На 14 ноември 1922 г. 23-годишният журналист изпраща кореспонденция от София до Торонто, Канада.

B литературното си творчество Ърнест Хемингуей не е написал и дума за България, няма и един герой в романите и разказите му. Но в негов репортаж от септември 1923 г. герои са Александър Стамболийски, Фердинанд и Борис Трети. Някои от военните кореспонденции и очерци на Хемингуей се смятат за класически образци в репортажното изкуство и границата между тях и белетристиката му е почти заличена.

Американският писател Ърнест Хемингуей е роден на 22 юли 1899 г. в Оук Парк, щат Илинойс, САЩ, в силно религиозно протестантско семейство. Неговите дядовци участват в Гражданската война и семейството се гордее много с тази традиция.

Младежът я продължава, като по време на Първата световна се записва доброволец и става шофьор на линейка в Италия. На 8 юли 1918 г. е

ранен тежко в крака

от експлозия на мина

при Фосалта ди Пиаве. Два пъти италианското правителство го награждава с орден за храброст, защото въпреки раняването успява да спаси италиански войник.

Семейството е голямо - Ърнест има 4 сестри и по-малък брат. Хемингуей е 30-годишен, когато баща му се самоубива заради тежка форма на диабет и след като губи голяма парична сума.

Ърнест Хемингуей започва своята литературна кариера още от юношеска възраст. Като репортер и кореспондент през 20-те и 30-те години посещава Канада, Испания, Швейцария, Франция, Италия, Германия, Турция, България, Гърция, Китай, Бирма, Кения, Куба.

В продължение на 20 години изпраща от тези страни стотици репортажи, статии и есета до американските вестници и списания “Канзас Сити Стар”, “Торонто Стар Уийкли”, “Торонто Дейли Стар”, “Ескуайър” и др.

За негов първи сериозен роман се смята “И изгрява слънце” (1926). Следват “Сбогом на оръжията”, “Зелените хълмове на Африка”, “Да имаш и да нямаш”, “За кого бие камбаната” и др. През 1953 г. получава “Пулицър”, а през 1954-а и Нобелова награда за новелата “Старецът и морето”, написана през 1952 г.

Хемингуей е част от така нареченото изгубено поколение - група от американски писатели, които живеят в Париж и други европейски страни от края на Първата световна война до Голямата депресия в САЩ.

На 15 септември 1923 г. “Торонто Стар Уикли” публикува кореспонденцията на Хемингуей “С какво се занимават кралете в Европа”.

Кореспонденцията започва с разговор между автора и американски филмов оператор, когото той нарича Късия. Късия току-що се е завърнал от Гърция и му разказва за нерадостния живот на кралското семейство начело с наскоро поставения на престола Георг. Семейството е затворено от революционен комитет в двореца и напълно изолирано от света. Не му дават никакви пари, а на аристокрацията й е забранено да го посещава.

Следва убийствено ироничен текст на Хемингуей за Румъния, където “положението на краля не е блестящо”. “Румъния е единствената страна, към която никой в Европа не се отнася сериозно”, пише кореспондентът. Кралица Мария нарича първокласна бриджорка и второкласна поетеса.

Според него

офицери от

румънската армия

употребяват червило

и носят корсети. “Със собствените си очи видях в едно кафене - пише американецът - как румънски офицери от пехотата си червят устните. Виждал съм офицери от кавалерията, които носят руж на страните си като хористи. За корсета не бих се заклел. Може така да ми се е сторило...”

Ако съм повдигнал малко самочувствието ви заради фаворизираната напоследък от Европейския съюз наша северна съседка, да преминем към България. Но ако сте монархисти или промонархически настроени, текстът на Хемингуей определено няма да ви хареса.

“Като свършихме с Румъния, влизаме във владенията на българския цар Борис. Борис е син на Фердинанд-Лисицата”, пише Хемингуей.

Виж ти, знае дори прякора на стария Кобурггота! Наричат Фердинанд Лисицата, защото можел да се измъкне от всякакви капани. Но не можа да го стори през 1918 г. и беше принуден да абдикира в полза на сина си Борис.

“През 1918 г. близкоизточният фронт се разпадна - пише Хемингуей - и българската войска, оглавена от войнишки революционни комитети, се отправи към дома си. Тя освободи Стамболийски - снажен грубоват селянин. Беше хвърлен в затвора, понеже бил настоявал България да воюва на страната на съюзниците.”

Тук обаче Хемингуей греши. Стамболийски е осъден на доживотен затвор заради категоричната си позиция за неутралитет на България в Първата световна война. Както и за предупреждението му към Фердинанд, че носи огромна отговорност, ако вкара България във войната на страната на Централните сили.

Хемингуей продължава: “Стамболийски излезе от затвора разярен и първото, което направи, беше да изобличи цар Фердинанд. Фердинанд напусна страната. Борис остана. Стамболийски имаше навика да го държи в приемната и да го вика, когато се нуждаеше от преводач при разговор с някого, с когото желаеше да бъде особено любезен. Например с кореспондентите на вестниците...”

Като кореспондент Хемингуей не се е срещал със Стамболийски. Но може да е имал добри информатори сред колегите си кореспонденти или сред българските политици, за да твърди категорично това.

Хемингуей коментира последвалите събития по любопитен начин и не знам как ще реагират на думите му днешни интелектуалци, които като рибата прилепало са се закачили към партии и партийни лидери у нас и в чужбина.

Някои наричат

соросоиди, други -

рубладжии, и т.н.

“Борис чистосърдечно не обича България и иска да живее в Париж - твърди американският кореспондент. - Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси. Борис все още е цар, но действията му се контролират от Фердинанд и съветниците на старата Лисица.”

Толкова за България и главните й герои в онзи исторически период. Идва ред на Александър от Югославия - “или както югославяните настояват - кралството на сърбите, хърватите и словенците."

Но мисля, че Хемингуей е прекалил с червилото и пудрата за образа на Стамболийски. Сигурно щеше да напише друго, ако знаеше, че в специална каса в къщата си в с. Славовица “снажният грубоват селянин” къта 9 милиона в различна валута. Когато побягват през нивите брат му Васил носи и касата. При разпитите след залавянето му Стамболийски обяснява, че това са пари за външнополитическа пропаганда на България.

Кореспонденцията “С какво се занимават кралете в Европа” Хемингуей изпраща до “Торонто Стар Уийкли” от Париж.

А бил ли е той

в България?

Да, бил е и доказателството за този факт е, че репортажът му “Бежанци от Тракия”, изпратена до “Торонто Дейли Стар” от София на 14 ноември 1922 г. Тя започва така: “След като ужасът с евакуацията на тракийското население остана зад мен, в удобния влак преживяното започна да ми струва нереално. Това е хубавото на спомените.”

Хемингуей минава през България на път от фронта на гръцко-турската война. Този действителен факт използва режисьорът Светослав Овчаров и през 2007 г. създаде филма си “Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”.

Във филма младият 23-годишен воененен кореспонден Ърнест слиза въшлясал на неназована българска гара. В него се влюбва дъщерята на началника, а баща й категорично не иска тя да замине с американеца. Този “тригълъник”, както и всичко друго в историята е художествена измислица на авторите.