Построено е върху цигански колиби, било е болница и гробница.

Българският парламент е най-разклатеният в световната демокрация. От 45 Народни събрания само 18 са изкарали пълния си мандат. 25 са разпуснати предсрочно, на последното също му готвят метлата.

Трябва да се има предвид обаче, че сред оцелелите са 9 социалистически събрания, населени с марионетки.

Историците обясняват тази драма

с недозрелия за парламентаризъм българин. От столетия го управлява цар или султан.

В камарата се настаняват няколко отбора боили, над които стои Крум Страшни или Симеон Велики. Само че днешните управници са лишени от качествата на средновековните владетели.

Боилите, които не се боят от нищо, си разпределят отечеството на феоди. От тази поземлена собственост иде понятието феодализъм. После започват да крадат. Няма Крумови закони, които да ги спрат!

На народа в един момент му писва и надава жалостен вопъл. Така беше например със сметките за ток през 2013 г.

Правителството подава оставка, след него си отива и Народното събрание. За да дойде другото, което под индиго повтаря сценария.

Мистиците

имат свое

тълкувание

за пагубното перпетууммобиле. Според посветените

бедата е заровена в темелите на белокаменната постройка.

“Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там”, пише Иван Вазов през 1905 г.

Това живописно пространство е дарено на депутатите от Софийското градско общинско управление. Обявен е конкурс, спечелен от виенския архитект с български произход Константин Йованович.

Той решава постройката в неоренесансов стил. Заседателната е за 320 работни места и 600 души публика. Строежът е изпълнен от италиански майстори.

Като идва време да си вземе хонорара, Йованович се явява при министър-председателя Драган Цанков.

Драган Цанков започва да се цигани грозно за парите.

В договора е записано, че архитектът трябва да получи 6000 лева плата.

“Слушай, чоджум, абе ти знаеш ли какво са това 6000 лева? - задава реторичен въпрос премиерът. - Голяма, страшно голяма пара е туй, хей! Кой на днешно време може да припечели такова нещо? Та такъв и звездите от небето да сваля, пак не ще може да се докундиса до такова богатство!”

“Я слушай, момчето ми - казва бащински дядо Цанков, - вземи ти 3000 лева, та си иди със здраве и благословия. То и тия пари са много, но нейсе, от мен да мине, трудил си се. Хем като излезеш оттук, да не вземеш да разправяш какво си получил! Народът ще ми счупи главата, ако разбере как стопанисвам парата му.”

Така циганията влиза в българския парламентаризъм.

На Драган Цанков му викали Великият Манго. По време на игото той е мисионер на католическия Ватикан. След Освобождението е агент на православна Русия. Днес името му краси софийски булевард.

Народното събрание отваря двери на 25 ноември 1884 г. Сградата е осветена с водосвет и банкет. Тогава за първи път легендарните кюфтета замирисват в ковачницата на закони. Вестник “Средец” документира историческото събитие:

“После божествената служба, извършена от духовенството ни начело с Негово Високопреосвещенство Митрополит Климент, поканените седнаха да ядат и да пият на приготвената по тоз случай закуска. Много наздравици се произнесоха, както обикновено в такива обстоятелства, когато патриотизмът се хвърли в обятията на веселбата, или vice versa (обратното) веселбата подбуди и разпали патриотизма.”

После депутатите посещават клозета.

На него Йованович отделя специално внимание. Клекала от китайски порцелан, облицовка с италиански мрамор и аксесоари от Париж красят заведението. Херувимчета от тавана дискретно насърчават нуждаещия се. Течаща вода плавно отмива биологичните отпадъци.

Единственият недостатък на този шедьовър на отходното дело е, че е само един. Затова с всяко преустройство на Народното събрание архитектите отнемат от пленарното пространство за сметка на тоалетното. Клозетите в парламента се множат и сега вече са шест.

Няма по-уютно място за българския депутат от клозета. В пленарната зала трябва да имитира активност. В кулоарите го гонят досадни журналисти.

В бюфета го е страх да не качи наднормено тегло.

Нужникът е място за самовглъбяване.

На порцелановата чиния народният избраник потъва във философски покой. Преосмисля миналото с поглед към бъдещето. Отделя преработени кюфтета, за да освободи място за нови. Напъва се и генерира идеи, с които води нацията към прогреса.

През 2011 г. Лъчезар Иванов се заключи в тоалетната, за да измисли как така е взел 131 000 лева от консултантски услуги.

Журналистите тревожно го чакаха пред вратата с двете нули. След гастро-мозъчната атака Иванов пусна водата, излезе и заяви: “Няма нещо, от което да се притеснявам, всичко е на показ!”

Някога входът за Народното събрание е бил платен.

В камарата се ходело като на цирк. През 1895 г. Вазовите герои Кардашев и Тачев си вземат билети за Осмото събрание. Сядат в зрителската галерия и стават свидетели на вартоломеевски сцени:

“Един господин с голяма глава, с пълно почервеняло от яд лице, наежен като глиган, ревящ ужасно, скокнал прав, думаше нещо на оратора, което потъваше в мълвата, и яростно удряше банката си, която трещеше под железния му юмрук и отхвърляше книжата, що стояха на нея. Тая ураганска сила хващаше място за десет депутатски гърла, а юмрукът му би убил един бивол.”

“Един друг дебел депутат - четем по-нататък, - червен, в средата, се караше с друг един тънък като глист, с безконечно дълги ръце, които махаха по ужасен начин, когато друг до тях сочеше юмрука си на последния…”

Това Народно събрание е разпуснато предсрочно.

Най-кратък е животът

на Второто

велико събрание.

През 1881 г. високият форум трябва да гласува на княз Батенберг извънредни пълномощия за седем години напред. Специално за случая в Свищов е вдигната сграда на стойност 80 000 франка.

На 1 юли тук се разиграва

циркът на цирковете в парламентарната ни история.

Дори по времето на социализма не се е случвал такъв резил.

Без проверка на изборите, без бюро и председател, без клетва и дневен ред, без дебати и стенографски протоколи.

Цялата тупурдия трае около час и е ознаменувана с традиционен банкет.

“Страшното историческо пиянство на Кащалински, дивото “ура” на долния етаж, Анев беше се съвършено надрънкал, най-после всички се напиха и на 11 ч. се разотидоха”, хроникира Константин Иречек.

Най-дълго заседава Дългият парламент.

Така влиза в историята Седемнадесетото обикновено събрание. От 1914 до 1919 г. се трудят

депутатите, за да докарат страната до национална катастрофа.

На 2 юли 1914 г. се обсъжда заем от 500 000 000 лева. С половин милиард банкноти премиерът Васил Радославов иска да павира пътя на България към Първата световна война. Злонамерената опозиция обаче е против.

“Трябва да защитим България. Няма да ви допуснем да работите!”, крещи Михаил Такев.

“Долу извергите на българския народ! Долу предателите!”, дере се Павел Генадиев. Радославов се опитва да говори, но никой не го слуша.

Тогава вади револвер! Оръжието е “шестак” - в барабана има по един куршум за всяка опозиционна група. Тъкмо да начене стрелбата обаче, неколцина пацифисти го хващат за пешовете и го измъкват от залата.

Събранието е най-полезно, когато не работи.

По време на Сръбско-българската война през 1885 г. камарата е обърната в болница. Така творението на Константин Йованович спасява стотици ранени герои.

Превратът на 19 май 1934 г. също пуска кепенците на Народното събрание. Тогава за четири години излизаме от световната икономическа криза без партии и празнословна говорилня.

През 1949 г. парламентът пак не работи. Сградата е превърната в гробница за мумията на Георги Димитров, докато бъде изграден мавзолеят. В този факт, както с циганските колиби, мистиците виждат прокоба. Мрачна символика, траурно черно в инак бялата цитадела на демокрацията.

Парламентът съди вестник

Позовава се на Отоманския наказателен закон

Първото посегателство върху свободата на словото у нас е извършено от българския парламент.

През 1880 г. управляват либералите на Драган Цанков. На 12 април опозиционният вестник “Витоша” излиза с уводната статия “Какво върши Народното събрание у София”. Като рисува пейзажът в камарата, газетата пише:

“И тъй нека съди народът как вървят работите, какви са повечето депутати, които е той избрал, доколко те оправдават неговите надежди в святинята на Народното събрание и на какъв път го водят. Но кой му е крив, като е избрал много гарги за водачи и много вълци за пастири, а малко хора за работа. Жално!”

Потресените депутати възлагат на Никола Сукнаров

да изготви интерпелация до правния министър. “Имам чест, прочее - чете той в камарата, - да запитам господина министра на правосъдието: Знае ли той за това? И ако знае, зел ли е някакви мерки за прекращение на безобразните тия нападения, както и за удовлетворение достолепието на народното представителство? Ако ли пък не знае и не е зел никакви мерки за това, какво мисли да се направи?”

Портфейлът на правното министерство е в джоба на Христо Стоянов. Той се чуди що да стори, понеже още нямаме наказателен закон, да не говорим за закон за печата. Стоянов обаче е отракан правник, кандидат е на юридическите науки.

Върховният жрец на Темида

отваря Отоманския наказателен закон и показалецът му спира на член 112. “Считам за нужно да ви ява - информира министърът депутатите, - че за това престъпление съществува в наказателний закон § 112; защото друг, който да защити честта и достолепието на Народното събрание, нямаме. Затова ще дам на туй дело законния път в надлежното съдилище.”

“Решението да се даде един вестник под съд им сваля тая лицемерна маска от сурата и показва на света, че техният либерализъм е тъкмо толкова, колкото е и султанският", коментира “Витоша”.