Гойко Митич: Бате Бойко, бори се за справедливост!

12.01.2021 24 часа онлайн
Гойко Митич и Пиер Брис - индианците на Изтока и Запада в конкуренция
Гойко Митич и Пиер Брис - индианците на Изтока и Запада в конкуренция

Това е едно трудно взето интервю на легендарния Гойко Митич за "24 часа", дадено преди 10 г., а сякаш е от вчера. Вижте впечатляващите му отговори пред репортера на "24 часа".

За срещата си с Гойко Митич пристигам половин час по-рано на уреченото място - хотел до дома му в източноберлинския квартал Кьопеник. Хотелът е в ремонт и почти се отчайвам, че може би пак няма да се получи. Натискам за това интервю вече две години, а Митич все няма време.

В последния си мейл пиша, че той продължава да е символична фигура у нас и заради него дори българският премиер е наричан Бате Бойко. Това явно работи - веднага следва отговор с насрочена среща за разговор. Докато чакам, се оглеждам за тежкарски автомобил или може би мустанг? Идва точно на уречената секунда с... велосипед. Обут е в сандали, носи оранжева карирана риза и изтъркани дънки. Не му личи, че само преди дни е станал на 70. Фигурата му е спортна, а той самият изобщо не се държи като дива. Макар че продължава да е най-популярният актьор в Източна Европа, един от малкото с кариера и на Запад.

Стотиците му роли на индиански вождове са направили от Митич мит. За милиони зрители по света той все още е Оцеола, Токай-ихто, Винету... И ето че "най-великият индианец" в Източна Европа се приближава към мен от плът и кръв, яхнал велосипеда си из берлинските улици - последният мохикан на залязлата соцепопея.

- Откъде идвате - от снимачната площадка или от вкъщи?

- Ооо, от вкъщи, макар че в момента снимам и две роли. Едната е в популярна тв кримка, в която съм циганин. А в другия филм играя цирков директор. В циганската роля защитавам правата на ромите, боря се за тях. Пак съм герой и съм на страната на правдата. (Смее се.)

- Само преди дни имахте рожден ден. Как го отпразнувахте, имаше ли големи тържества?

- Не, за мен рождените дни нямат чак такова значение. Мразя тези празници по задължение - Великден, Коледа, рождени дни, на които трябва задължително да се празнува! За мен празник е всеки хубав ден, в който примерно грее слънцето или ти се е случило нещо хубаво. А рождените дни... (Прави жест, сякаш хвърля нещо зад гърба си.)

- На същия ден имаше рожден ден и българският премиер...

- Стига, бе, вярно ли?

- Да, не знам дали сте чували за него, Бойко Борисов.

- Бойко? Е, защо не Гойко?

- Напротив, в България го наричаме заради вас Бате Бойко. Бате Гойко е символ на мъжествеността, бореца за правдини на бедните и за справедливост... А Бате Бойко се обяви за борец срещу мафията...

- Точно това бих го посъветвал тогава - да се бори за справедливост. И задочно му пращам поздрави!

Трябва да се бори за справедливост, дори и ако в момента няма успех. След време успехът ще се покаже. Ако човек поеме по верния път в живота и се бори, все някога ще се случи онова, което иска. Човек трябва да бъде верен на себе си, това е важно и за Бойко!

- Има една песен у нас "Бате Гойко, ти си мъж". (Той се смее от сърце.) Какъв трябва да е истинският мъж?

- Това е невероятно - тази фигура, която съм направил, все още да символизира доброто, справедливостта. Особено днес, когато Източният блок се разпадна и царят съвсем други отношения. Много са бедните, а неколцина успяха да се обогатят. Човек се пита как стана всичко това? Кой бе толкова хитър, че да се усети навреме и да грабне каквото може? Преди всичко принадлежеше на народа, а днес е собственост на няколко души. Това е разликата. И човек трябва да се бори за справедливост.

- Някой от семейството ви живее ли още в Сърбия?

- Да, брат ми е там със семейството си. Той е юрист, жена му също, а сега и синът им - племенникът ми, стана юрист. Така че, ако го загазя там долу, има кой да ме защитава. Но това едва ли ще се наложи, гледам никога да си нямам работа със съд и адвокати. Та имам семейство в Югославия, но онова, което се случи в родината ми след падането на комунизма, буквално ме рани в сърцето. Тази война не трябваше да се случва. Изживях я много тежко, за мен тя бе голям удар. Не знам защо стана това, може би защото Югославия бе твърде свободна. Ние можехме да пътуваме и на Изток, и на Запад. Но се развихриха националистическите страсти и това бе използвано като повод.

Национализмът е днешната модерна болест. Вчера гледах какво се случва в Киргизстан и останах потресен. Защо? Снимал съм в Самарканд (в съседен Узбекистан - б.р.), живял съм там, познавам хората. Те са мили, живееха в мир, а сега какво?

- Беше ли трудно да вземете страна, когато падаха бомбите над Сърбия? В крайна сметка живеете в Германия, една от страните, които участваха в това?

- Не беше трудно, никак. Аз съм против всяка война. Трябва да се говори! Да се говори, докато се разрешат проблемите, а не да се стреля. Но такова бе желанието на великите сили. Милошевич тогава не искаше да свали гащи, така да се каже, не правеше онова, което те искаха от него, и го бомбардираха. Беше ми много тежко. Там бяха моите близки, леля ми, брат ми, майка ми тогава бе още жива...

Знаете ли, тя е преживяла Втората световна война и ние с брат ми сме военни деца - успяла е да ни опази през цялото време. И изведнъж всичко започва отначало.

Говорех с нея по телефона и тя казваше: "Ах, знаеш ли, това не е на добре. Не е на добре!" Бомбите падаха буквално край тях, на 4 километра разстояние. Нощем детонациите са ги изхвърляли от креватите. Един ден, като позвъних, вдигна брат ми и каза: "Не можеш да говориш с мама. Тя се е предала напълно!" Бе спряла да говори, да се храни и да пие. Малко по-късно почина. Ужасно тежко! Най-вече, защото не можах да се сбогувам с нея.

Исках да отида, търсех начини, а брат ми каза: "Как ще стигнеш дотук? Мостовете са разрушени, няма бензин, отгоре падат бомби... Как ще дойдеш, пеша ли? Откажи се, няма път към нас!" (На това място гласът му се разтреперва и правим кратка пауза.)Шест месеца по-късно чак успях да отида и да се поклоня пред гроба й. (В този момент някой от работниците, ремонтиращи хотела, прерязва грешния кабел и във фоайето заехтява пронизителна противопожарна аларма. От това разговорът придобива страховита реалност. Местим се в съседно кафене.)Да, тази война ми разби сърцето. Не разбирам защо продължава човечеството да се убива взаимно? Югославия тогава бе една малка Европа. А днес? Не мога да го проумея просто - в Европа всички бутат границите, а в Югославия ги градят!

- България пусна тогава самолетите на НАТО към Сърбия. Това бе много оспорвано от населението. Какво мислите за България днес? Ядосан ли сте?

- Ядосан съм на всички страни, които решават да водят война. Това също не можах да проумея тогава. Как така един военен блок решава да атакува военно една страна в нарушение на всички човешки права! Страни, които иначе ги защитават... Наскоро обаче гледах една много интересна дискусия по въпроса с бившия канцлер Хелмут Шмит. Темата беше за Афганистан и той заяви, че е против военна намеса. И даде за пример Косово. Там, казва той, бяха напълно пренебрегнати човешките права и цивилно население бе бомбардирано. Това не бе направено в защита на някого, а от империалистически интереси! Шашнах се! Бивш канцлер да признае нещо такова? Не знам как би говорил, ако бе управляващ по онова време, но сега казва истината. И пушеше в тв студиото през цялото време, те нали за него правят изключения. И тогава реших - човече, Хелмут, ти ще получиш правото да си единственият пушач, който може да пафка и у нас! Затова бе тази война - за пари. Човекът е ненаситен! От индианците аз много неща научих. Знам им философията - човек няма нужда от много, за да живее добре. Храна, вода, подслон. Работа. Така че за всеки да има по нещо. А ние искаме и искаме, и искаме... Тровим почвата, водата, храната ни вечене става за ядене... Но природата е по-силна от нас! Ние можем да сме частица от нея, но никога няма да станем нейни господари.

- Срещали сте се с истински индианци?

- Да, бях два пъти там. Срещал съм се с тях и мога да ви кажа - онова, което са им причинили, никой не може да компенсира. Взели са им всичко.

- Като дете на индианци ли си играехте?

- Всъщност не, аз винаги бях каубоят. У нас даваха много филми с Джон Уейн и аз ги обожавах. Тогава индианците бяха лошите, а каубоите добрите.

- Бихте ли приели да изиграете още веднъж индианец, или това е затворена глава в живота ви?

- Зависи. Имахме проект за индиански филм, в който нещата да са показани по-сериозно. Напълно реално да се снима историята и зрителят сам да реши кой е имал право. Този проект обаче все още е в сферата на приказките. Имаше и един проект, в който да играя бащата на Винету и той да показва детството на индианеца. Тогава щях да имам шанса да съм играл и сина, и бащата...

- Да се върнем на България - какви са спомените ви? С какво я свързвате - с бомбите или с филмите, които сте снимали там?

- О, там имам много хубави спомени. Снимахме в Балчик. Разбирах езика. Аз разбирам малце български. (Обръща за малко на български, после разговорът продължава отново на немски). Можех да говоря с хората. Чувствах се като у дома си, винаги се радвах да снимам в България.

- Имате ли приятелства с българи, които траят и до днес?

- Е, тогава имах доста приятели, но с годините хората поемат по различни пътища и те се разпадат. В моята професия пътувах непрекъснато, от ГДР до Монголия.

- И все пак толкова сърца сте разбили, някоя хубава българка не ви ли е останала в спомените?

- Да, имах две филмови партньорки. Едната играеше съпругата ми във филма, много красиво и мило момиче - Искра Радева. Имах и приятели. Имаше един бате Митко, който се грижеше за храната. Аз пък на няколко пъти вадих за всички рапани. Обичам да се гмуркам и ги изхранвах с миди.

- Казвате, че сте обикаляли целия източен блок. Югославяните бяха наполовина западняци, това не ви ли носеше проблеми? Не ви ли е притискала Щази, не са ли ви мотали за визи?

- Не! Никога. Иначе, като снимахме, винаги се обзалагахме кой е човекът на Щази сред статистите.

- Как станахте актьор? Искали сте да бъдете учител по физическо. Кога решихте, че ще правите кариера като актьор?

- Случайно стана всичко. В Югославия снимаха всички - и италианци, и англичани, и немци. Аз следвах спорт и всички студенти от моя ВУЗ си припечелваха джобните като статисти. И аз се записах за един филм. "Ланселот", рицарски. Приличах на главния артист и ме помолиха да го дублирам. Така започна всичко. Трябваше да яздя кон и да поведа след мен армия от 300 коня. Опасно! Когато тръгнахме, разбрах защо актьорът иска дубльор... Преди месец бях в Белград да взема една награда за творчеството си - приза на братя Карич. Връчиха ми я в театъра, в който изиграх и първата си истинска роля. Филмът бе "Чичо-Томовата колиба", а аз играех атентатора срещу президента Линкълн. Убивам го в театъра. За дастане сцената, скачах от горния балкон в ложата му. Сега, като взех наградата, гледах към тази ложа и си мислех как се затваря кръгът на живота...

- Вие винаги играете всички сцени сам, никога не ви дублират.

- Да, това е една от тайните на успеха ми. Камерата може да снима и в близък план, ролята става по-реалистична.

- Западноевропейският ви конкурент за главен индианец е Пиер Брис. Познавате ли се с него?

- Разбира се! Дори сме снимали три филма заедно. Винаги сме имали приятелски отношения. Не сме се възприемали като конкуренти. Той снимаше Винету, а аз много индиански образи.

- Но като гледате негови филми, не си ли казвате понякога: “Аз това го мога по-добре?”

- Аз и моите филми, като гледам, все намирам грешки и мисля, че съм можел и по-добре да го направя. "Винету" е нереален образ и това се вижда малко във филмите на Брис. Не внимават много за реалистичността. Той например носи костюма на прериен индианец. Апах би се потил до смърт в тези кожи в Аризона. Но това е образът, направен от Карл Май. Аз съм играл само реално съществували фигури. Като Оцеола например.

- Като върл непушач налагало ли ви се е да пушите лулата на мира?

- Многократно! Особено в една от сериите на "Синовете на Великата мечка". Не знам какви конски лайна бяха сложили в тази лула, но тя не пушеше като хората и снимахме безброй пъти сцената. Изпуших цял тон тютюн!

- След падането на стената актьорите в ГДР имаха проблем, никой на Запад не ги познаваше, а техните студиа изчезнаха. Вие как се справихте? Наложи ли се да работите нещо друго?

- Не, те, ролите, си идват при мен сами. Макар че първо наистина правех по-незначителни неща, но постепенно започнаха да ме канят отвсякъде.

- Последната ви роля ена Зорба Гърка в мюзикъл в Шверин...

- Да, страхотна роля. Научих се да пея и да танцувам сиртаки за нея. Тя е с повече съдържание.

- Ако ви предложат днес две роли - на Токай-ихто и на Зорба, коя ще предпочетете?

- Със Зорба може да се направи повече. Тя е страхотна...

- Сега е световното. Ако Сърбия и Германия играят на финал, за кой ще викате?

- Оу, оу, оу! Труден въпрос. Те играят в петък. Надявам се да излязат с равен и повече няма да се срещнат. Не знам за кой ще викам, ако се стигне до финал. Може би все пак за Сърбия!

Гойко Митич е роден на 13 юни 1940 г. в сръбското село Стойковце до Лесковац. На 20 години заминава за Белград, за да следва спорт. Изкарва си джобните, снимайки се като статист. Заради смуглата му красота и великолепните умения на ездач бързо го забелязват и получава малки роли. Източногерманското филмово студио ДЕФА пристига в Югославия, за да снима първия си индиански филм. Правят кастинг и дават на Митич главната роля в "Синовете на Великата мечка".Филмът е абсолютен рекордьор по посещаемост! Щом излиза по екраните в соцблока, Гойко Митич се превръща буквално за една нощ в звезда. Познават го от ГДР до СССР и Монголия. В следващите 11 г. снима 11 продължения на "Синовете на Великата мечка".

После играе Оцеола. Често някои от сцените се правят в България. Мести се да живее в ГДР, където го заварва обединението.