Отдавна - от 510 години! - е назрял моментът да се въведе нов препинателен знак. Той ще обозначава иронията. Чрез него тя ще е лесно изразима и ще се разбира недвусмислено. (Иронията да стане недвусмислена - в това също има ирония.)

Около 24 май всички българи се настройваме на книжовна вълна и ни обзема самосъзнанието, че сме народ с апостолска мисия в културата. За това периодично изострящо се самосъзнание най-голяма заслуга имат онези, които са преувеличили нашата месианска роля възможно най-много с възможно най-кратки фрази.

Единият е Стоян Михайловски. В своя химн за Кирил и Методий той ги е обявил за "творци на наший говор мил". Този стих се пее хиляди пъти на всеки 24 май. Светите братя обаче не са творци на говор, на реч. И преди тях славяните са били словесни човешки същества, не са мучали. Това, което сътворяват братята, е азбука - система от символи. Тя пренася на книга славянската реч.

А книгата е носител, който фиксира завинаги облика на речта в момента на говоренето. Фотографията прави същото - запечатва човека, какъвто е при снимането.

На снимката той вече не се променя и не старее, станал е безсмъртен. Така че Кирил и Методий са създали не самия език, а начина той да се обезсмъртява чрез книжнината.

Другият е Иван Вазов с двустишието

И ний сме дали нещо на светът

на вси народи книги да четат

И тук истината е по-друга. Българите са дали много повече "неща" на света. А книги да четат са дали на доста народи, но чак пък на "вси". Така че двустишието на Вазов е отклонение от истината и в двете посоки. Първият му стих е преумаляващ (литота), вторият е преувеличаващ (хипербола). Но тъкмо заради тези метафори стихът на Михайловски и двустишието на Вазов са толкова вълнуващи и се помнят от всички. Макар и неистинни, те са поетически правдиви.

Освен това позволяват да подминем с премълчаване някои други неистини за азбуката, за книжнината и за апостолската роля на България в света.

В това също има неизразима ирония. Едната премълчана неистина е, че Кирил и Методий са създали азбука за българите.

Всъщност те са я създали за чехите и са им я занесли. Да, създали са я според фонетичните особености на солунския говор, който е диалект на българския език. Но по онова време всички славянски езици са звучали доста сходно. С времето са се “разбягали” насам-натам, и все пак дори в наши дни славяните могат да се разберат без преводач. Така че азбуката на братята е пасвала колкото за чехите, толкова и за българите.

Мит е също, че Кирил и Методий са византийци с българска жилка. Родени са в Солун, но не “от майка славянка и от баща - Лъв”. Има хипотеза, че по произход са сирийци.

Каквито и да са, в създаването на азбуката им българите нямат нито участие, нито заслуга, нито “жилка”.

Друга премълчана неистина е, че българите са съхранили азбуката на Кирил, която е изкоренена от Моравия след смъртта на Методий. А истината е, че българите също изкореняват азбуката на Кирил, наречена глаголица, и я подменят с друга азбука - кирилицата.

Те първи започват да трият текстове на глаголица и да изписват върху изтритото същия или друг текст на кирилица. Такива палимпсести има запазени доста и най-ранният е още от Х век.

Макар да е наречена на Кирил, тази азбука по нищо не прилича на неговата. Тя е начертание въз основа на гръцката азбука.

Смята се, че е дело на Климент Охридски или че е резултат от спонтанен исторически процес. Авторството на св. Климент Охридски е съмнително, тъй като на тази азбука й липсва оригиналност. Докато глаголицата е толкова своеобразна, че без съмнение е вдъхновен творчески акт на един човек - свети Кирил.

Така че за заслуга на българите в опазването на глаголицата може да се говори само с малко ирония. В наши дни един текст на глаголица може да бъде прочетен от около 50 души в България. А общо в света я има, я няма 200 души, ограмотени по глаголица. Това са предимно езиковеди слависти, историци и археолози. Най-много те са в Чехия и още повече в Хърватия. Там глаголицата се ползва в католическите манастири чак до XVIII век. Така че българите всъщност са способствали азбуката на Кирил да отмре.

И това обаче е голяма неистина. Промяната в начертанието на буквените знаци не заличава азбуката като набор от символи и като код за съхраняване и обмен на информация. Азбуката на Кирил продължава да живее в кирилицата и това - без ирония - е заслуга тъкмо и само на българите.

От нашите земи книжнина, създадена с тази азбука, се разпространява далече на север в цяла Източна Европа и в Русия, и то на две вълни - през X-XI и през XIV-XV век. Това културно влияние има важни последици за славянските държави и за Румъния. Тя също е славянска и си служи с кирилицата почти до края на XIX век.

Българите не само опазват и разпространяват азбуката на Кирил и Методий, но както се вижда, и я усъвършенстват смислово и графично. При този хилядолетен процес са подменяни или изоставяни букви, диакритични знаци, титули за числова стойност, знаци в междуредието и др.

Променя се и начертанието на букви, например “я” или “щ”, или “у” (било е “оу”). Доста букви отпадат, защото в речта изчезва звукът за тях (например буквата “герв” и буквите за йотуваните носовки). Най-прясно и зрелищно е отпадането на краесловния ер и ятовата гласна с правописната реформа от 1945 г.

Понеже говорите са живи и се променят с времето, азбуките също се променят, за да им съответстват. Отговорността за mutatis mutandis в кирилицата исторически се пада на българите и се носи достойно от тях.

Това е истинският извор на гордост на 24 май. Но тази гордост ни задължава и да се грижим за кирилицата, да поддържаме нейната функция да предава послания недвусмислено, без изопачаване. Новият знак за иронията премахва тъкмо двусмислеността при нейното предаване в писмен вид. С него тя ще се долавя лесно. (Виж карето горе.)

Този знак обогатява кирилицата, но той е подходящ и за латиницата, където също липсата му се усеща болезнено.

Знакът за “разбирай ме наопаки”

Иронията - да напишеш нещо, което нямаш предвид - е плъзгава материя. Дори изговорена, тя рискува да остане неразбрана и по-лошо - да бъде разбрана превратно.

Иронията е нещо крехко и чупливо. Нужен е контакт на говорещия със слушателя, взаимното им разбирателство. Без тях иронията не работи. Завоалираният комплимент се приема като обидата, зад която се е скрил. Насмешливата похвала не се схваща като укор и губи жилото си. Но най-често се случва някоя дълбокомислена фраза да прозвучи като нонсенс.

Живата реч избягва тези капани чрез прозодията (промени в акустичните характеристики на гласа - интонация, тембър, тон и сила, която поставя смисловото ударение). Човешкото небце има много възможности да обхване и ироничния регистър на речта.

Помагат му жестовете, както и езикът на тялото. С повдигане на вежди или с въздишка на отегчение говорещият дава на слушателите си ключ да разберат правилно вложения от него смисъл. За по-сигурно човек може да вдигне ръце и да свие по два пръста, изписвайки кавички във въздуха около ироничната дума. Този жест е вносен в българския дискурс. Тръгна от Америка, но е характерен и за еврократите, както и за хората, чийто поминък са проектите.

Дължим го на Меглена Кунева и на други като нея.

Така че при вербалната ирония рискът да останеш неразбран е по-малък. Проблемите идват, когато трябва да я пренесеш на хартия. Писмената реч обаче също има свой език на тялото - това са пунктуацията, шрифтът и др. Най-често ироничният израз се огражда в кавички. Тук обаче има голям риск той да остане неразбран, защото с кавички се бележат и цитатите (неавторов текст).

Употребата на един и същи препинателен знак в две толкова различни значения го прави неефективен. Затова мнозина сигнализират за ирония чрез курсивиране или удебеляване на буквите (болд текст). Това обаче също се разбира нееднозначно - някой може да го схване като наблягане (акцент) на най-важната фраза.

За неудовлетворението на пишещите от тези налични възможности при предаването на иронията говори фактът, че те търсят алтернативни начини да я отбележат. Например пускат шега по мейла, в скайпа или с есемес, но в края слагат “усмивка” или ухилен емотикон. Правят го, за да избегнат недоразумението. Все едно се шегуват с другия, но после уточняват: “Шегувам се.” От това хуморът страда. Да сложиш на нещо смешно етикета

“Това е смешно,  засмей се СЕГА!”,  е все едно да залепиш на стола надпис “стол”. Животът в обкръжение от такива надписи би бил твърде буквален и твърде скучен.

Трудностите около закрепването на иронията в писмен вид със сигурност са били налице още през XVI век, а вероятно векове по-рано. Срещали са ги мнозина, защото изрази от типа “Каква ирония!” има във всички културни езици и те се употребяват често. Но най-много са страдали хората с тънко чувство за хумор. През 1509 г. Еразъм Ротердамски шумно се оплаква от липсата на препинателен знак за ирония. Това е първото писмено свидетелство, че ценителите й водят битка да я бележат подобно на недоумението, удивлението и недоизказаността. Еразъм обаче не се заема сам да реши проблема и битката продължава още 500 г. след него.

Първият знак за ирония се появява цял век и половина по-късно в Англия. Човекът, който го е изковал, е сам образец за ирония. Преподобният Джон Уилкинс е пастор, увлича се по философията и е един малък Леонардо на своето време. Самият факт, че е бил свидетел на гражданската война и на реставрацията на монархията, без съмнение му е създал чудесна представа що е ирония.

Бил е личен изповедник на племенника на Чарлз I, но се жени за сестрата на най-черния кошмар за монархията Оливър Кромуел. Той веднага курдисва своя зет начело на Тринити колидж в Кеймбридж. Уилкинс губи поста при реставрацията, но съумява да се уреди за секретар на новосъздаденото Кралско дружество. Явно е бил на “ти” с ирониите на своето време. Уилкинс е визионер и неуморим изследовател. Той допуска, че на Луната има извънземен живот, и проектира летателна машина, с която да я достигне. Чертае и скици на подводни “ковчези” като Ноевия. Пише първата книга за криптография и конструира прозрачни  кошери, от които медът се събира, без да пострадат пчелите.

Знакът на Уилкинс за ирония се мярка през 1668 г. само като бележка под линия в книгата на живота му, от която очаквал да му донесе световна слава - “Опит върху истинския знак и философския език”. Тя описва изкуствен език, способен “да отграничи и назове всички понятия и представи”. За Уилкинс не само иронията е неизразима чрез езика, но и всичко останало. Неговият “истински знак” обозначава всички образи и идеи, родени в човешкия мозък. Иронията Уилкинс бележи с обърнат надолу удивителен знак. Това е първият знак за нея в света и първият, който се проваля.

За втори опит след смелото, но обречено начинание на Уилкинс пак е нужен повече от век.

Знакът мигрира с плуване през Ламанша. Убедил се е, че Англия е неспособна да отбележи иронията, но континентална Европа вече е узряла за това. Бил е повикан от Жан-Жак Русо, който подобно на Еразъм се оплаква от липсата на пунктуационен знак за иронични фрази. Знакът се появява цели десетилетия след Русо в белгийския вестник “Курир Белж” през 1842 г. Това е първият от стабилна серия франкофонски опити да се обозначи иронията.

В статия за неспирните политически вражди в Европа през “дългия XIX век” авторът Жан-Баптист Жобар, който е и издател на вестника, започва един абзац с малък знак във форма на елха. Под статията има обяснителна бележка:

Ceci un point d'ironie. (Това е знак за ирония.)

Точно един век след Жобар неговият най-знаменит сънародник Рене Магрит рисува лула и пише под нея: “Това не е лула”. За повече 'яснота' под друга картина той цитира Жобар в обърнат вид: Ceci n'est pas un point d'ironie. (“Това не е знак за ирония”.)

Коледната елхичка на Жобар се появява в разгърнат вид в негова книга от 1843 г. Там тя е част от цяло семейство препинателни знаци и се върти по часовниковата стрелка. Когато върхът сочи 12 часа, обозначава ирония; в 3 часа е раздразнение; в 6 часа - възмущение, а в 9 часа - колебание.

Жобар също като Уилкинс е новатор и в технологиите. Той развива литографията като метод за печатане, изучава как се разпространява звукът през кухи тръби, призовава Белгия да започне да строи жп линии и осветява дома си с газени лампи, които сам е конструирал. Изобретеният от него знак за ирония обаче намира употреба само в творбите на своя създател.

Следващият знак се ражда в краевековна Франция. Бабува му поетът Алкантер де Брам. В есето “Чудовищността на ирониите” той предлага знак във вид на обърната надясно стилизирана питанка. За него казва, че е “във форма на плющящ камшик”. Така той търси алегория с онова, което вербалната ирония причинява.

Де Брам в най-голяма степен от своите предшественици е разбирал какъв деликатен баланс трябва да се постигне при пренасянето на иронията върху хартия - без прекалено наблягане, но пък с отчетлив знак. Той отбелязва, че изразът point d'ironie (“знак за ирония”) е каламбур, който означава и “без ирония”. Изследователката на типографията Кейт Хаустън коментира този каламбур така: “Как обаче читателят да е сигурен, че самият знак за ирония не е поставен иронично?”

Френския писател Ерве Базен изобщо не го е било грижа за това. Той е третият (и последен засега) създател на отпечатан знак за ирония. През 1966 г. Базен пише весела книга за думите и езика със заглавие “Да оскубем птицата”. В нея говори измислен преподавател по лингвистика. Всъщност тя е призив за правописна реформа във френския език.

Базен отделя цяла глава в нея за 6 нови “интонационни знака”. Към знаците за любов, убеденост, категоричност, възторг и съмнение той добавя свой point d'ironie. Сглобява го, като пресича удивителния знак с отворена нагоре правоъгълна скоба. Обяснението му е:

 “Това е начертание на гръцката буква “пси”. Тази буква прилича на натегнат докрай лък със стрела. При изстрелване тя свисти във въздуха и издава звука “пс”. Какво по-добро от това за отбелязване на иронията?”

В крайна сметка живописният символ на Базен постига не по-голям успех от символите на Жобар и Де Брам. Той е последният опит на франкофонията да създаде знак за ирония. Той е и последният преди интернет, където за кратко избухваха много знаци за ирония. В сравнение с десетилетните паузи между Жобар, Де Брам и Базен сега всяка година има богата реколта от знаци за ирония.

Всъщност обаче те са знаци за сарказъм, тъй като той се предпочита от коментаторите в интернет. Сарказмът е злостен братовчед на иронията и на старогръцки буквално означава “късам месо”. Това е изразно средство, което цели да уязви дълбоко някого и да го съсипе. Докато иронията е фина и незлоблива насмешка, включително и към себе си. Автоирония има и тя е сред най-добрите образци на иронията, докато автосарказъм няма.

Но дигиталните знаци нямат ироничната тежест на своите отпечатани предшественици. Казано с малко печатарски снобизъм, знаците на Уилкинс, Жобар, Де Брам и Базен са изсечени от стомана и са запечатани в олово. Те имат само един законен наследник, който също е европейско изобретение.

През 2007 г. в Холандия панаирът на книгата “Бьокенбол” се провежда под мотото “Възхвала на глупостта - жест, ирония и сатира”. (“Възхвала на глупостта” е най-известното съчинение на Еразъм. Написано е като писмо в изцяло сериозен тон, но заради пропилата го ирония е всъщност критика на тогавашната действителност. Тъкмо заради него Еразъм се оплаква от липсата на знак за ирония.)

За панаира с рекламни цели е промотиран нов препинателен знак за ирония, чийто създател е Бас Якобс. Представлява грациозен удивителен знак, нагънат в зигзаг, за да е стилистично сроден на утвърдените знаци и да може лесно да се пише на ръка. Постига и двете цели и влиза в пантеона на знаците за ирония. Но за нещастие, намира се един злобен форумец. Той отбелязва, че два знака за ирония един след друг, които бележат особено силно иронично възклицание, наподобяват нацистката инсигния на петлиците на SS. Това стига да провали холандския знак за ирония и той остава само като куриоз.

Англичаните обаче напоследък се опитват да си възвърнат контрола върху иронията от времето на Уилкинс. Том Драйбърг, бивш депутат от Лейбъристката партия, предлага шрифт за ирония. Според него той трябва да е курсив, но с обратен наклон на буквите. Нарича го “иронисив” и твърди, че ако анекдотите се набират в него, никой няма да има извинение, че не се е разсмял.

Набран с този шрифт, ироничният израз се схваща лесно. Но това се отнася само за непредубедените читатели. За другите човек прахосва половината си живот да разсейва заблуждението им, че са го разбрали правилно. Те имат непоклатима решимост винаги да разбират другия погрешно.

Драйбърг, дори повече от Уилкинс, е сноп от иронии. Той е женен, но е гей. Общува с окултисти и като политик от левицата постоянно захранва клюкарските издания със своите пикантни подвизи. Патриот е и е шпионирал за МИ 5, но и за КГБ. Кой друг, ако не той би измислил шрифт за думите с двояк смисъл.

Българското предложение

Даваме още нещо на света: знак за ирония, и го наричаме “единични кави”. Той е лесен, има го на всички клавиатури и не изисква въвеждане на нов клавиш. Подходящ е за кирилица, за латиница и за много други азбуки и графични системи.

Вътре в думата знакът обозначава апостроф. Но когато огражда думи или изрази, той не може да бъде сбъркан с апострофа, нито пък с кавите. Така ги разтоварва от двойната им функция да ограждат и цитати, и иронични изрази, която е големият им недостатък. Тази двойна функция се поделя. За двойните кави остава да обозначават само цитати, а на единичните се пада иронията. И двусмислицата в думата 'ирония' изчезва.

За новия знак не бива да се чака ничия санкция или позволение - нито на правителството, нито на парламента, нито на БАН. Азбуката е неотчуждаемо човешко благо, подобно на слънцето и въздуха, с които често е сравнявана. Всеки може да започне да използва знака за ирония “единични кави”, ако той му допада и ако му върши работа.