Как Желев устоя на толкова удари - и за “Фашизмът”, и за “Боянски ливади”.

 Лично Митеран му изпрати един от най-доверените си хора за съветник.

Браво на община Смядово за идеята й да постави паметна плоча на родната къща на д-р Желев. Все пак, макар и достигнал до “Дондуков” 2, добре е българите да знаят от къде е тръгнал житейският път на този достоен българин.

Чест прави и на четиримата президенти - действащият и неговите предшественици, че изобщо не се поколебаха да уважат този акт. И както каза един от тях, това е почит не само към паметта на д-р Желев, но и израз на респект към самата институция.

А иначе пътят на Желю от Веселиново до жълтите павета хич не е бил лесен и славен. Обратно – понеже си беше и малко “чвор” (т.е. като се запъне за нещо, което смята за истина, никой не може да го мръдне от позицията му),

постоянно си

навличаше и

житейски несгоди

Анулираха му първата дисертация, в която доказваше колко несъстоятелни са някои философски тези на Ленин. Ама той, инатът му с инат, написа втора, която изненадващо мина.

Интернираха го в родното село на жена му Марушка – прекрасния Грозден. Ама той, пак инатът му с инат, все намираше начини да се добере до София, за да се щура из библиотеките. От което се роди и книгата му “Фашизмът”.

Е, забраниха и нея. Но преди това почтените хора от тогавашното издателство “Народна младеж” успяха да му изплатят хонорара. Който му беше достатъчен, за да построи в къщата в Грозден навес. И когато се събирахме там на приятелски разговори, то беше не “под асмата”, а “под фашизма”.

Набъкаха с

микрофони

дома на

“Чавдар войвода”

в София, където живееше под наем. Поради което ни канеше в кухнята и пускаше чешмата – някой “спец” му бил казал, че шумът на течащата вода заглушавал микрофоните.

В продължение на месеци през 1987 г. Висшата атестационна комисия (прословутата ВАК) отказваше да утвърди и втората му докторска степен. Наложи се група колеги от Софийския университет да ѝ изпратим протестно писмо, за да стане. Та от тази гледна точка Желю е “двоен” доктор – “малък” и “голям”.

Но дойде 10 ноември 1989 г. После кръглата маса. После изборите за Велико народно събрание. После оставката на Петър Младенов като президент. И още по-после (юли 1990) – изборът на д-р Желев за нов държавен глава.

По стечение на обстоятелствата бях активен участник в този процес. Лично аз бях привърженик на кандидатурата на д-р Дертлиев, но тогавашната ми партия (БСП) ми нареди да работя за тази на Желю. Мотивът на Луканов беше железен – по този начин

обезглавяваме

СДС

и то тръгва към разпад.

И тъй, д-р Желев стана президент. И като такъв направи за държавата редица полезни неща.

Департизира държавния апарат. В смисъл, че никой държавен служител нямаше право да членува в политическа партия, защото служи не на нея, а на цялата държава. Някои неграмотници и досега му викат на това “деполитизиране”, ама то е съвсем различно.

Премахна жителството. Вярно, това донесе на софиянци огромни главоболия, когато в столицата се засели вълна от провинциалисти. Ама това е то демокрацията – терминът “жителство” присъства само в недемократичните държави.

Даде яко рамо на акта за признаване от страна на България на Република Македония. Нещо повече, буквално изнуди тогавашния президент на Русия – Борис Елцин, да направи същото.

Възстанови нормалните отношения с демократичните държави в Европа. Вероятно малцина знаят, че лично Митеран му изпрати за съветник един от най-доверените си хора.

Направи прословутите “Боянски ливади”. Много пъти сме говорили с него за това, но той беше непоклатим – в онзи си вид “неговото” СДС се беше самозабравило, че е взело властта “с малко, но завинаги” и вървеше към повторение на недемокрацията. И той го предотврати.

Разбира се, плати си скъпо. Гориха пред президентството книгата му “Фашизмът”, която преди това прегръщаха и целуваха. Аз такова чудо не бях виждал от 30-те години в нацистка Германия.

Когато загуби една от дъщерите си, “доброжелатели” публично му пожелаваха “да пукне и другата ти”.

Организираха

му най-

манипулираните

“предварителни избори” за втория му мандат. И фактически го отказаха от участие в тях.

Но макар и вече като “бивш”, Желю не се отказа пък от активно присъствие в българския политически живот.

Стана един от учредителите на Балканския политически клуб. Ако някой си мисли, че в онези времена беше лесно да събереш на една маса лидерите (бивши и действащи) на балканските държави, греши. Но Желю успя.

Чрез фондацията, която създаде, организира поредица важни научни конференции, срещи и семинари, посветени на миналото и настоящето на демокрацията.

Направи и Президентска библиотека, която издаде куп не само документални, но и научни изследвания – като се започне от протоколите от кръглата маса и се стигне до “Президентските режими в Европа”.

Един от последните му мераци беше да издаде и всичко, свързано с идеята за “България – 16-а република на СССР”. Помоли ме и му доставих пълните стенограми от четирите пленума на ЦК на БКП (1963, 1964 и 1973 г.)

Уви, неочакваната му кончина не позволи те да излязат в президентската библиотека. Направи го ИК “Труд” месеци след смъртта му. За което ѝ благодаря, защото и това беше своеобразен жест на почит към достойния живот на един достоен българин – д-р Желю Желев.

проф. Драгомир Драганов