СЪПРУГАТА на цар Калоян не е била никаква куманка, камо ли сестра на несправедливо обвинения в убийството му Манастър.

В стара църковна книга за светците, чествани по църковния ни календар, за нея е отбелязано, че се е казвала Мария. След смъртта на втория й съпруг - цар Борил, тя се оттегля в манастир, приема името Ирина, дълги години издирва мощи на светци и се занимава с дарения. След време е канонизирана за светица.

Едва ли само за тази си дейност църквата е отредила ден за отбелязване на паметта й - 5 май.

По-вероятно тя е била

византийска шпионка, изпратена да унищожи Асеневци.

Може би тя е организатор на неизясненото и досега убийство на цар Петър. Организирала убийството и на цар Калоян.

Омъжва се за Борил, на когото се пада леля.

И който става пионка в ръцете й. Което става и най-важното й постижение на шпионка. За подобни заслуги към Византия е канонизирана за светица.

Скелетът на цар Калоян е открит през есента на 1982 г. от археолога Лоло Вълов. 

Привидно въпросът за смъртта на цар Иваница Асен (Калоян) е отдавна решен, но всъщност не е. Летописите повтарят един и същ легендарен разказ и не ползват археологическите данни от гроб №39 в търновската черква “Св. 40 мъченици”. В него има скелет и там наистина е погребан Калоян, както е изписано на масивния му пръстен.

Но това не е царят, а негов съименник от края на XIV век.

Цар Калоян (1197-1207) не е бил в добро здраве приживе въпреки огромния си ръст. Преживял е отблизо убийствата на двамата му по-големи братя, прекарал е години във византийски плен, участвал е лично в много битки, бил е и раняван, а вероятно и някаква наследствена обремененост влияе на поведението му.

Летописите съобщават за чести промени в настроението на царя, за рязка избухливост, за пристъпи на неоправдана жестокост и даже за прояви на садизъм. Цар Калоян е измислил нови за времето си методи за умъртвяване, за да наказва бунтуващи се срещу него след битката при Одрин.

В “История” от Георги Акрополит (1217-1282) са описани завоеванията на Калоян след разгрома на латинците. Той завладява Източна Тракия до самия Цариград, крайбрежието на Бяло море до Солун и цяла Южна Македония. Колонизира тези земи, като изселва населението от градовете им по двата бряга на Дунав. Това е очаквало и жителите на Солун.

Акрополит пише, че “василевсът на българите отмъщавал прочее, както казват, за злините, които император Василий II извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовал Ромеоубиец”.

В летописа на същия автор има необоримо сведение за смъртта на царя в първите дни на октомври 1207 г. преди решителния щурм на Солун. Той “умрял, обхванат от болки в страната” (т.е. в сърдечната област). След това летописецът добавя като причини за смъртта му и божия гняв, и едно съновидение на Калоян как “въоръжен мъж застанал до него и го ударил с копие в страната”.

В “Деяния на св. Димитър Солунски” от Теодор Скутариот се казва, че това е бил самият светец, пазител на града, обсаден от Калоян. Той се явил на царя на бял кон и му нанесъл смъртна рана. Калоян “изохкал и започнал да обвинява началника на войската си Манастър, че бил наранен от него, защото му се сторило, че го видял да влиза на кон в шатрата му и да забива в сърцето му копието си. А Калоян не живял още дълго след това и към залез-слънце умрял от насилствена смърт”.

Този пасаж ражда теорията, че цар Калоян е жертва на заговор.

Не е ясно обаче как Манастър е преодолял стражите на шатрата и как след удар с копие (с 20-сантиметрово острие) в гръдния кош или в корема царят е живял още 36 часа. При такива рани човек бързо губи много кръв и умира дори при експресно доставяне в болница.

Житието на св. Сава, написано от Теодосий Търновски през XIV в., е единственият български извор за смъртта на цар Калоян. Би следвало то да е по-достоверно от византийските. Като причина в него се сочи “невидима рана”, която царят получил “едновременно с пристигането си” при Солун и “по божия присъда”, поради което царят “получи смърт, неочаквано се помина”.