Николай Гундеров: Естествен човек, висок морал и безогледна честност – това не е ли взривоопасна смес във всяко отношение?
Поппандов: Ентусиаст. Репетициите ни бяха празник
Мамалев: Беше неуморен. Дори огорчението си изразяваше с усмивка
Не преглъща обидата от отказаната персонална пенсия, макар да иронизира тази “трагикомедия”
Филип Трифонов си отиде на 6 януари от инфаркт и потопи в скръб своите близки, приятели и колеги. Безброй хора изразиха скръбта си в социалните мрежи. На поклонението последно сбогом с него си взеха и го изпратиха с аплодисменти въпреки пандемията от коронавирус куп звезди на българското кино и театър.
Големият актьор със забележително присъствие е намерил начин да остави частица от себе си у всеки, когото е срещнал на сцената, пред камерата и в живота. Защото той гореше еднакво във всичко.
“Естествен човек, висок морал и безогледна честност – това не е ли взривоопасна смес във всяко отношение?”
Това сподели пред “168 часа” неговият приятел и съмишленик, театралният режисьор, драматург, актьор и поет Николай Гундеров.
Двамата създават Естествен театър “Трифоноф и Гундероф” през 1992 г.
“Мисля, че с това положихме основите на авторския театър в България. По-късно Филип често започваше спектаклите ни с изречението: “Уважаеми зрители, разликата между естествения и изкуствения театър се състои в това, че естественият се харесва на естетите, а изкуственият – на изкуствоведите.” От некролога на Съюза на българските артисти излиза, че Филип е починал преди трийсет години. Може би заради това изречение.”
Гундеров казва, че ще запомни артиста с човека, а човека с… човека.
“Филип беше бял тебешир върху избухналата мина на отломъците от човешки морал. И нито една анонимна гъба не можа да изтрие изреченията, които той пишеше в живота. Деликатен, елегантен, с чувство за хумор, по-силно от инстинкта му за самосъхранение.”
Най-безценният урок, който драматургът получава от своя приятел, е: “Ако има някаква борба, тя не трябва да е между доброто и злото, а между доброто и по-доброто.”
Тези дни Гундеров се замисля, че е забравил да каже на Трифонов нещо.
“Както старият сапьор Водичка на Швейк: “Хайде да се видим в шест след войната”. Това искам да му кажа и аз: “Фипе, нека се видим в колкото кажеш след смъртта…”
И взимайки едно заглавие от негов филм, допълва още: “Не си отивай!”
Общите им спомени и истории са безброй. Веднъж двамата паркират на един провинциален паркинг. Докато вадят костюмите си за вечерното представление от багажника, един малък човек със скъсана жилетка, излязъл от будката за талони, хваща Филип за ръката.
“Каза му: “Няма вече такива филми като твоите, няма…”, и измежду малкото зъби блесна усмивка, за която мога само да кажа: “Няма такава усмивка, няма!”.
Като страхотен артист и човек ще остане Трифонов и в паметта на неговия колега и приятел Павел Поппандов.
“Сърдечен, услужлив, готов по всяко време на денонощието, ако го повикаш за някаква помощ, да тръгне - споделя пред “168 часа” актьорът. - Той беше ентусиаст във всяко едно отношение. В живота си беше обикновен и прекрасен човек. Не държеше на лъскави коли или маркови дрехи. Нямаше татуировки, както и аз нямам, не си пробихме ушите - останахме демоде.
Каквато и роля да получеше, той тръгваше към нея все едно това е дебютната му роля и за първи път ще се появи пред публика - с постоянни опити за импровизация, за добавяне на текст. Нашите репетиции винаги са били като празник.”
Поппандов се връща до 1973 г. в спомените си за Фипо.
“Той завършваше ВИТИЗ. Вече беше добил огромна популярност. Наш общ приятел, режисьорът Павел Васев, правеше дипломна работа - пиесата “20 минути с ангела” от Александър Вампилов. Фипо и аз играехме главните роли, но в компанията беше и Велко Кънев. Художник беше Младен Младенов - корифей. Изключително за дипломна работа във ВИТИЗ по онова време.
Та учим си ние текста с Фипо на прибиране от академията. Аз живеех на “Екзарх Йосиф”, Фипо беше към гарата. Въртим реплики и стигаме до вкъщи, той ме е изпратил, само че решаваме, че не ни стига.
Продължаваме към тях, стигаме до гарата, ще се разделяме. Нищо подобно. Фипо тръгва с мен обратно към нас. Няколко пъти се е случвало това. И понеже вече беше разпознаваем, за минувачите беше любопитно и стресиращо, като ни чуваха как си подаваме реплики от сорта “С кого бяхме снощи?”. Отговорът: “С жени”.”
Много интересни случки споделят двамата актьори, включително и от времето на снимките на “Оркестър без име”.
“Уникално беше да си на почивка с приятели и да правиш филм едновременно. Помня как за сцената с момичето от пощата, в която той играеше, че е пиян, така да се каже, бая преигра на снимките. Удари си главата в стъклото на вратата, счупи го и си поряза носа. Откараха го в болницата в Бургас и чакахме около седмица, докато се оправи.”
Театралната кариера и на Поппандов, и на Трифонов завършва с една пиеса на Николай Гундеров - “Детектор на лъжата”.
“Страхотен човек беше Фипо - казва Поппандов. - За съжаление, си отиде огорчен заради отказа да му се отпусне персонална пенсия.”
Уникалното чувство за хумор на звездата от “Момчето си отива” е неизменна част от неговата харизма. Веднъж, когато трябвало Поппандов да го упъти как да стигне с колата при него до едно трудно откриваемо място и го попитал какво вижда около себе си, Фипо му обяснил: “Кофа за боклук и куче”.
“Казах му: “Е, питай кучето тогава. Джери ще те упъти”. И отговорът му беше: “Не е Джери, друго е”.
Удоволствието да срещне много рано пред камерата Трифонов има и друг актьор от любимия на всички “Оркестър без име” Георги Мамалев.
“Голям късмет имах, че срещнах в живота си този човек още в първия филм, който снимах - “Като песен” на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков. Тогава Филип беше на 24 години, но вече беше звезда. Аз бях на 19 години. Той е емблематичен артист за цяло едно поколение - разказва Мамалев пред“168 часа”. - Щастлив съм, че имах възможността да играя с него и в Народния театър в “Сако от велур”, където той играеше главната роля на Антонов, а аз играех чиновника.
Беше неуморен. Непрекъснато създаваше нови текстове и ми ги носеше преди представления. Всеки път идваше с нещо ново. Много се смеех, но и все упорито отказвах да науча неговия текст, защото му казвах, че си има автор и ще ни питат какви са тия своеволия.
Имаше хубави попадения и всъщност, където имаше възможност той винаги си пробутваше неговия текст. До последно, допреди две години, не се отказваше. Абсолютен пример за актьор, чието въображение и желание за новост непрекъснато работят.”
За комика е огромно огорчение, че лентата “Оркестър без име” губи съревнованието за най-любим BG филм от “Време разделно”.
“Много голям филм, да, но в друг раздел. Безспорно обаче “Оркестър без име” спечели сърцата на хората - сигурен е Мамалев. - Още през социализма обаче беше неглижиран. Едва ни дадоха награда на варненския кинофестивал от немай-къде на ЦК на Комсомола. А толерираните и награждавани филми тогава днес вече са тотално забравени. Но така сме свикнали с всичко. Награди и признания не се дават на тези, които заслужават. Така и не дадоха пенсия на Филип въпреки всичките му заслуги. Защо?! Кой точно е преценил така?! Това е една голяма и сериозна тема.
Филип беше светъл човек, позитивен. Винаги ще помогне, когато някой има нужда. Дори когато разказваше нещо, което го е ядосало, правеше го с усмивка. И като че ли си остана завинаги Момчето.”
Въпреки огромния труд и ярката следа, оставена в киното и театъра от Трифонов, той бива отхвърлен за персонална пенсия от комисия на Министерството на културата преди няколко години.
Тогава големият артист не скри своята обида и огорчение и в отворено писмо до Вежди Рашидов написа: “Да спечеля шестица от тото с комбинацията 1, 2, 3, 4, 5, 6, за мен като творец с дългогодишен стаж в киното е нормално като очакване. По теория на вероятностите и повторно да спечеля със същата комбинация, е нормално като очакване. Както е нормално според теория на конспирацията да ме отхвърли комисия за “персонална пенсия” в Министерството на културата.”
Потърсен от “168 часа” по онова време за коментар, типично в свой стил Трифонов иронизира ситуацията и не пожела да задълбава допълнително в тази “трагикомедия”, както сам я определи.
Според Николай Гундеров тогава относно този въпрос, изглежда, комисията просто не признава Трифонов за пенсионер, а за класик.
Те все пак не може да бъдат пенсионирани. И също така тогава драматургът предупреди, че не е редно стойността на пенсията на неговия приятел да се изчислява по количеството аплодисменти, които е получил, а по броя на почивните дни, в които не е излизал пред публика или на екран. Иначе икономиката на страната съвсем ще банкрутира.
