“Самолетчето прилича на детска играчка. Изрисувано е с шарени папагали и дървета. Има и един тукан. Връща ме години назад и събужда още повече приключенския дух, с който така и така съм пристигнала в Коста Рика. Само че... с него няма да си играем, а ще летим.”
Тези редове са от пътеписа на Дарина Младенова за “най-зелената страна” и я рисуват точно - влюбена в приключението и готова на истински риск, за да го преживее.
Нашата Дарина почина на 54 години в лятото на 2014 г. . Преди това води неравна борба с рака и дори веднъж, преди 6-7 г., успя да го победи. А нямаше 50 килограма. Типично за силния характер на тази крехка, ефирна личност.
Тя бе отдаден човек - на журналистиката. Посвети ѝ 30-ина години - толкова ѝ отпусна Господ. И с всяка от тях израстваше все повече - и в писането, и в кариерата. Беше съзидателно амбициозна.
Родена е в семейство на журналисти, но и други качества я правеха умел писач - безграничното любопитство и желанието ѝ да разказва. Правеше това увлекателно и мъдро, независимо дали темата бе политически анализ за Германия - завършила е философия в Лайпциг, или аржентинските ледници.
Дари кръстоса света от Шанхай до Петра и от водопадите Игуасу до Мавриций и Малдивите. Не в командировка, а със семейството си. Но никога не пропусна да сподели с читателя чудните си преживявания. Скитахме с нея из венецуелския остров Маргарита, танцувахме баронг на Бали, катерихме небостъргачите в Дубай, стъпихме в Патагония. Падахме заедно от мотор в Гърция, мъртво вълнение почти ни удави на Пукет, подхлъзнахме се опасно току до водопада Анхел. Четяхме в пътеписите ѝ за природата, икономиката, нравите в тези далечни краища.
Дари умееше да сгъстява фактите, без да спестява любопитния детайл. Умът ѝ някак си успяваше да съхрани огромен обем впечатления и факти, а после да ги дестилира върху белия лист.
Тя не правеше нищо през пръсти. Преди да напише в “24 часа” поредица от очерци за богатите и успелите, дълго чете и проучва материали на 3-4 езика. После издаде написаното в книга.
Дарина Младенова започва кариерата си във в. “Народна младеж”. В “24 часа” работи от основаването му. Наскоро написа за вестника във фейсбук: “Наистина беше първият модерен, страхотен, правехме го с хъс, професионален - с Валери Найденов тиражът му стигна 400 000. Велико време...”
От началото на 90-те, та чак до 2002-а ръководи отдела за световни новини на “24 часа” - тежък оперативен отдел с нощни дежурства и 7-8 международници, някои от които неприлично млади.
Никой не разбра как същевременно върти къща с трима мъже, кога боледуват двамата ѝ синове, дали я мъчи личен проблем и откъде черпи сили за поредното състезание по ски.
Плъзгаше се по коридорите на редакцията като фина статуетка, докато всъщност отхвърляше огромен обем работа.
Никога не повиши тон, но всички я слушаха и изпълняваха. Младите я обожаваха, а тя бе готова да влезе в огъня за тях. Окуражаваше постиженията им, бореше се да бъдат оценени от началството. Няколко нейни възпитаници сега са известни имена в международната журналистика.
Беше справедлива, деликатна, чувствителна, не делеше хората, въставаше срещу неправдите. Клишета? Не и за Дарина - който я познава, знае това.
По някое време стана заместник във в. “Класа” на легендарния Валери Найденов, основател на в. “24 часа” . А през 2009 г. се хвърли в едно по-скоро мъжко начинание - основа научно-популярното списание “Обекти”.
“Ало, Земята! Има ли някой там? Някой любопитен, който все иска да знае какво, кога и как се случва в Космоса, техниката, науката? На когото му е интересно да разбере кога човекът ще открие извънземен живот, как работи собственият му мозък, кое е уравнението, което докара финансовата криза, как ще изглеждат самолетите на бъдещето?”, написа като главна редакторка в първия брой.
Дарина не само ръководеше, но и пишеше. Нейното интервю с Борис Стругацки - последното на големия руски писател фантаст, обиколи софийските медии.
Дарина бе илюминат в широкия смисъл - един от малкото у нас в днешно време. Показателен за възгледите ѝ е цитатът от Галилей, който е пуснала в социалната мрежа: “На света няма по-голяма ненавист от ненавистта на невежия към знанието.”
Между другото стената ѝ във фейсбук е една от най-интелигентните и граждански ангажираните, на които можеш да се натъкнеш.
За Дарина е тежко да се пише в минало време. Когато загубиш такъв приятел и колега, зейва огромна дупка. Ще намалее ли болката, ако ѝ кажем: See You in Heaven. Дотогава тя със сигурност подробно ще е изследвала рая и дори ще го е описала. А може и да го е направила по-интересен и добър.
На 20 септември 2013 г. е последният пост на Дарина във фейсбук. Тогава тя разбира страшната диагноза - болестта се е завърнала.
