Фаталната любов на българската Сара Бернар: Обожател прострелва Роза Попова в гърдите и след това се самоубива

13.01.2021 Бела Чолакова

Сравнявана със Сара Бернар, Роза Попова отдава цялата си страст на театъра и се превръща в една от най-емблематичните български актриси в началото на XX век. Кариерата й е в непрестанен възход, когато изведнъж това, което я спира, е не провал, а обожание. Млад почитател на красавицата я прострелва в гърдите и след това се самоубива. Жестът му е изтълкуван категорично, че между двамата е имало афера и Роза Попова е уволнена от театъра заради непристойно поведение. Тя ще трябва да преживее и огнестрелната рана, недоказаните обвинения и множеството критики, за да се възкачи пак на сцената и да бъде отново звезда.

Роза Попова е актриса, режисьор, преводач, драматург, преподавател, писател, критик, милосърдна сестра… Тя посвещава живота си на театъра, на писането, на българската култура. И въпреки че приживе е сравнявана със Сара Бернар, името й се губи по страниците на историята. Великолепната Роза потъва в забрава… Но една от най-романтичните съвременни български писателки я съживява в книга. “Афиши в огледалото” от Радостина Ангелова привлича отново интереса върху необикновената съдба на българската артистка от началото на XX век. Романът не претендира за историческа достоверност, но всъщност съвестно се придържа към малкото останали факти за Роза. Авторката избира да разкаже едва три години от вълнуващия живот на тази талантлива жена.

Роза всъщност е артистичният псевдоним на Руска Мануилова, родена през 1879 г. в София. Когато е на петнайсет години, тя се запознава с поета Стоян Попов, известен с псевдонима си Чичо Стоян. Той е автор на любими детски стихове като “При мама и при татко”, “Сърдитко”, “Майчина отмяна”. Той е с тринайсет години по-възрастен от Руска, а тя е почти още дете, но двамата са мигновено привлечени един от друг. Стоян е омаян от неповторимата красота и нежност на младото момиче, а то от своя страна е омагьосано от господина, защото й разкрива света на поезията, на думите, на театъра.

Руска е пламенна и вироглава. Тя избягва от дома си и тайно се жени за Стоян. Само на шестнайсет е и постъпката й провокира множество критики. Но те не могат да се сравнят с тези, които след години ще се леят срещу нея. Така Руска Мануилова официално става Попова, а по-късно взима и името Роза. Тя мечтае за сцената, но копнее не толкова за славата, колкото носи театъра в сърцето си. Тя не иска просто да играе, а да предаде магията на публиката, да образова хората, да ги научи за посланията в пиесите, за целта на авторите и вдъхновението на поетите. Роза не просто участва в театрални постановки, тя сякаш живее чрез тях.

Първоначално учи театрално изкуство при Константин Сапунов и постъпва в пътуващата театрална трупа “Зора”. Първото й представление е в ролята на София в “Искрено приятелство” от Сарду. Но е забелязана с невероятното си превъплъщение в “Лукреция Борджия” на Виктор Юго. Ролите й са толкова силни, че скоро цяла София говори за нея. Тя е Антигона, Медея и Сафо. Но не просто играе, тя започва сама да избира постановки, да подбира другите актьори, да държи на стила, да се стреми да даде на зрителите постановка като в някой от известните европейски театри. Тя самата се превръща в посланик на театралното изкуство и запленява мнозина. Роза сякаш е водена от някаква огромна сила, тя е неуморна – пише, редактира, настоява за превод на постановки почти веднага след като са представени за първи път в чужбина.

Залите се пълнят, когато тя играе, дори има правостоящи, а красивата дама неизменно е обект на мъжкото внимание. Мнозина я чакат след представления, носят й цветя, посвещават й стихове. И то не просто бездарни обожатели. Стихове за нея пишат и големи поети като Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Кирил Христов. Тя обаче е винаги близо до съпруга си Стоян. Участва в неговата театрална трупа, а в периода 1900-1902 г. играе в “Сълза и смях”, става член на държавния театър. Славата й се разнася и извън пределите на страната – започват дори да я наричат “българската Сара Бернар”. Предлагат й място на редовна актриса в Белград и в Загреб, както и гастроли в берлинския театър “Лесинг”.

На 20 януари 1903 г. се случва нещо, което разтърсва не само театралните среди, но и цяла София - Роза е простреляна от 27-годишния Тодор Богданов. След като отправя куршум към сърцето й, той самият се застрелва. В отчаяното му деяние хората виждат доказателство за разтърсваща любовна драма. Месеци наред историята вълнува всички и повечето интерпретации са скандални. Роза е обвинена, че е имала връзка с младия мъж, че му е била любовница, че е изневерявала на съпруга си, който е направил всичко за нея. Раждат се всякакви клевети срещу красавицата – че това може би не е била единствената й извънбрачна връзка, че тя е продажна жена, щом се е отдала на театъра, вместо да си гледа семейството. Каквито и да са отрицателните думи за нея, положителното е, че Роза Попова оцелява. Буквално, защото въпреки че загубва много кръв от огнестрелната рана, все пак остава жива и успява да се възстанови напълно. Но оцелява и преносно, въпреки че ще трябва да се справи с много трудности преди отново да грее на сцената.

Уволнена е от театралния комитет на “Сълза и смях” заради "непристойно поведение", въпреки че явни доказателства, че е имала афера с Тодор Богданов, не съществуват. Всички започват да се ровят в последните три години и да разнищват как се е стигнало до фаталния 20 януари.

Всъщност самият Стоян Попов запознава Роза и Тодор Богданов – млад учител, завършил литература в Швейцария, който превежда комедията "Журналисти" от Густав Фрайтаг, в която Роза играе. Богданов по принцип живее във Враца, но при всяко посещение в София неизменно е на постановка на Попова. Причаква я по улиците, не крие възхищението си към нея. Хората започват да говорят. Стоян Попов е свикнал жена му да е обект на мъжкото внимание и сякаш не се притеснява от младия мъж. Вижда в интереса му страст към театъра, какъвто носят мнозина от обкръжението им. А Тодор Богданов на пръв поглед е активен деец – инициатор е на Ботевите празници във Враца, често пише рецензии за театрални постановки, помага на брат си за създаването на първите врачански вестници - "Извор" и "Веслец". Пише много журналистически материали, стихове и разкази. Обсебеността му от развитието на културата в България не се отличава от тази на мнозина други по това време, но хората говорят, че той е преди всичко запленен от Роза. Из София се носят слухове, че той дори предлагал на красавицата да напусне съпруга си и двамата да избягат в странство, където да се врекат един на друг. Дали Роза е имала чувства към Тодор, никой не може да докаже, но е факт, че тя остава до съпруга си и никога не прави какъвто и да е опит да избяга с друг мъж. Но хората говорят, обвиняват, критикуват. Моралистите настояват Роза вече никога да не играе, а за нея това би било истинското убийство.

Стоян обаче неизменно остава до жена си. Може би й вярва, а може би просто не е в състояние да живее без нея. Факт е, че двамата са обвити от една неимоверно силна любов – тази един към друг, но и тази към театъра, която им носи страст, живец и плам.

Спасението и за двамата е предложение Роза да оглави театралната трупа в Пловдив. Там тя преоткрива себе си и публиката преоткрива таланта й – толкова всепоглъщащ, че зрителите забравят за клюките и мислят само за представлението. Роза не се отказва от основната си цел – да запали любов към театъра у все повече зрители. Тя самата превежда пиеси, измисля декори и костюми, дори започва да прави кратки встъпления, за да разяснява на публиката замисъла на една или друга творба и посланието на един или друг автор. Освен това тя и пише – поеми, пиеси, разкази, рецензии. Красавицата е неуморна – тя сякаш не може да диша, ако не твори.

През 1906 г. Попова заминава да учи във Виена. Тя винаги е мечтала да има достъп до образование в чужбина. Изучава сценично изкуство при Йозеф Кайнц в Бургтеатер, но освен това посещава и лекции по литература и медицина. Когато се връща в България, е поканена от Йозеф Шмаха да играе в Народния театър. По-късно тя основава и свой собствен театър „Роза Попова“ и става и режисьор, и продуцент.

Писателката Радостина Ангелова пише: “В началото на работата върху “Афиши в огледалото” попаднах на документ, който описваше актрисата с рождено име Руска Мануилова като известно за началото на двайсети век име в българския театър. Поразрових се и открих съдба, която е достойна за изучаване: актриса, режисьор, преводач, драматург, продуцент (както бихме я нарекли днес), преподавател, писател, критик, милосърдна сестра и какво ли още не. Дейността на Роза Попова е зашеметяваща като мащаб, предвид и на относително младата възраст, на която започва публичната си дейност наред с непрекъснато учение.”

По време на Балканската война Роза разкрива и друг свой талант. Тя става милосърдна сестра и неуморно се грижи за нуждаещите се. С годините обаче ударите на съдбата стават все по-тежки. Роза и Стоян влагат всичко, което имат, в нови проекти, нови пиеси, турнета. Техният дух сякаш не им дава мира и те все търсят нова и нова публика. Но годините напредват, здравето им се влошава и трудностите все повече им отнемат от ентусиазма за работа. Въпреки проблемите и почти мизерното съществуване на моменти, Роза не се отказва. Сцената е нейният живот. Когато обаче Стоян Попов почива на 73-годишна възраст, силите на Роза сякаш секват. Тя се оттегля от сцената, оттегля се от светския живот и дори напуска София. Живее в недоимък в провинцията до последния си ден.

И въпреки че прави толкова много за театъра в България, името й сякаш е забравено с годините. Съживено от писателката Радостина Ангелова, днес отново буди възхищение от таланта и интригуващата съдба.