През 1903 г. няколко жени от Горни Пасарел не издържали на пиянството на мъжете си успяват да накарат Народното събрание да гласува затварянето на кръчмите в селото им.

Тази, макар и местна забрана, се случва доста преди велики държави като САЩ, Канада и Русия да въведат всеобща рестрикция за алкохола в първата половина на ХХ век.

И това не е случайно. Причината е, че алкохолното опиянение, което съпътства цялата писана човешка история, в началото на миналото столетие навлиза в нова фаза. Тогава не само се увеличава консумацията, а се появяват масово и

нови напитки, много по-силни от традиционните

вино и бира.

Първите успешни опити кръчмите да се поставят извън закона са документирани още през XIX век в скандинавските страни. В Руската империя спиртните напитки са забранени през 1914 г. и са разрешени наново от съветската власт през 1925 г. Отвъд океана сухият режим, като федерално право, е въведен с 18-ата поправка на конституцията, ратифицирана на 16 януари 1920 г., и продължава до 1933 г.

Но и у нас още в първите десетилетия след Освобождението кръчмите също се превърнали в напаст. Освен че поразявали с пиянство много хора в градовете, все по-често тяхна жертва ставали и иначе работливи селяни. На всичкото отгоре, в малките населени места хората се познавали добре помежду си и открай време работела

системата с кръчмарските тефтери и вересиите,

та много хора потънали в огромни дългове и били принудени набързо да се сбогуват с ниви и добитък - единствените им средства за препитание.

Неволен водач на бунта срещу пиянството в самоковското село Горни Пасарел станала Гълъбина Ненова. И нейният Николай, както и повечето мъже в селото постоянно били в някое от удобно разположените четири питейни заведения. Поводи все се намирали - и в скръб, и в радост, или да отидат просто да чуят новините по радиото, пък после да избистрят политиката. Стояли там по цели нощи и зарязали и добитъка, и работата на полето.

Гълъбина била природно интелигентна жена и заради славата си на организатор и добър оратор съселяните отдавна били лепнали прякора Комитата. Един ден след поредния запой на съпруга си тя не издържала и вместо да хване пътя към нивата, отишла право при съседката Иванка, която имала същия проблем - мъжът , чиито дългове чет нямали, често се докарвал "на прасе", а след това посягал. Сговорили се двете селянки, че вече не се издържа това нещастие. Масовото пиянство било докарало до съсипия много семейства в Горни Пасарел, та бързо намерили и още две-три изтормозени като тях жени. Чудили се какво да правят и накрая решили да се обърнат към селския учител да им напише официална жалба до властта. Отишли при даскала и не го оставили на мира, докато не им написал прошението.

Добре, ама се появил нов проблем - как да отидат да го занесат до София, като според местната традиция каруците, които по това време били единственият транспорт, са изцяло собственост на мъжете. Нямало какво да направят - на другия ден станали още по тъмно и тръгнали пеш по 30-километровия път към столицата. Накрая криво-ляво успели да се доберат до Народното събрание. Прашни и уморени, жените не се предали и влезнали право в сградата на парламента.

А там ги посрещнал не кой да е, а самият Драган Цанков. По това време 75-годишният свищовлия е председател на Народното събрание, неуморим общественик, книжовник и именит държавник.

Върнали се жените в село с чувство за изпълнен дълг, а самата Гълъбина стоически понесла и боя от мъжа си, който бая се ядосал, като разбрал какви ги е свършила в София. По-късно Цанков разказва за срещата на пасарелчанки в парламента, свидетелстват стари стенограми:

"Истина е, че жените от Горни Пасарел бяха дошли тука - една делегация от 4-5 жени бяха - и ми донесоха прошението. Аз ги питах: За какво го носите това прошение? Казват: цяла нощ мъжете ни седят по кръчмите. Ама, рекох им: туй мъчно ще стане,

лесно не могат да се затворят кръчмите,

защото държавата иска приходи, на държавата, знаете, оттам е най-големият приход... Но подир няколко дена дойде пък друга депутация - мъжка..."

Избухнал несдържан смях в народното представителство.

"Казаха: онези жени, които дават прошението, са луди. Питам сега: ами ти с какво се занимаваш в село - за да видя дали има между тях кръчмари. Те излязоха двамата кръчмари, а единият пък роднина на някой кръчмар..."

Вече никой не се смеел. Тъжно им станало дори на народните представители започнали внимателно да слушат възрастния си председател и препоръките му. В крайна сметка решили да обсъждат какво да се направи "с тези прости, добри и най-благородни просителки".

Историята мълчи по въпроса за колко време кръчмите в това самоковското село са били затворени, но пък помни храбростта и невъзможната по онова време еманципация на жителките му.