Трябва ли човек да бяга от щастието, да се страхува от чувствата си?

03.06.2020 Ярослава Прохазкова
Елин Пелин
Елин Пелин

Това всъщност пита Елин Пелин.

“От християнска гледна точка пребиваването на отец Никодим в манастира е образцово. Той се отказва от човешкия живот, за да се доближи до Бога и спаси душата си. Но от позицията на Бога отказът от човешко щастие доказателство ли е за праведност? И за това ли е роден човек - да води уединено съществуване, смущавано единствено от камбанния звън, призоваващ към молитва?

Трябва ли да се страхува от чувствата си и да бяга от тях, когато се е разочаровал? И в крайна сметка

човекът не е ли сътворен от Бога като грешно същество,

което е най-хубавото?”

Така интерпретира пред “24 часа” посланието на разказа от темата на зрелостниците Станимира Манолова, дългогодишен учител по български език и литература. На матурата в понеделник 45 616 абитуриенти писаха по темата “Човекът и неговите съмнения” по разказа на Елин Пелин “Чорба от греховете на отец Никодим” от цикъла “Под манастирската лоза”. Младежите бяха изненадани, тъй като Елин Пелин се падна и миналата година, но според преподавателите им темата е изключително благодатна.

Манолова я определя като емоционална и интелектуална провокация за деца, които имат отношение към литературата. Твърди, че е отлично попадение за зрелостния изпит.

Елин Пелин е жизнелюбив писател с изключително

ведро

отношение

към живота, обяснява тя. В сборника “Под манастирската лоза” на основата на християнското учение авторът развива своя философия за религията, която се основава на особеността на българската вяра. Сблъсъкът между езичеството и християнството и до ден днешен определя особеностите на вярата на българина.

Елин Пелин описва отец Никодим като бог - висок и снажен. Като застава в елипсовидния отвор на вратата на манастира, я изпълвал цялата. Такъв си остава и до края. Той е бил свръхпримерен до последния момент. През цялото време стриктен в манастирските си задължения. Странял от другите монаси. Предпочитал да бъде сам със себе си. В контраст с тази образцова монашеска матрица, в която той идеално влиза, въпреки всичко имал някои страсти. Страстите са забранени в манастирската обител. Тя изключва земното, за да се отдадеш на божественото. Едната страст на отеца е да отглежда бели рози. Когато започвали да цъфтят, всеки ден оставял на манастирската пейка по една. Втората му страст била риболовът.

След смъртта му намират гърнето с черните и белите бобени зърна и разтварят хартийките. На всяка хартийка писал нещо. Неговият стремеж бил да избяга от земния свят и да се доближи максимално до божествения. И все пак на една от хартийките пише:

“Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних си за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних си за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи.”

“Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?”

“Така той подлага на съмнение отиването си в манастира, защото според философията на Елин Пелин идеята не е човек да убие всичко човешко у себе си, за да покаже на бог какъв праведник е. Пътят към усъвършестването е с грешките, с падане и ставане - това е, което иска бог от нас, ако изобщо ни гледа отнякъде”, казва литераторката. И добавя: “Ние може да подложим тялото на каквито и да е изпитания и забрани, но ако в мислите си задаваме въпроса

дали тялото и

душата са едно

и също нещо,

пак означава, че нещо не е съвсем наред. Човек природно е създаден така - да има тяло и душа и да се опитва двете същности да бъдат в хармония. Ако и душата, и тялото търсят и намират своето, това е човешкото.”