"Не мога да се видя отстрани как изглеждахме в очите на хората с необичайната разлика помежду ни - 40 години. Но нямах причина да не бъда с него", разказва жената, която той обичаше, която живя с него и остана до него, до последния му дъх.

Тя е едва на 24 години, когато среща Хачо Бояджиев. Той е изключително популярен режисьор, познава го цяла България и гледа тв предаванията му. И е на 64 години. Двамата заживяват заедно и така 17 години, докато смъртта ги раздели на 23. април 2012 г. 

Преди години Весела работи в БНТ, след което се мести в току-що създадената Про.бг. После пак се връща в БНТ ... "Всички така правим, ходим по други места, но винаги се връщаме в нашата телевизия", казва тя.

Весела се съгласи да говори единствено за "24 часа" в деня, преди урната с праха му да бъде положена в плоча на алея "Достойна" в частния гробищен парк в Бояна. Точно на 40-я ден от кончината му.

- Как преживявате земетресенията сама, г-жо Сапунджиева?

- Много се уплаших, не знам защо. Бях като гърмян заек. Има една приказка - "Сам човек и за тоалетната не е". В онази нощ с голямото земетресение наистина осъзнах, че светът е създаден за двама. Много е тежко без другарче.

- Как Хачо Бояджиев ви е успокоявал в тежки моменти?

- Докато бях с него, нямах тежки моменти. Преди време имаше един лек трус. Аз го усетих, тоалетката в спалнята се разклати. Хачо беше в хола. Отивам при него и го питам: "Усети ли, че има земетресение." Той: "Ами да, ама какво толкова." Така реагираше, запазваше самообладание, какъвто и проблем да има. Не знам така ли беше трениран, или така се беше дресирал. Голяма подкрепа ми беше във всяко отношение. И сега болезнено усещам липсата му.

Човек домашен любимец като загуби, реве една година, какво остава за Хачо.

- Езикът му беше хаплив, към вас как се е отнасял?

- В забележките си винаги е бил добронамерен. Обичаше по особен начин да се закача, странно чувство за хумор имаше, но сам казваше: "Аз правя забележки само когато има за какво." Не беше напразно заядлив, той заставаше зад хората и екипите си.

Не мога да се сетя да ме е ограничавал или да ми се е карал за нещо. Иначе от хумористичните му закачки все ми казваше "Колко си дебела", това е всеизвестно. Не знам защо той не понасяше дебели хора, още по-малко дебели жени.

Като ме видеше лакирана, даже сега съм с червен лак, ужас, ужас, сега ако ме види... Обичаше нежни нокти, само леко гланцирани и с много светъл лак, да не личи, да са чисти ноктите на жената.

- Значи е имал отношение към всеки дребен детайл?

- Да, имаше. Винаги коментираше: "Много шарено си облечена", "много си цветна", "това не ти стои добре". Много рядко казваше: "Така си добре." Като те види, щом мълчи, значи те одобрява за каквото и да е. Но в момента, в който ти направи забележка, значи нещо.

Сигурно много неща не са му се харесвали у мен в начина, по който мисля или по който действам. Но никога не се е налагал. Наблюдавал ме е отстрани.

Примерно съм във възторг от някой мой приятел, а той с неговия маниер нищо не казва. След това, когато споделя разочарование, той обяснява: "Да, очаквах го." Питах го как е разбрал, а той ми отговори: "Аз познавам хората по очите." Но никога не ми е казвал: "Недей да се срещаш с този или онзи, защото не го одобрявам."

- Как се запознахте?

- Случайно. Както се казва, случайността е малкото име на Господ. На входа на неговата кооперация. Аз живеех под наем над него 1,5 година. Засичали сме се по стълбите, бяхме на "Добър ден".

Последния ден, в който се изнасям и отивам да живея на друго място, прегърнала дъската за гладене, той се спира и ме заговаря - какво правя, къде работя. Два дни след това дойде точно когато аз бях на смяна. По онова време - 1995-1996 г., работех в частен спортен център в "Спартак" на едно стрелбище. Бяхме две колежки на смени и той дойде в моята смяна. Покани ме на вечеря и така се случиха нещата.

- Вие знаехте ли кой е той?

- Знаех.

- Как приехте поканата за вечеря?

- С удоволствие. Още докато се разминавах с него по стълбите, той ми беше много интересен. Като го видех и... Не мога да ти обясня. Много често ме питат как така са се случили нещата и толкова време сме заедно. Може би заради необичайната разлика между нас, която никак не е малка - 40 години.

Не знам как да отговоря на този въпрос. Хората се срещат, запознават се, появяват се някакви отношения и или се случват нещата между тях, или не. Е, при нас се случиха. Даже наскоро една негова близка ми каза: "Ти преобърна представата ни за Хачо."

- Защо, какъв е бил преди вас?

- Тя ми каза още: "Ти срути всички стени, които той беше изградил около себе си, тази черупка, в която се беше обвил."

Няма как да обясня отношенията ни. Чувствата, любовта не могат да се обяснят, но любовта обяснява всичко. Това може само да се изживее. Не мога да се видя отстрани как изглеждаме в очите на хората с нашата необичайна разлика, но знаеш ли, нямаше причина да не бъда с него.

И през ум не ми е минавало да го напусна или да се разделим. Просто нещата са се получавали при нас и се чувствах прекрасно с него. Толкова енергичен човек, такъв мъжкар, така достойно остаря. Колкото по-голям ставаше, толкова по-скъп ми ставаше.

- Какъв човек беше Хачо?

- Преди 4-5 години си счупи крака и беше в гипс 40 дни. Ние живеем много близко до Руски паметник, но разстоянието от плод и зеленчука до нас не е малко. Една седмица след това той се прибра в едната ръка с диня, в другата - с плодове, и аз хлъцнах. Това е пример, който обяснява какъв човек е Хачо. Във всяко отношение беше така.

В работата беше безкомпромисен. Рожденият му ден с изненадата, която му подготвиха приятелите, се случи в петък.

(Събраха се над 200 души да отпразнуват 80-годишния му юбилей, без да му кажат предварително - б.а.)

В петък е неговото предаване "Полет над нощта". Стана 21 часът, той заряза гостите и отиде на работа. Отиде в телевизията, неговата любов, на която през целия си живот за миг не изневери.

- Ревнувахте ли го от телевизията?

- Не. Знаеш ли, той беше на 64, когато аз се запознах с него. Повярвай ми, аз не можех да му издържа на темпото. Беше още във вихъра си, живееше изключително енергично и темпераментно. Работеше през деня. Това беше времето, когато нощем обикаляше заведенията на София. Не лягаше преди 2 часа през нощта и сутрин в 7 ч вече беше на крак. И аз така една вечер, втора вечер, трета, ужас. Но това беше нонстоп, такава енергия имаше.

Беше му странно как може да те мързи, как може да те боли. Понякога чисто по женски му споделях, че нещо ми е тъпо и да не взема да изпадна в депресия. Той, както си седи на стола, само поглеждаше и ме питаше: "Добре де, обясни ми какво значи думичката депресия."

- Казват, че при голяма разлика между мъжа и жената тя е щастлива, защото той от възрастта и опита си знае как да се държи с нея. Така ли е?

- Да, така беше. Тая спойка, която се получи между нас, това разбирателство. Ако ти кажа, че не сме се карали, че е било нещо безметежно, не. Най-обикновена връзка, каквато имат всички хора, които са се задържали толкова време заедно - с радостите, сблъсъците, удоволствията, сръдните помежду им. Нищо ненормално аз поне не намирам.

- Как ви ухажваше, как ви показваше, че ви обича?

- Той е мъж, който те държи постоянно будна. Не можеш да скучаеш, докато си с него. Качва те високо в небесата, но малко ако се самозабравиш, веднага те приземява. В моментите, когато сме се карали, се извиняваше, като отиваше и ми купуваше нещо мое любимо за ядене. Като видя, че хладилникът е зареден с няколко от нещата, които аз обичам - например кутийка маслинки, които той не обича, значи се извинява. Не казваше: "Извинявай, повече няма да правя така."

- Как вашите близки приеха връзката ви?

- Никога не съм се замисляла те как ще я приемат или какво ще стане, ако не я приемат. Изобщо не е стоял този въпрос. Сигурно моята майка като всички други е искала нещо различно. Желанието на всички майки е да пораснеш, да се омъжиш и да се радват на внуци, този стандарт. Но с времето, като виждаха, че аз съм добре и се чувствам така, нямаше защо да се притесняват.

Моите приятелки никога не са се чудили, нито са ме упреквали. Като се запознаят с него и ни погостуват вкъщи, им ставаше любимец. Няма човек, който го познава, да ме пита как може. Те са наясно.

- Хачо Бояджиев не обичаше да говори за личния си живот, защо?

- Беше много встрани от семейно-роднинските отношения. Казвал го е често, че при част от децата нещата са се случили насила. Насила в този живот нищо не се получава. Не може със съд и присъда да преследваш някого.

Бил е съден за бащинство и заради това нещо е бил уволнен като директор на НДК.

Спомените от майките, които, както той казваше, са го манипулирали и шантажирали, изобщо не бяха хубави. Сам си знаеше, но явно е бил доста огорчен.

Пролича си, след като ни напусна от този свят, кой е имал отношения с него и кой го е познавал. Последната жена, с която е имал брак - Елена, се държа изключително достойно. Независимо как са им приключили отношенията, личи, че ги е имало. Другите просто не го познават, показаха го с поведението и държането си. Но съм спокойна, че си отиде от този свят обичан и ценен от близки, приятели и колеги.

Тази изненада, която направиха за 80-годишнината му, беше голямо нещо. Той плачеше през цялото време. Мислех си, че няма да издържи на вълнението.

За първи път хората го видяха разплакан.

Аз съм го виждала просълзен много пъти. Няма как да си творец и да не си чувствителен. Просълзяваше се, докато гледа филми, докато си говорим двамата. Особено напоследък може би от възрастта много се умиляваше.

- Много хора имаше и на поклонението му.

- След като почина, си мислех, че този човек не е живял напразно. Чувам и виждам как големи творци си отиват изоставени и забравени, много е тъжно.

Защо сме такива хората? Ето, след едно земетресение се видя колко сме жалки. Обединяваме се, сплотяваме се за малко, а после пак започваме да се дърляме.

Тази любов и помощ продължават и след неговата кончина. Невероятна подкрепа срещам от приятели. Няма човек, който да е работил с него, и да не разказва за него с голяма любов и уважение.

- Какъв тип предавания обичаше най-много да прави?

- Напоследък казваше: Всичко ще направя, стига да има работа.

Новогодишните и забавните програми обаче

сякаш му бяха най-близки, там

той се е развихрял, защото за

такова нещо се иска голямо въображение.

- Как коментираше, като гледаше телевизия?

- Дори и когато нещо не става за гледане, той пак го гледаше. Не дай си боже, ако по Канала нещо се излъчва и да има някакъв проблем - брум в картината или звукът да не му харесва, вдигаше телефона веднага. Не оставяше хората на мира, докато не разбере каква е причината. На ръководителите казваше: "Ти не гледаш ли в момента, какво правиш, как може да не гледаш."

- Голям телевизор ли имате вкъщи?

- Да, голям.

- Той обичаше ли да гледа телевизия?

- Той само това правеше. Имаше дни, в които, като седне сутринта, и чак вечерта става от стола. Седи и превключва каналите. Много му беше странно някой, който работи в телевизия, нещо да е пропуснал да гледа или да не е прочел. Цялата преса се купуваше сутрин, нищо не пропускаше. Безупречен беше.

- Залежавал ли се е болен?

- Не. Такъв титан, никога не съм го наричала така.

Но дори и смъртта си изрежисира такава, каквато си я представяше.

Само това повтаряше, че иска от раз да умре. И така се случи, масивен инфаркт, за броени минути е било, дори не е разбрал какво се случва.

Анахид Тачева написа в книгата за поклонение

"Хачо, ти си любимецът на Бога."

Като прочетох тези думи, много плаках. Не знам дали той е любимецът, но аз съм голяма късметлийка. Защото ми се спести мъката, не се залежа да го гледам как се мъчи и агонизира.

Няма драма. Трагедия е, когато млади хора си отиват или се разболяват. Той е на 80 години. Когато беше на 70 и отгоре, казваше:

"70 е рано, на 80 няма накъде."

Навърши 80 и малко след това си отиде.

Ласка Минчева ми сподели, че на рождения ден тя му казала колко е свеж, как всички са се събрали да го уважат, а

той отговорил "Да, да, това ще е за последно."

Не мисля, че е усещал, че си отива. Напротив, имаше намерение да работи. Беше поканен от Старозагорската опера да прави една оперета, но така и не можа да я довърши, беше я започнал.

- На много места сте били заедно. Къде ви е било най-хубаво?

- През последните години - вкъщи. През това време не сме се карали за нищо.

Само аз му се карах, че много пазарува.

С празни ръце не се прибираше, в нас беше като в плод и зеленчук. Ако нещо малко попривърши, той отиваше и пълнеше торбите. Казвах му: "Стига, изчакай да се изяде. Да не сме във време на война, какво е това презареждане и запасяване." Вижда по рекламите някой препарат, отива на следващия ден в магазина и го купува.

Няма да забравя как в началото на нашата връзка бях купила нещо дребно - моркови и чушки. Като ме видя, каза: "Защо си го взела." Аз се стреснах, а той: "Защо не ми каза, аз щях да го купя." Така бях гледана.

Сънувах го преди една седмица.

Той обичаше да пие турско кафе и си правехме на джезве.

Имаме 2 буркана, купуваме си мляно кафе и той постоянно ги тъпчеше. Малко да намалее единият, и все го пълнеше.

И сега сънувам, че е жив и става. Дори си казах: "Ужас, какво направих, погребах човека." Двамата сме пред шкафа и той ми казва: "Нямаш ли нужда от кафе."

После, като погледнах, единият буркан беше празен, а в другия имаше 2 пръста кафе. Веднага отидох, купих кафе и ги натъпках догоре.

- Какво е нещото, което научихте от него?

- По-малко да говоря.

- Разказвал ли ви е за времето, когато е бил разузнавач?

- Не, за това изобщо не говореше. И каза, че никога няма да проговори. Когато го попитаха по телевизията, достойно отговори: "Да, бил съм. Само че трябва да се прави разлика между разузнавач зад граница и доносник от Шесто." Когато е станал, е бил много млад. Явно е издържал теста, защото там не всеки става за такова нещо.

- Какво ще правите оттук нататък?

- Казват, че времето лекува, но засега още не е проработило в моя полза. Напротив, от няколко дни много силна мъка ме наляга. Това ми беше другарчето в живота. Няма как да не плача за него.

- Не сте ли искала дете от него?

- Ако съм искала, съм щяла да имам. Не са стояли по този начин между нас нещата. И после, честно да ти призная, съвсем в началото на нашата връзка той имаше много бурен начин на живот. И от ден на ден, като ставахме по-близки, и след това, като заживях при него, с толкова много деца - 5, кое признато, кое непризнато, бях доста объркана. И да имаш желание за дете, ще ти избяга.

Но не ми е било цел, а може би не ни е било писано да имаме.

- Защо го кремирахте?

- Това беше неговото желание.

Не написа завещание, но ми каза, че

иска да бъде кремиран и да не се поставя урната в гроб, а на плоча.

Всичко, което искаше, съм го изпълнила.

Така направи, че никого около себе си да не мъчи и той да не агонизира.