да се резиля!

-Ти си приятел с бистришките баби. Те дори излязоха на сцената на твой рожден ден.

-Те са вечни баби. Подменят се непрекъснато, но са си все бистришките баби.

- Ти ли ги откри?

- Не, не съм аз. Бях преди 1989 г. председател на съвета за култура на район “Девети септември”. Имаше такава длъжност на хора от културата, от изкуството, които са известни и могат да помогнат по места. Поканиха ме на тържество в Бистрица и тогава видях бабите за първи път. Реших да ги снимам в реката на Бабинден. Телевизията дойде, пристигна и Станислав Стратиев, който беше директор на Сатиричния театър по това време и му било любопитно.

Бабите пеят и

нагазват малко

в реката

Аз ги бутам да влязат по-надълбоко, да се вижда, че джапат в Бистришката река, а не са само снимки на филм. Тогава те ми скроиха номер. Както бях облечен, те ме бутнаха в реката. Януари, водата ледена. Излизам от реката и треперя. Нямам дрехи и влязох в колата на Стратиев. Той ми разправя: “Абе ти няма да се успокоиш, докато не издавиш тези баби!” Много се смяхме, но аз после се разболях от пневмония. Та от този ден се залюбихме. Бяхме решили в края на 70-те в съвета за култура да събираме шопчетата по време на техните зимни и великденски ваканции в една голяма сграда на училище в Бистрица. Съветът отпускаше пари и децата там се хранят, спят и се обучават от специалисти. Кой пее, кой свири на гъдулка, кой рисува, нещо като артлагер. Аз поканих като забележителност бистришките баби да пеят пред децата. Аз там спях, та жена ми казваше: “Ти що не се ожени за шопкиня, да не се уморяваш да се връщаш у дома”. Отделих 7 години на тази идея.

-Много е хубава твоята книжка с шопските анекдоти.

-Направих я подобно на книжка с габровските майтапи. Защото знам добре хумора им, подбрах от него най-интересния, запалих Борис Димовски да нарисува малките илюстрации на дяволчета шопчета и шопкини... И стана забавна. 380 хиляди екземпляра се продадоха за нула време. Казаха ми, че книжката се продава. Отидох в книжарницата. Искам книжката, а продавачките ми казват: “Добре, ама ще вземете два тома на Ленин.” В печатницата майсторите ми бяха заделили бройки, вземах от там, когато ми трябваха. Занесох и в Америка, когато отидохме да играем в Ню Йорк шоу със Славчо Пеев. Изложиха на касата книжките и който влезе, веднага си купува. По 8 долара всяка. А струваше 26 стотинки. Изкупиха всичко. След представлението идва Боряна, която организираше турнето ни, и каза, че един българин много иска да се запознае с мен. И го води. Човекът започна да се моли да му продам книжката за шопите. Казвам му, че имам в хотела само един екземпляр за себе си.

Той започна още

по-горещо да се моли

И ми дава сто долара Донесох му моята книжка от хотела. Българите в Ню Йорк одобриха, че съм услужил на човека, защото той помагал на нуждаещите се сънародници. А когато пътувахме с Мария Статулова за фестивала в Каспичан, взехме самолет до Шумен. В автобуса на летището се приближи един мъж с бяла коса, елегантен и ме пита: “Познахте ли ме?” Отговорих отрицателно и той ми казва, че купил книжката ми за шопите в Ню Йорк. За първи път се връщал в родината, отивал с приятели да почиват на Шабла.

- Не може ли да се преиздаде книжката?

-Не може, защото читалищни дейци ме дадоха под съд. Аз събрах анекдотите от различни източници и ги преправих, както исках, да стават за сцена - да са по-действени, по-кратки. Бях в Алжир с театъра, а Станислав Стратиев, който беше рецензент на книжката, ми се обажда и ми казва да се връщам веднага, защото искали да ме съдят. Като се върнах в София, ме влачиха по съдилища. По телефона ме заплашваха, че ще ми взривят колата, че ще убият децата ми, жена ми. Ужас! А аз стотинка не бях взел. В Пловдив се издаде книжката и ми платиха 600 лева, а аз ги дадох за паметника на Съединението. Оправдаха ме, но когато от Комитета за култура поискаха да преиздам книжката, отказах. Аз го направих да го има шопския хумор като факт. И го има!

 

;


запали свещ
запали свещ
остави цвете
остави цвете