Пътешествието бе най-голямата страст на Максим Минчев. И тъй като е и моя, нямаше как съдбата да не ни срещне с него точно на път. Опознах го в Китай. Точно там, откъдето сега дойде и тази напаст, наречена COVID-19, която го отнесе без време. Беше някъде по това време на годината, преди две десетилетия. През деня обикаляхме като луди из гигантския мравуняк, наречен Пекин, без да пропускаме основните забележителности, а за вечерта Максим имаше план да инспектираме “Санлитун” – фамозната улица с барове, която само за 10 години след откриването на първия клуб се бе превърнала в бляскаво съсредоточие на пекинския нощен живот. На другия ден продължихме за Шанхай, където той каза, че за нищо на света
не трябва да пропускаме да видим нещо много впечатляващо
За целта трябваше да станем безбожно рано. Аз изпаднах в ужасни колебания, защото не обичам ранобудството, но Максим настоя. Каза, че ако трябва, ще дойде да тропа на вратата ми сутринта, за да ме събуди. Това, което видях благодарение на него, и до днес си остава един от най-неизличимите ми спомени от Китай. Станахме и излязохме от хотела още по тъмно. А имаше и мъгла. С две думи мрак и нищо интересно. Максим и вроденото ми любопитство за приключения надвиха над скепсиса, който усещах да витае. Когато стигнахме до крайбрежната улица, наречена “Бунд” нещата започнаха да се изясняват.
Силуетите на хора, правещи разни странни, но много плавни движения с крайниците си, започнаха да изплуват в мъглата. Минавахме край десетки, а скоро станаха и стотици безмълвни
китайци, практикуващи прословутата подвижна
медитация
тай чи чуан. Някои облечени в цветни пижами, други в бели дрехи, едни държащи мечове или пък цветя, с шарени ленти... Един нескончаем театър на хора-сенки, вглъбени в някаква чудновата гимнастика. Слънцето изгря и перфектният му червеникав диск се очертаваше в мъглата заедно с футуристичните контури на „Перлата на Ориента” и останалите небостъргачи на финансовия център Пудонг – някогашни оризища от другата страна на реката. Заради неповторимата архитектура това е
един от най-знаменитите градски силуети
в света. А от нашата страна на крайбрежната улица се нижеха фасадите на колониалните сгради от времето на Опиумните войни и началото на ХХ век. Само с едно завъртане на главата наляво или надясно сменяш цяло хилядолетие. И по средата все тази нескончаема върволица от хора, танцуващи безмълвно с мъглата. Двамата с Максим сякаш вървяхме между пространствено-времеви коридори през една феерична нереалност.
Винаги ще му бъда признателен за това преживяване. Както и за нещо, за което много пъти съм си мислел след това. Точно в моменти като този шанхайски изгрев човек разбира главоломната разлика между турист и пътешественик. Максим Минчев ми я показа. Мисля, че точно тази ранна утрин преди 20 години станах пътешественик. През годините Максо успя да претвори много колебливи туристи в
истински отдадени пътешественици,
запалвайки ги с тази искра да пожелаят да усетят магията на света. Не просто да го обикалят, а да имат сетива, за да го разберат.
През тия две десетилетия съдбата ни събираше на различни места по света. Той подготвяше старателно пътуванията си.
С голямо желание, но и с мъдрост. Събираше ценна информация, вслушваше се в съвети за най-добри практики, за необикновени места и гледки. Знаеше например такива подробности, че ако летиш към Бутан, трябва да седнеш от лявата страна на самолета, за да можеш да видиш Еверест през илюминатора. Обичаше да изследва, ходеше дълго пеша, катереше се, вреше се на места, където и по-пъргави и млади хора биха се позамислили. Броеше си старателно страните, които посещава, знаеше даже сметката на пропътуваните си километри, постоянно си водеше записки, но не се съревноваваше с никого.
“Има места, където съдбата те връща много пъти, има други, за които е решила, че трябва да пропуснеш. Някои дестинации вървят с възрастта, други с дързостта, трети с физически натоварвания, четвърти с любопитство. Но и без състезания светът е красив”, казваше той.
Извън амплоато си на пътешественик Максим Минчев беше визионер с кауза. От 1992 г. до избирането му за шеф на БТА през 2003 г. Максим бе пресдиректор на Атлантическия клуб. През това време
успя да създаде сериозно журналистическо лоби
за ползите от членството на България в НАТО. От началото на 90-те години заедно със Соломон Паси той беше една от движещите сили зад идеята папа Йоан Павел II да бъде поканен в България. През 1994 г. те отидоха с делегация във Ватикана и след 8 години тази тяхна идея се увенча с успех. Когато папата пристигна у нас, Максим бе директор на международния пресцентър.
Той бе и един от най-дейните шефове на БТА в нейната повече от 120-годишна история. За Агенцията той казваше с гордост, че е храм на българския език и вековна школа за журналистика. Всяка година организираше някъде по света или у нас
световна среща на българските медии
Като генерален секретар на Световния съвет на информационните агенции през юни миналата година той успя да доведе в София 200 журналисти от 100 страни за Шестия конгрес на информационните агенции – най-голямото медийно събитие, на което България е била домакин.
Максим имаше още много планове, замислени пътувания, а последната му книга остана неиздадена.