Стартът е даден, след като лавина затрупва 11 души на връх Орловец през 1965 г.

България по времето на социализма е имала действащо въздушно спасяване, което е стартирало през 1974 г. със специално разпореждане: "Да се предоставят за нуждите на Планинската спасителна служба два хеликоптера Ми-8, оборудвани за целите на спасителни операции по въздух. Под ръководството на Министерството на здравеопазването да се съблюдава навременното спазване на всички мерки за безопасност по време на изпълнението на акциите. Операциите са под ръководството на Санитарната авиация".

Според публикации в медиите през годините на режима на Тодор Живков у нас са използвани общо

четири самолета болници

и два специални хеликоптера, които са предоставяни и за планински операции.

Историята показва, че за период от около 20 години те са участвали не само в акции на Планинската спасителна служба, а са ползвани при катастрофи и инциденти на отдалечени от болниците места.

Въпреки това специалисти и до днес смятат, че за подобни операции извън планините тяхната реална ефективност в миналото е била под въпрос. Причината - подобни описани случаи са малко на брой и за тях се е чакало

разпореждане от най-високо ниво.

Каква е била спецификата на работа на въздушното спасяване преди 1990 г., разполагала ли е страната ни с наистина действаща система за подобен род операции?

“168 часа” потърси отговорите на тези въпроси след поредния нещастен инцидент в планината.

Според спасители вместо за 11 часа една операция може да приключи в рамките на 1 час при наличието на необходимата техника и подготвени специалисти да работят с нея.

В действителност по времето на социализма за подобни цели се използват пътническите хеликоптери Ми-8. Самолетите болници всъщност са преоборудвани военни машини.

Още тогава в страни като Швейцария имало съвсем различен тип въздушни линейки, създадени специално за спасителни операции.

"Цялостната система за подготовка и действие на спасителите по въздух позволява успешно провеждане на операции", категорични са бивши спасители.

Според тях по времето на социализма тези хеликоптери неслучайно са позиционирани в Пловдив - в авиобаза Крумово, а не в София. Причината е, че в района на летище Враждебна мъглите, особено през зимата, са често срещано явление.

Дори редовните полети закъсняват или са отменяни, затова е преценено, че ако машините са там, има опасност излитането им

да се забави фатално.

За разлика от Враждебна в авиобаза Крумово условията са благоприятни и там се провеждат редовните обучения на специално сформирани за акции във въздуха екипи.

Едно от първите е през 1975 година. След като се запознават с летателната техника, планинските водачи преминават и допълнителен курс в базата на ПСС под връх Мальовица.

Именно по това време в Планинската спасителна служба настъпва постепенно осъвременяване на техниката. Поставя се началото и на обучението на спасителните кучета за търсене на затрупани хора от лавини.

За първите успешни опити си спомня Красимир Стоянов. Той е ръководител на въздушна група до средата на 90-те години и е начело на няколко тежки операции.

От години организира различни инициативи за повторно създаване на служба за въздушно спасяване. По времето на Тодор Живков тя е била подчинена на Министерството на здравеопазването и по-точно на Санитарната авиация. Точно преди три-четири години у нас започна отново да се поставя въпросът кога пак ще имаме подобно звено.

“По това време Планинската спасителна служба разполагаше с далновидни ръководители - спомня си Стоянов. - Те успяха много успешно

да почерпят опит от Швейцария,

която още преди това имаше много добре изградена система. За целите на въздушното спасяване се използваха хеликоптери Ми-8. Да, това са тежки машини, но вършеха работа.”

След 1990 г. въздушното спасяване тръгва към своя предизвестен край. Държавната техника изисква поддръжка от Русия, а българските власти с прозападна ориентация не искат и да чуят за подобни варианти. Правят се няколко опита за създаване на частна организация с подобни цели, но безуспешно.

Според Красимир Стоянов в недалечното минало цялостната картина изглеждала по-уредена най-вече защото имало много

добре подготвени специалисти

за подобен род операции. Освен изучаване на наличната техника и трупане на летателни часове екипажите преминават през продължителни курсове, в които се запознават със спецификата на работа. Как да се спускат безопасно с лебедка във възможно най-близък периметър и да оказват първа помощ на пострадалия. Използван е и голям ресурс на държавата - назначени са щатни механици, а методът, че службите трябва да знаят всичко за хората, работи успешно и в планината. Във всяка хижа има поставени телефони, изработени в завод “Беласица” в Петрич.

Те са свързани в обща мрежа към Българския туристически съюз. По три пъти на ден хижарите са задължени да рапортуват по телефона колко души има в хижата и къде планират да ходят. Така, ако стане инцидент с турист, екипите са добре подготвени накъде да тръгнат.

Всички можели да извикат на помощ хеликоптер, позвънявайки на телефона на Бърза помощ.

Според специалистите улеснение за работата в онези години е и големият брой летателни площадки, които днес тънат в разруха.

Така например през 1982 г. на пътя Бургас - Сливен се сблъскват два малки пътнически автобуса. В катастрофата няма жертви, но няколко

жени са в критично състояние.

В излизащия тогава вестник “Поглед” е поместена статия за случая. В нея е отбелязано, че спасителен хеликоптер каца на намиращото се в близост летище Бършен.

Операцията приключва за по-малко от 40 минути и най-тежко пострадалите са откарани в болница в София, като именно тази бързина спасява живота им. За съжаление, историята на същото това летище е повече от злополучна - от години то тъне в разруха, а през 2017 г. младежи

загинаха там при нелегална гонка, организирана на пистата.

Ако се върнем още по-назад във времето, историята на въздушното спасяване започва след най-голямата трагедия в българския алпинизъм през 1965 г. - лавината при връх Орловец, която оставя завинаги под снега 11 души.

“В 6 часа на 16 декември 16 алпинисти тръгнахме от хижата към връх Мальовица - спомня си един от малкото оцелели - Спас Малинов, в книга, описваща болезнените му спомени от случилото се. - Оттам по ръба през Петлите и Орловец трябваше да стигнем до връх Злия зъб. Всички, начело с директора на Градската школа по алпинизъм Тодор Николов и майстора на спорта инж. Михаил Угляров, бяха добре подготвени. Времето сякаш беше замръзнало в студената ветровита утрин. Когато бях на ъгъла на серпантината, погледнах часовника си - показваше 8,10 ч. И точно в този миг целият снежен склон, на който бяхме всички, тръгна надолу. Снегът падна и се обърна от отсрещния склон, като затрупа много дълбоко групата. Всичко стана толкова неочаквано и бързо, че никой нямаше време за никаква реакция. После ми казаха, че

някой извикал: “Лавина!”,

но от вятъра не съм чул нищо. Дори и да бях чул, реакцията ми щеше да е същата - не можеш да направиш нищо.”

“Имах късмет, че бях затрупан в снега само до кръста, включително и едната ръка - разказва още Малинов. - С пикела в другата успях да се изкопая. Температурата беше около 16 градуса под нулата, духаше студен вятър, а снегът бе твърд и ме затискаше като бетон. Около час и половина-два след това дойдоха спасителите от школа “Мальовица”. След това ми разказваха, че намерили останалите наши приятели много надълбоко, повече от 5 метра под снега. Пристигнаха и три военни хеликоптера от София.”

На практика обаче те не оказват никаква помощ на оцелелите, които сами слизат до хижата. Не става ясно защо и как, но летателните машини така и не кацат в близост до бедстващите.

След случилото се за първи път започва да се говори, че са нужни специалисти за спасяване по въздух, както и специфична техника.

“Военните хеликоптери не свършиха никаква работа - казват оцелели. - Те само дойдоха, прелетяха и си заминаха. Установи се, че така или иначе няма как да помогнат. След това често се повдигаше този въпрос. Дали

ако бяха дошли по-бързо, ако бяха оборудвани по-добре

и ако се бяха спуснали, нямаше да спасят живота на поне още двама души?”

Година по-късно се случва още една трагедия във врачанското село Згориград. Скъсана дига на хвостохранилището на рудник “Мир” причинява огромно бедствие. Тонове кал и токсични отпадъци заливат всичко по пътя си. Десетки са затрупаните. Местните хора и до днес си спомнят как чуват звук на кръжащ хеликоптер, но от него никой не слиза да им помогне. Точно тогава започва да се обсъжда идеята, че техника от типа на Ми-8 може да бъде много полезна в такива ситуации, като транспортира бързо огромен брой спасители, които да проведат съответната операция.

През следващите няколко години се подготвят машини, които да извършват подобни акции по въздух, и те вече са оборудвани с медицинска техника. Според наши специалисти те, разбира се, не могли да се мерят с швейцарските хеликоптери, но все пак били от огромна полза. Използвали ги при обхождане на труднодостъпни планински терени и с тях се спестявало време. След като се локализира точното място на злополуката,

тежката машина може да кацне в много близък периметър.

По този повод спасителите си припомнят и акцията в Рила от октомври 1979 година. Тогава група туристи се губят в близост до хижа "Иван Вазов". Времето е необичайно топло за това време на годината, но внезапно се появяват дъжд и мъгла. Туристите не са добре екипирани.

Хижарят подава сигнал в късния следобед. Вдигнат е вертолет със спасителен екип. Намират бедстващите за по-малко от час точно преди да се стъмни.

“Ако бяха прекарали нощта там, най-вероятно краят щеше да е трагичен”, убедени са спасители. Те още се гордеят, че операциите, провеждани в нашите планини, дори са давани за пример от тогавашния председател на Международната организация за планинско спасяване ИКАР след обучение в Боровец през 80-те години.

“Тези хора с такава тежка техника правят чудеса”, възкликнал специалистът след посещението си в България, спомня си Красимир Стоянов.

“Основното нещо, с което винаги се борим, е времето - допълва той. - Особено при лавинни инциденти времето е критично. Разполагаме с около 15-20 минути, в които трябва да достигнем до пострадалия. За съжаление, това са най-тежките случаи, които рядко имат щастлив край. Едва ли има специалист в тази област, който да не споделя мнението, че само с въздушна техника това е възможно.”

В своята практика той помни и друг случай, в който екипът на ПСС реагирира светкавично заради добрата си подготовка - земетресението в Армения на 7 декември 1988 г. Трусът е с магнитуд 7,2, а епицентърът му е близо до град Спитак, тогава част от Съветския съюз. Градът е почти напълно разрушен, големи щети има и в градовете Ленинакан (Гюмри) и Кировакан (Ванадзор), както и в селата в района.

Общият брой на жертвите е около 25 000 души.

Това е първото бедствие, при което съветското правителство допуска чужди спасителни и хуманитарни екипи да се включат във възстановителните работи.

“Беше сформиран екип от водачи с планински кучета - спомня си Стоянов. - Те са обучени и за търсене на хора под руини. Целият екип се сформира за по-малко от няколко часа. Кучешкото обоняние е около 2000 пъти по-силно от човешкото. Ето защо ние използваме нашите питомци. Добре дресирани са, те могат да усетят миризмата на жив човек. Когато имаме подаден сигнал в развалини, пускаме кучетата и когато намерят – те започват да издават специфичен лай.”

След 1990 г. курсове за въздушни спасители продължават да се провеждат. Неясноти около съдбата на авиацията водят до неуредици как да продължи съдбата на въздушното спасяване и постепенно след 1995-а то окончателно приключва под познатата от социализма форма.