България познава десетките сгради, мостове и църква, съградени от самоукия майстор Колю Фичето, но не помни как е изглеждал. Потомците нямат портрет на великия възрожденски строител. "Поради липса на негови снимки, освен една от погребението му, гробът му е отворен през 90-те години на ХХ в. от специална комисия с цел да се направи лицева реконструкция на черепа от антрополога проф. Йордан Йорданов. За съжаление състоянието на костните останки на майстора не дава възможност да бъде направена пластична антропологична реконструкция на образа му",  разказва д-р Жулиета Гюлева от Регионалния исторически музей във Велико Търново.
Тази година се навършват 220 години от рождението на Никола Иванов Фичев – по-известен като Колю Фичето – строителят, който украсява Търново и неговите околности, Ловеч, Бяла, Дряново, Севлиево, Свищов със своите архитектурни шедьоври. "Годишнината е повод да си спомним за него, като личност с безспорен принос за материалното културно наследство на днешна България, създадено в години, когато започва пробуждането на българския народ, изразено в борбите за национална и църковна самостоятелност и просвета", казва д-р Гюлева.

Във връзка с годишнината е и провеждания в момента фотоконкурс по инициатива на РИМ – Велико Търново, посветен на „Архитектурното наследство на майстор Колю Фичето в община Велико Търново”. Очакваните участници и фотографии ще припомнят още по-силно кой е Колю Фичето и колко всеобхватен е неговият талант.
Роден е в Дряново през 1800 година. Малък остава без баща, а бедността принуждава майка му рано да го изпрати на работа – първо като чирак при абаджиите, а на десетгодишна възраст вече е чирак при дюлгерите. Учи съвсем малко. С дряновската строителна бригада започва пътувания на близо и далеч – в Трявна, Габрово, Карлово, Добруджа, Тракия, Влашко, Одрин и Цариград. Работата и пътуванията „отварят” очите му, той трупа опит, знания и впечатления. От чирак постепенно израства до калфа. През 1823 г. се жени за Марина от Дряново, с която имат седем деца. Дряново обаче става недостатъчен за неговата работа и през 1830 г. семейството се мести в Търново, където майстора остава до смъртта си на 15 ноември 1881 г.
През 1835 г. той поема първата си самостоятелна работа – завършва църквата на Преображенския манастир до Велико Търново след обесването на майстор Димитър Софиялията, заради участието му във Велчовата завера. В търновските строежи за пръв път работи по завършването на църквата „Св. Никола” в кв. Варуша, започната от майстор Иван Давдата (1836 г.). Вече майстор, той започва да строи обществени и частни сгради в града и околните села – разширява църквата в Килифаревския манастир (1840/41 г.), в Плаковския манастир (1841/45 г.), строи църквата „Рождество Богородично” (1842/44 г., разрушена от земетресението през 1913 г.), църквата в манастира „Св. Троица” до Велико Търново (1846/47 г.), в селата Присово (1845/46 г.), Лясковец („Св. Димитър”, 1848/49 г., съборена от земетресението през 1913 г.), Горна Оряховица („Св. Никола”, 1849/50 г., съборена от земетресението през 1913 г.). Работата му се увеличава паралелно с неговата известност и нерядко строи няколко обекта едновременно.
През 1849 г. завършва известната къща с маймунката на търговеца хаджи Никола Коюв, а през 1858 г. и ханът на търговеца Хаджи Николи, който и днес украсява Самоводската чаршия във Велико Търново. Расте броят на църквите в града, построени от него – „Св. Марина” (1849/50 г., съборена от земетресението през 1913 г.), „Св. св. Кирил и Методий” (1860/61 г.), „Св. Спас” (1859/63 г., разрушена от земетресението през 1913 г.), „Св. св. Константин и Елена” (1872/73 г.). Дело на Колю Фичето в Търново са още сградите на турската администрация – Конакът (1872/74 г.) и архивът (1870/71 г.).
Малко известен е фактът, че майсторът строи Солак джамия в Казанлък (1837 г.) и джамията на площад Баждарлък във Велико Търново (1846 г.). Строи още църквите „Св. Никола” в Дряново (1851 г.), „Св. Троица” в Свищов (1865/67 г.), чешмата в двора на Соколския манастир „Успение Богородично” (1868 г.), покрития мост в Ловеч (1872/74 г.) и др. Като най-впечатляваща творба на Колю Фичето е сочен моста при гр. Бяла (1865/67 г.), за който получава султанско отличие „Меджидие”. Той е дълъг 276 м и е широк 9 м. Състои се от 14 свода, поддържани от 13 стълба с водорези и облекчаващи ниши, украсени с релефни изображения на лебеди, грифони и нимфи.
Като самоук майстор Колю Фичето не чертае, а прави образци от восък и пръчици на обектите, които строи. Въпреки това неговите строежи днес имат статута на паметници от национално или местно значение, което от дистанцията на времето е показателно за неговото майсторство.

"Времето, в което разгръща своята църковно-строителна дейност съвпада с момента, когато Гюлханския хатишериф и Хатихумаюнът (султански укази, издадени съответно през 1839 г. и 1856 г.), наред с други права, дават и правото на свободно изповядване на християнската вяра и безпрепятствен строеж на храмове. Това дава възможност на майстора да издига просторни, светли църкви с куполи и камбанарии, предпочита добре обработения камък и украсата на фасадите, а „двойната фичева кобилица” става негова запазена марка.
Около 1855 г. Колю Фичето става главен архитект на Търново, а след Освобождението до смъртта си през 1881 г. се подписва с титлата архитект, вместо с турския термин „уста” разказва д-р Гюлева.

Погребан е в старите гробища на „Марно поле”, днешния парк „Дружба” във Велико Търново. Оригиналният надгробен каменен кръст е изложен в експозицията на музей „Възраждане и учредително събрание” в старата столица.
Със своето дело майстор Колю Фичето се нарежда, в буквалния и преносния смисъл, сред строителите на българската държава. "И ако за нас българите може да изглежда, че сме пристрастни в оценката си за него, то неговият съвременник, ерудираният Феликс Каниц, споделя: „Гледах го с чувството, че съм срещнал ренесансовия човек на България, онзи, който с изкуството си окриля свободомислието на народа си.”,  завършва изследователката.