Седим в малката канцелария на Дечко Узунов в Съюза на художниците, пием кафе. Той пуши серт френска папироса с кехлибарено цигаре. И говорим за голото женско тяло. Наред с драматичните сюжети в изложбата, която откри за своя 84-и рожден ден през 1983 г., бе изложил и една поредица от дамски торсове. Тъкмо се беше върнал от Далечния изток и аз решавам, че е повлиян от еротичната акварелност на традиционната китайска живопис. Той ме срязва: "Може да е японско и китайско да е - с подобна чувствителност. Ала моите голи тела са целомъдрени.  Много са такива… неземни. Не са от натура. Спомен са. Много съм рисувал голи тела в Академията, но тук вече се освобождавам от някои работи…"

На тези години артистичната натура на Дечко Узунов привиждаше голите модели в мъглявината на миналото. Казваше, че през ключалката на времето надзърта в интимността на тези сенки, които някога са обладавали прелестите на плътта. И днес е поразително как този старец на съвремието ни на преклонна възраст имаше виталността да почувства и пресътвори седефените плавни гърбове, меките релефи на женското тяло.

Тогава си мислехме, че тези поредици са отглас от отминал живот, за който художникът знае повече, отколкото за настоящия. Не си давахме сметка, че

“вечната жена” като идеал в изкуството,  а пък и като обект в живота, никога не напуска въображението на големите художници. Бай Дечко казваше, че след рисуването най-много обича поезията и хубавите жени и додаваше "Много хубави ги имаме ние, българите…", а на въпроса какъв тип жени обича да рисува додава: "Красиви. Жизнени. С достойнство."

На Световното изложение в Париж през 1937 година Дечко Узунов е удостоен с диплом и добива европейско признание благодарение на един женски образ - портрета на хубавата Ина (далечна родственица на художника), който днес е в Софийската градска галерия. Тогава Пабло Пикасо се представя с прочутата си творба "Герника". Хуан Миро излага серията си испански "кървави" пейзажи.

От края на 60-те години на миналия век, та до самата си кончина през 1986 г. Дечко Узунов неспирно работи върху образи на моми, невести, ликове на българки в национални носии, независимо как ги назовава - плодородие, майчинство или ритуал. Той създава своя иконография на образа на българката и го извежда до запазен пластически знак.

Когато го питат защо предпочита женския образ, Дечко Узунов отговаря: "Жената ми позволява, рисувайки я, да рисувам всъщност нежността, красотата... Обичам да рисувам жената майка... Ако погледнем в историята на живописта, мадоните са само претекст... вдъхновението на твореца всъщност идва от майчинството".

Бай Дечко беше изрисувал себе си като пророк. Говореше се, че има нещо леонардовско в автопортрета му, ала в житейски план си бе все същият епикуреец.

Обаятелен и артистичен дори на преклонна възраст, той не бе лишен от женско внимание. За артист като него старостта бе нещо относително и той имаше самосъзнание за това, изричайки "за миналото съм стар, а за бъдещето съм млад".

Дори когато коментира великите образци на изкуството, живописецът се връща към живите обекти на вдъхновението. Говорейки за Атина Палада, изваяна от Фидий, той прозира в нея образа на съвременната гъркиня, с очи "бадемлии, нали знаете какви, черни, лъскави, като на сегашните атинянки... с хубава матовобяла кожа."Често говореше с възхита за Тинторето и прочутата му картина "Сузана в банята" , като за "хубавата светла жена", която е позирала на майстора.

Дечко Узунов, художникът, който възпя образа на жената, бе по детски непосредствен и чист в живота. Той познаваше само една страна в изкуството - нравствената, и казваше: "Когато говоря за любов, аз включвам и преклонението и чистотата, с която пристъпваш към работата си."