Писателят си отиде преди да навърши 60 г.

Когато Виктор Пасков (1949-2009 ) отиде при онзи, “който е на небето”, беше Светли четвъртък - така се бяха наредили преди 11 г. дните преди Възкресението Христово.

Положиха го до приятеля му Христо Калчев в Алеята на бележитите творци малко след Великден... През същата тази 2009 г. щеше да има юбилей - 60-годишнина. Отиде си от рак на белите дробове.

Обичаше музиката, обичаше прозата и поезията, но почти не издаваше стиховете си.

Не забравяй за хумуса,

който създава,

не след дълго ти

пак ще си хумус.

В къс от делва - от древната

глина направена,

ще си спомен за мед

и за кумис.

Виктор Пасков

Из неиздадена стихосбирка

А музиката? Кога се отдалечава от своето първо призвание? Дори тежката артилерия на британската преса -

в. “Таймс” публикува

статия за кончината

на Виктор Пасков

“Виктор Пасков бе българин с много таланти и темпераментен нрав”, започва статията. “Таймс” преразказва биографията на Пасков - ученическите му години в София, студентските в Лайпциг, заниманията с джаз - тази “разрешена, но не и насърчавана от източногерманските комунистически власти музика”, което принудило бъдещия писател да си търси по-сигурни доходи. Следват редове за работата на Пасков като оперен певец, композитор и музикален критик. Най-много място вестникът е отделил на творческите и литературните успехи на писателя, като се споменават книгите му “Невръстни убийства” и незабравимата “Балада за Георг Хених” - “всеобщо призната за най-силната му творба”.

“Пасков никога не е крил политическите си пристрастия - продължава “Таймс”, - той заклейми яростно бомбардировките на НАТО над Сърбия през 1999 г. и не се страхуваше да критикува българските власти още преди падането на комунизма през 1989 г.”

Малко известен е фактът, че е пял като басбаритон 12 години по най-големите оперни сцени в Европа. Но не и у нас.

“Ако искаш да си военен - бъди генерал. Ако искаш да си свещеник - бъди папа." Казала го е майката на Пабло Пикасо. Аз искам да съм Пикасо в това, което правя. Не искам да бъда на средно ниво в нищо.” Това са думите, с които Виктор Пасков обяснява отказа си от музикалните занимания в полза на писането.

“Моля те, уреди ми

погребението!”

Това чул по телефона около 17 ч на 16 април 2009 г. издателят Иван Гранитски. Такава била последната молба на писателя Виктор Пасков, която изрекъл, едва дишайки, от болницата в швейцарския град Берн. Там 2 часа по-късно издъхнал... Той често говори за смъртта, дори флиртува с нея.

Скоротечно го стопил рак на белите дробове. С него се опитали да се борят лекарите във Военна болница. Специалисти от друга клиника предупредили, че има опасност от тромбофлебит. Накрая останало последното спасение - химиотерапията в швейцарска болница. Лечението било уредено от външно министерство, защото Виктор Пасков беше в последните години съветник по културата в посолството ни в Швейцария. Уви, тази лекарска намеса дошла твърде късно. Ракът вече бил в последна фаза, поразил цялото му тяло.

Той няма роднини в България. Иван Гранитски и група приятели на писателя поемат организацията по погребението.

“Ние, близките му приятели, знаем, че неговото слово ще продължи да защитава духовните територии на Отечеството, ще продължи да облъчва с талант, добротворност и достойнство”, пише в писмото, подписано от Георги Първанов, Антон Дончев, Боян Биолчев, Валери Петров, Вежди Рашидов, Дончо Цончев, Иво Хаджимишев, Любомир Левчев, Николай Стоянов, Панко Анчев, Стефан Цанев и др.

Сред най-известните произведения на Виктор Пасков са “Невръстни убийства”, “Балада за Георг Хених”, публикувана във Франция през 1989 г. и отличена с Голямата литературна награда на Бордо (Франция). Преведена е и в Англия, Германия, Испания, Полша, САЩ, Русия, Чехия, Словакия, Швейцария. Автор е и на романите “Ций Кук”, “Германия - мръсна приказка”, “Алилуя”, “Аутопсия на една любов”, на киносценариите “Ти, който си на небето”, “Индиански игри”, “Пльонтек”, “Духове”.

“Спомням си, че веднъж на въпроса защо винаги се връщам в България, отговорих: за да имам възможността да я напусна отново. После разбрах, че този парадокс е далеч от истината. България не може да я напуснеш. Където и да идеш, ти ще си създадеш твоите 4 квадратни метра България” - казва Пасков в интервю от 2001 г.

Приятелите му си спомнят една шега - Виктор сам си написал епитафия. “Поспри се, страннико смутен,/ и погледни със поглед ласкав/ кенефът, в който е стаен/ духът на Виктор Пасков.” Оформил я на бял лист със своя снимка и кръст, но разбрал, че е стигнал твърде далече. Оттогава не предизвиквал оная с косата, но все пак тя го настигна...

В интервю за “24 часа”, дадено 10 месеца преди кончината му на въпроса дали е доволен от новата си книга, Виктор Пасков отговаря така: “Не.

Не дай си боже

някога да ми хрумне,

че съм доволен

от която и да е

моя книга

Това означава, че съм стигнал до мъртвата точка, до която много често стигат българските писатели. Ако изпаднеш в това самозаблуждаващо се чувство на доволство, си се лишил от много по-важното чувство на самокритичност. Дай боже никога да не съм доволен, никога да не дойде моментът, в който да кажа като класика: “Точка. Свърших!”.