Почти едновременно с Джоко Росич в далечна Канада на 81-годишна възраст почина и Веселин Бранев през 2014 г. - предпоследният от големите създатели на тв сериала "Записки по българските въстания".

Отдавна не са между нас режисьорът Борислав Шаралиев, операторите Атанас Тасев и Стоян Злъчкин, композиторът Красимир Кюркчийски, както и актьорите, снимали се в ролите на главните апостоли на въстанието през 1876 г.: Радко Дишлиев (Бенковски), Антоний Генов (Волов), Стоян Стоев (Захарий Стоянов), Илия Караиванов (Георги Икономов) и Венцислав Божинов (Ангел Кънчев).

Всички тези артисти станаха жертва на алкохола. Не знам дали е прокоба, проклятие, както написаха някои вестници, или неслучайна случайност.

Първи на 4 февруари 2000 г. умира Стоян Стоев.

Когато го канят в "Записките...", той е почти на 35 години и в един разговор призна за примирението си, че целият му професионален живот ще премине само на театралната сцена. Но Борислав Шаралиев вижда невероятната му прилика със Захарий Стоянов и така актьорът дебютира направо с главна роля в сериала.

После вече го снимаха и в доста други филми, редовно играеше и в Театъра на армията. Негови колеги разказват, че за Стоян Стоев били голям удар тайните в Съветския съюз и у нас, които разкри перестройката на Горбачов. Дали заради това посяга и към чашката?

Трудно е да се каже. Но зачестяват дните, в които другите актьори забелязват, че още откъм 11-12 часа Стоян става прекалено бъбрив и обстоятелствен. Но тогава в театъра има железен ред и Стоев никога не си позволява да излезе почерпен на сцената.

След промените явно някои от задръжките му падат. Обичал да казва на колегите си: "Сутрин се гледам в огледалото и една хубава дума не мога да си кажа..."

След смъртта му в. "Култура" публикува следния некролог:

"Стоян Стоев напусна сцената. Направи го някак тихо и деликатно, сякаш притеснен, че ни разтревожва. Беше много добър актьор и много добър човек. Разговорът му със зрителя беше доверителен, драматично искрен, с любов и разбиране към човека. Много са неговите роли, които се помнят. И на него се дължи творческата слава на Театъра на Българската армия, на чиято сцена игра трийсет години.

Мир на праха ти, артисте..."

Антоний Генов почина на 15.12.2006 г.

За участието си в "Записките..." той получи наградата на критиката за ярък дебют в българското кино заедно със Стоян Стоев и Радко Дишлиев.

После се превърна в един от най-сниманите български актьори, изигра главни роли в "Адаптация", "Хан Аспарух", "Борис IІ". Беше извънредно чувствителен актьор от редкия интелектуален тип.

Последният филм, в който снима, е "Куршум за рая" (1992) и после киното го забрави. Той се затвори у дома и в себе си и потърси спасение в рисуването и... чашката.

В края на юни 2006 г. направих интервю с него в дома му. По-късно втората режисьорка на "Хан Аспарух" Дора Христова ми призна, че тогава му звъннала и го помолила да не пие дори и бира преди срещата ни. Беше изпълнил обещанието си и седеше някак напрегнат, но стегнат, отговаряше лаконично. Очевидно му беше мъчително да се връща назад в златните си години.

Попитах го защо напоследък се е позагубил от киното и театъра. Отговори ми: "Каквото е предначертано, така върви..." След 5 месеца почина на 56 години.

На 3 януари 2009 г., 

едва навършил 60 г. си отиде и Илия Караиванов.

Тогава се говореше, че години по-рано актьорът се пристрастил към чашката заради депресия от липса на творчески ангажименти.

С ролята на Георги Икономов, един от апостолите на ІIV революционен окръг, красивият бургазлия дебютира в киното. Може би тя отвори пътя му към образа на Левски, който той пресъздаде в пиесата на Васил Мирчевски "Левски", режисирана от сестрата на Андрей Луканов - Гертруда. Васил Мирчевски пък изигра ролята на легендарния поп Грую Бански в "Записките..."

На 11 юни 2009 г., само

3 дни преди да навърши 58 години, умря Радко Дишлиев.

Той е още студент във ВИТИЗ, когато стана известен с ролята на Георги Бенковски от сериала "Записки по българските въстания". После обаче кариерата му не се развива възходящо. Играе на сцените на Старозагорския театър, в Театъра на Българската армия и в "Сълза и смях". Той е пловдивчанин и освен със софийското жителство има проблеми и с алкохола.

"За последен път влизам през тази врата", казва на своята приятелка Вера, прибирайки се у дома. "Какви ги говориш? Утре отиваме в болницата", реагира тя. Но на сутринта той не се събужда. Масивният инфаркт изпреварва планираното пречистване на организма му от токсини.

През последните години Радко е без работа и бездействието го съсипва. Опитва се да го надвие с водка и сънотворни. Предчувствието му за смърт явно вече е било по-силно от борбата за живот.

"Не искаше да е жив. 12 години всеки ден го убиваха и като личност, и като творец. Беше безработен. Буквално не му даваха никакъв хляб! Чувстваше се ненужен. Психиката му беше разбита, но на никого не се поклон", разказва приятелката му Вера.

Помня последната ни среща с Радко. Пак му казах, че е най-добрият ни артист певец, разменихме няколко думи, после той заговори с един от операторите в БНТ и го чух да казва: "Най мразя да ме лъжат алкохолиците! Познавам и кътните им зъби..."

Алкохолът уби

и Венцислав Божинов, който в "Записките..."

изигра ролята на Ангел Кънчев.

Божинов умря на 26 април 2011 г., ненавършил 57 години. Наричаха го Венци Хубавия. Беше талантлив, но явно лесните му успехи на женския фронт в комбинация с алкохола му изиграха лоша шега. Беше в екипа на Пернишкия театър, когато там директор беше незабравимият Георги Русев.

Венци се сними и във филмите "Бъди благословена", "Лавината", "Голямото нощно къпане", "Почти любовна история", "Борис I" и др.

Режисьорът Бранев плати успеха на "Записките..." с живота на жена си.

"Записки по българските въстания" е един от най-успешните ни телевизионни сериали. Но можеше и да не бъде заснет. Тогава, в началото на 70-те години, БНТ и Студията за игрални филми (СИФ) "Бояна" са в свирепа битка кой да ознаменува филмово 100-годишнината на Априлското въстание.

В "Бояна" вече е приет двусерийния проект на Георги Дюлгеров "Да отвориш рана" по дипломния сценарий на Боян Папазов от ВГИК - Москва. Направени са и пробните снимки и

за ролята на

Бенковски е одобрен

Руси Чанев.

И изведнъж проектът е спрян.

"Идеята пропадна заради сложните отношения между БНТ и СИФ "Бояна", дипломатично отговори на въпроса "защо" Георги Дюлгеров.

Боян Папазов ми разказа, че Бинка Желязкова веднъж му споделила как в кабинета на шефа на кинематографията Павел Писарев чула как той, разговаряйки с някого по телефона за проекта "Да отвориш рана", отсякъл: "На мен таралеж в гащите не ми трябва!".

Павел Писарев не си спомня за такъв разговор и фраза, но обясни, че вероятно проектът е спрян, понеже БНТ и "Бояна" ще снимат сериала "Записки по българските въстания" на Борислав Шаралиев и братя Веселин и Георги Браневи, посветен също на 100-годишнината от Априлското въстание.

В книгата си "Следеният човек" Веселин Бранев описва лаконично победата им: "Моят брат с помощта на свои познанства успя да извоюва договор с БНТ за написване на 13-сериен телевизионен филм по мемоарната книга "Записки по българските въстания".

Професорите Николай Генчев и Тончо Жечев с удоволствие се съгласяват да бъдат консултанти на сериала. "Предстоеше най-възбудният период в живота ми", пише още Веселин Бранев.

Този период обаче ще завърши със смърт.

Договорът с БНТ е подписан през 1974 г. и братя Браневи започват къртовска работа.

Тъй като не обича да чете в обществените читални, Веселин обикаля всички антикварни магазини в София и изтарашва таваните и мазетата на приятели и дори непознати хора. В къщи натрупва десетки книги с мемоари, етноложки изследвания, краеведски описания, юбилейни сборници. От Народната библиотека си поръчва фотокопия на годишниците от български вестници и списания, излизали в онова време.

За да се подготви за сценария,

Веселин Бранев

изчита над 18 000

печатни страници.

Например в първата серия "Джендо" трябва да бъде показано как Захарий Стоянов от полуграмотен овчар тръгва към Русе. За да разбере живота на овчарите, сценаристът прочита "История на овцевъдството в България", издадена през ХIХ век.

От всички мемоари и епистоларни източници Бранев измъква остатъците от говоримия някога език и съставя собствен речник от думи и изречения, които използвали както образованите хора, така и невежите, и селските овчари, и градските първенци.

"Когато започнах да пиша диалозите - разказва Бранев, - за мен не беше важно да заплитам езикови орнаменти от епохата, както по-късно направи сценаристът на историческия сериал "Капитан Петко войвода", а да разкривам с помощта на автентични някога думи що за индивид е всъщност този, който говори... или мънка, или дори мълчи. Езикът, това е мисленето..."

Веселин Бранев визира сценария на Николай Хайтов за "Капитан Петко войвода", който обаче е най-гледаният български сериал.

Да си го обясним с факта, че редовият български зрител няма този тънък професионален слух за езиковата орнаментика.

Снимките на "Записките..." започват през 1976-а, всъщност годината на 100-годишния юбилей на Априлското въстание, и продължават до 1980-а, когато през пролетта 13-те серии са излъчени по БНТ.

Още на първата година от четиригодишния снимачен период Борислав Шаралиев предава на Веселин Бранев диригентската палка. В крайна сметка Шаралиев режисира 5 от сериите, една носи подписите на двамата, една е на Мария Русева и на останалите 6 режисьор е Бранев.

За успеха си като сценаристи и режисьор обаче Веселин Бранев плаща жестока цена. Докато той е увлечен от работата си и говори само за "моя филм", тя, едва на 37, окачва розовите балетни палци на пирона и се пенсионира.

И между тях започна онова, което се случва при всяка творческа съпружеска двойка, когато единият върви към върха, а другият безславно слиза от него.

Веселин Бранев чудесно е показал това в един "епизод" от книгата си "Следеният човек":

- Знаеш ли какво прочитам вече в очите ти, когато те погледна? - пита Жана.

Той очаква любопитен отговор, но не и този:

- Нищо друго освен едно - "моят филм"! Дори когато мълчиш, в очите ти светят само тези две думи. Но твоят филм не е моят живот, нали?

И малко след този разговор

в дома им се оформя

един странен

любовен триъгълник,

от който би излязъл чудесен психологически филм. Връщайки се уморен от снимки, Веселин Бранев започва да заварва различни гости около масата. Някои от тях познава, други - не.

Една вечер към полунощ всички си тръгват, Жана отива да си ляга и Бранев остава сам с очилат, симпатичен младеж, който в един момент без всякакви предисловия, казва:

- А вие знаете ли, че с вашата жена се обичаме?

Само да не си помислите, че Бранев е скочил да го бие. Не, той продължава да снима "моят филм" с ясното съзнание за банализираната им връзка с Жана, но и че не трябва да я наранява по никакъв начин.

Продължава да се прибира вечер след снимки, заварва ги двамата на любимите им джин с тоник и водка и понякога сяда да си побъбрят. "Двамата бяха прегърнати срещу мене и не мога да кажа, че това ме угнетяваше, но беше необичайно и трудно свиквах с тази гледка", - разказва Веселин Бранев.

През лятото на 1980 г. Жана се разболява и двамата всеотдайно се грижат за нея в болницата. Но лекуващият я професор казва истината на съпруга, не на любовника. Жана страда от колагеноза, която те "третират с кортизон". Състоянието й периодично щяло да се подобрява и да се влошава, а прогнозата му е, че й остава не повече от 4-5 години живот.

Веселин Бранев споделя диагнозата със сценариста Евгени Константинов. "Според мен тя прави някакъв перикардит, казва Константинов и добавя: Аз имам трето око. Когато бях в Индия, един факир ми го каза..."

Един четвъртък Бранев отива при жена си на свиждане и я заварва радостна. Професорът й казал, че в понеделник ще я изпишат.

Умира на другия ден, петък.

Оказва се, че диагнозата й е сбъркана. Жана си отива от сърдечна недостатъчност вследствие на перикардит. "Третото око на Евгени Константинов бе диагностицирало по-вярно от специалистите на три клиники", тъжно отбелязва Веселин Бранев.

Иска да се спаси от самотата и тъгата си с работа и започва да търси сценарий за нов филм. Така стига до два разказа на писателя Константин Константинов, по които прави филма си "Хотел "Централ". За него през 1982 г. получава наградата за режисура на кинофестивала във Варна.

През 1997 г. отива да живее в Канада.