Те са против актрисата да е Ирина в “Тютюн” и Лиза в “Крадецът на праскови”

Невена Коканова си отиде преди 20 години само на 61-а.

А можеше още да е в компанията на двете си каки - Емилия Радева и Гинка Станчева, с които на 19 декември 1999 г. игра във “Важното е да си желана” - последното театрално представление в живота й.

И режисьорите щяха да я желаят във филмите и постановките си, а публиката да благоговее пред овладяния й талант и вечното магическо женско излъчване. Кинокамерата щеше все така да я обича...

Кинокариерата на Невена започва като на шега с една реплика: “Какво има?”

Това са първите думи,

които Коканова произнася в киното.

Звучи ли ви съдбовно?

Тогава никой не предполага, че красивата абитуриентка от Икономическия техникум в София, която с още десетина съученички участва в масовката на филма “Две победи”, ще стане първата дама на българското кино.

Най-голямата!

Това не знае режисьорът на филма Борислав Шаралиев. Няма как да предполага и Рангел Вълчанов, към когото е отправена репликата. В “Две победи” той е Ламби Бушона, а само след 7 години като режисьор ще снима Невена в “Инспекторът и нощта”. И то в отрицателна роля - жена с леко поведение, обвинена в убийство.

След години актрисата ще признае: “За мен това беше съдбоносна реплика, отвори ми много врати. А като философски въпрос продължава да е знак на въпросителните в моя живот...”

Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница, но детството й минава в софийското село Кумарица, днес гр. Нови Искър. Баща й е офицер от царската армия и служи в българския корпус в Македония. Майка й Елеонора е от австрийската аристократична фамилия фон Хелденберг. Нейната майка

предпочита да говори

с внучката си Невена

на немски.

Дядо й е бил адютант на цар Фердинанд и член на свитата му.

През 1947 г. срещу Богдан Коканов е заведено дело, на което е оправдан. Когато обаче излиза с жена си от Съдебната палата, един човек го спира и извиква уж за някаква справка. Вместо справка, Коканов е изпратен в лагер. След освобождаването е общ работник по остроежите. “Беше нищета и студ”, спомня си след време Коканова за онези години.

През 1956 г. тя се явява на конкурсния изпит във ВИТИЗ. Късат я на последния кръг. Някои от най-близките й приятели предполагат, че това е, защото “семейството й е засегнато от мероприятията на народната власт”. Какъв евфемизъм за безмилостната разправа на комунистическата власт с много хора.

Коканова понася стоически неуспеха си. Директорът на ямболския театър Янаки Стоянов толкова харесва красивата кандидат актриса, че я кани в състава си. Там веднага й дават ролята на Жулиета и тя изиграва героинята на Шекспир боса. Днес театърът в Ямбол носи името на Невена Коканова.

Още един човек запомня красивото момиче от изпитите за ВИТИЗ. Това е режисьорът Янко Янков, който се сеща за него, когато търси изпълнителка за ролята на Ема във филма си “Години за любов” по сценарий на Веселин Ханчев. В него тя играе приятелка на Чавдар, а в ролята е младият театрален режисьор Любомир Шарланджиев.

И както нерядко се случва в кинаджийските среди

любовта на героите от екрана

преминава и в живота.

Там понякога трае дълго, но по-често не толкова дълго.

Едва на 19 Невена се омъжва за Шарлето, както всички наричат Шарланджиев. Освен съпруг, той става и неин първи учител по актьорско майсторство. Сигурно не му е било трудно, само е трябвало финно да шлифова щедрия талант, с който природата е надарила Невена.

След като “Години за любов” режисьорите се надпреварват да я снимат. Тя е ново, непознато лице, което камерата страхотно обича. ”Венчето беше хем много хубава, хем невероятно фотогенична. Помня я като момиче с очи на сърна и лице бяло като преспа сняг, с още стеснително детско присъствие и усмивка”, казваше Жени Радева, съпругата на Въло Радев.

Но както обикновено се случва по нашите ширини, около младата актриса избуяват завист и злоба.

“Тютюн” (1962) е първият филм, в който талантът на Коканова блести с пълна сила. Но тя можеше и да не получи ролята. Режисьорът Никола Корабов най-напред й прави пробни снимки за ролята на партизанката Лила. Предлага й да опитат и за образа на Ирина, но тя отказва.

“Страхувам се да не те угробя",

признава актрисата пред режисьора. Двамата дълго се разхождат в Борисовата градина и той я убеждава, че рискът е само негов и той ще си го понесе. От нея иска безотказно да работи ден и нощ и заедно да изграждат образа на Ирина. Клетвата, която си дават, двамата спазват докрая.

Но целият художествен в Киноцентъра с изключение на трима души е против Коканова да играе Ирина. Притесненията на киноначалниците са, че с избора си Корабов ще провали сценария, ще дискредитира романа и ще пропилее парите. “Аз вярвам на Корабов", казва авторът на “Тютюн” Димитър Димов и така решава проблема с избора на актрисата. Когато филмът е готов, режисьорът получава най-много похвали за играта на Невена.

“Тютюн” участва на фестивала в Кан и тогава е първото излизане на актрисата зад граница. Стоянка Мутафова й дава кошения си шал, за да е по-шик. За първи и последен път в живота си в Кан Невена взима автограф. Върху поканата на фестивала се разписва самият Шарл Азнавур.

На една вечеря знаменитият многоженец със световни красавици Роже Вадим я учи как да яде омари. А след като гледал българския филм един шведски журналист възкликва: “Не сте ли съгласни, че главната героиня е по-красива от София Лорен?”.

Същите проблеми като в “Тютюн” Коканова има и при избора й за ролята на Лиза в "Крадецът на праскови" (1964), режисьорски дебют на Въло Радев. Той е оператор на “Тютюн” и още докато пише сценария по едноименната повест на Емилиян Станев, си представя Невена в главната роля. Той я е снимал и в “Години за любов” и върху нежно-лиричната чувствителност на актрисата гради поведението на Лиза, героинята от “Крадецът на праскови”.

Но Художественият съвет

отново е срещу Невена

Някои я защитават с половин уста, но с уговорката режисьорът да пробва и други актриси. В книгата си “Изгубени пространства” Въло Радев пише: “След “Тютюн” се забелязваше една трудно обяснима резервираност в отношенията към Коканова - у колеги, у критици. Може би това бе просто стъписване пред новото, разрушило традиционния образ на героиня, пръкнало се, при това незаконно - тя не беше завършила ВИТИЗ, стъписване пред една противоречива душевност - земна и възвишена, лирична и делнична...”

Въло Радев прави пробни снимки на Коканова и, сигурна че ще играе Лиза, актрисата се освобождава от представленията си в Сатиричния театър, където директор е проф. Боян Дановски.

Един ден Въло Радев я вика в Киноцентъра и й казва: “Венче, всички ми доказват, че в теб има нещо момчешко, че няма да “се вържеш” с този пленник, още повече с Мишо Михайлов (в ролята на полковника, б.а.). А филмът трябва да се снима, закъсняваме...”

Тя го слушва с наведена глава, опитва се да каже нещо, но сълзите я задавят. Излиза от стаята и се затичва по коридора. Със свито сърце режисьорът гледа как тя се смалява в далечината и има усещането, че е загубил нещо много, много ценно.

Въпреки желанието на режисьора за главната роля е утвърдена Виолета Минкова, известна актриса от Народния театър, но без опит в киното.

Невена приема

много тежко удара

Екипът снима усилено няколко дни край Велико Търново част от любовните сцени между Виолета Минкова и сръбския актьор Раде Маркович в ролята на военнопленника. Когато режисьорът и операторът Тодор Стоянов преглеждат готовия материал, се хващат за главата. Пълно фиаско!

“Виолета не носеше физическото и емоционалното излъчване, което би пленило публиката и би я накарало да ни вярва, да ни съпреживява. Усещах, че тази актриса не е в състояние да направи Лиза поне такава, каквато аз я виждах. Назряваше неизбежен провал”, признава Въло Радев.

Той се връща в София и обявява пред Художествения съвет на СИФ, че сменя Минкова с Коканова. Директорът Георги Йовков веднага издава заповед, с която наказва режисьора и директора на продукцията лично да заплатят направените досега разходи.

С актрисата този път

Въло Радев

се среща в Руския клуб

Той говори, тя слуша мълчаливо. В един момент очите й пак се изпълват със сълзи. Във влага потъват и очите на Въло Радев. Никой от двамата не докосва храната. Изпиват само водката и излизат навън. На въздух.

И тогава Невена с много мъка казва: “За нищо на света не бих се съгласила да започвам отново, ако не разбирах, че Лиза е моя героиня, усещам го с цялото си същество. Аз съм изстрадала тази роля, искам да го направя...”

Обаче възниква нов проблем. Директорът на Сатиричния театър проф. Боян Дановски категорично отказва да пусне Коканова за снимките. Той не може да преглътне обидата, че след като веднъж тя е била осигурена от театъра му за този филм, избрали друга актриса, а сега пак канят Невена. Отказва дори на искането на един зам.-министър на културата.

Въпреки риска да бъде уволнена, актрисата заминава за Велико Търново. В заверата по прикриването й е включен и режисьорът Методи Андонов, при когото тя репетира нова пиеса в Сатирата.

Първите съвместни снимки

на Невена и Раде Маркович

са пълен конфуз

Той е ядосан, че смяната на актрисите проваля другите му творчески планове.

Тя пък се държи студено към сърбина, връщайки му за неговото отношение към нея. Докато двамата преодолявата бариерите, режисьорът снима по-леки като драматургия епизоди. А есента напредва, прасковите окапват от дърветата и се налага да ги връзват с тънка тел. Постепенно дистанцията между Коканова и Маркович се стопява и тогава Въло Радев снима най-важните сцени.

На кинофестивала във Варна през 1964 г. “Крадецът на праскови” печели наградите на журито и публиката, а Невена и Раде Маркович са удостоени с приз за най-добра женска и мъжка роля. А още по време на снимките пламват такива горещи чувства, които една не изпепеляват и двамата. Но това е друга голяма тема.

След тези две силни роли Невена Коканова вече официално е призната за звезда от най-голяма величина.

Но какво щеше да се случи с нея, ако онези киноначалници не се бяха заинатили и не й позволиха да снима двата филма?

Отговора знае само Бог, в чийто небесен театър Невена вече 20 години е актриса №1...