Изследователите на големия италиански художник

Силвано Боцолини

започват неговата биография с думите:

"Цели 65 години Силвано (1911-1998 г.) има връзка с известната българска художничка и интелектуалка Вера Недкова."

Коя е жената, която безспорно оказва

влияние върху съдбата на Боцолини?

За Вера Недкова (1906-1996 г.) днес у нас се пише рядко. Недкова и нейната фамилия са от хората, които създават съвременната българска култура. Аристократка по произход и дух, тя смята, че "да си художник не е една ефектна работа".

Бащата на Вера, Тодор Недков, е един от първите професионални дипломати у нас и един от създателите на Ротари клуб в България. Той е роден през 1869 г. в Свищов и завършва консерватория в Киев. След това следва в Париж политическа школа. Сключва брак с Райна Сърмаджиева, от която има три деца. Фамилията на Сърмаджиеви е в родствени отношения с фамилията на Пулиеви от Карлово, които са братовчеди с големите български родолюбци, братята Евлоги и Христо Георгиеви. Райна Сърмаджиева също завършва музикално образование в чужбина.

Като дипломат Тодор Недков работи и живее със семейството си в Скопие, Битоля, Одрин, Солун, Букурещ, Берн, Будапеща и Виена. През 1918 г. заедно с представители на чужди дипломатически агентства участва в написването на мирния договор след Първата световна война. Пред българския Ротари клуб той поставя за изпълнение важни задачи - създаване на министерство или дирекция на туризма, за нашите гурбетчии, за построяване на мост над река Дунав и др. В резултат на дейността на Недков през 1936 г. Министерският съвет създава Национална агенция за международен туризъм.

Австро-унгарският консул в Македония за периода 1904-1909, Алфред Рапопорт, пише в дневника си: "В страната на мъчениците" висока оценка за дипломатическата работа на Тодор Недков. След погрома на Илинденско-Преображенското въстание, когато македонските българи са подложени на троен огън - от страна на Турската империя и от страна на гръцката и сръбската държава, Недков предоставя информация на световните медии. В една от тях, обръщайки гръб на дипломатическия си пост, той пише пристрастно за въстанието: "То беше кръвно дело на братя, които клетвено загиваха един до друг!"

До такива елитни родители израства малката Вера. През 1923 г. тя е частна ученичка в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов. След една година продължава следването си във виенската академия при проф. Карл Щерер. В същата академия специализира и реставрация при проф. Робърт Маурер. Цели седем години

младата Вера боготвори Виена и нейните паметници на културата. До момента, в който на 8 септември 1930 г. пише трогателна изповед на баща си:

"Скъпи татко,

Знаеш, че краят на обучението ми е начало на нова фаза от моя живот - най-важната, може би. Усещам, убедена съм, че само Италия ще ми предостави това, което ми е необходимо - да живееш заобиколен от произведенията на изкуството, които ще бъдат постоянно напомняне за качеството - да ги познаваш, да навлезеш дълбоко, после да се обърнеш към себе си и да бъдеш единствено себе си.

Не съм първата, която е избрала Италия за началото, много други художници преди мен са имали същото желание, което, реализирано, винаги е носело плодове. Трябва само да се консултираме с историята...

Опасявам се единствено, че ти няма да разбереш напълно абсолютната необходимост, която аз виждам в това, бидейки твърде различен поради твоята работа, освен това чужд на всичко, което е необходимост в живота на художника.

Имам силното желание да достигна нещо с моята работа - това може да ти послужи за доказателство, че не ще злоупотребя с твоята доброта. Ако можеш, облекчи задачата ми, и без това доста тежка, като ме дариш с разбиране и твоята подкрепа.

Твоя дъщеря Вера."

Дипломатът не остава равнодушен към молбата на своята дъщеря. През 1931 г. тя вече е в Италия. Срокът, за който е в страната на изкуството, е 9 месеца. Вера изучава основоположниците на Ренесанса, Проторенесанса, предакадемичното изкуство. Тя е щастлива, че е пред творбите на Дучо, Пиеро дела Франческа, Джото, Мазачо и др.

В писмата си до своите родители младата жена е възторжена и благодарна, че са я разбрали. Тя изтъква, че тук всяка старина й говори на свой език.

"Исках да бъда сама - разказва тя в зрелите си години на д-р Живко Враджалиев, лекар на нейната сестра, - да не работя, да гледам, да поемам.

Избрах и предпочетох Флоренция... пред Париж или Мюнхен.

Отначало се усамотявах в старинни улички, чиито прозорци сякаш са прободени в стените. Изпитвах нужда да издавам глас. Всичко напираше отвътре и трябваше да се чуе. Едва след два месеца потърсих хора..."

Вера прекарва цяла нощ в старинния град Асизи, седнала върху един зид. Тогава художничката решава да сподели с някого своите натрупани впечатления. Скоро съдбата й се усмихва.

Пак пред доктор Враджалиев тя разкрива интимните си спомени от Италия:

"Един ден във Фиезоле виждам лице на младеж и го запаметявам... Минават дни. Една вечер гледах към Флоренция от хълма над града. На 2 метра от мен в тъмнината виждам същия младеж. Това беше Силвано. Той се обърна към мен. Попита ме: "Искате ли утре да видим Бенедиктинския манастир?" Казах "да". Целия следващ ден прекарахме в манастира сред платановата горичка (вид чинар).

Той ми взе ръката и я целуна по дланта. Така започна нашето запознанство и приятелство. Беше от Фиезоле, само на 18 г. Всичко беше толкова хубаво... Близо до Форте Дей Марми Силвано имаше къщичка. Отидохме с него там, до морето. Рисувах, разхождахме се. Постепенно започна да рисува и той, аз го насърчавах."

След като изтича броеното време, Вера се завръща в София. През 1934 г. Силвано Боцолини не издържа и пристига в България на велосипед, за да поиска ръката на своята приятелка. Той присъства и на нейната самостоятелна изложба в галерия "Преслав".

По незнайни причини, които не се откриват в архива на художничката, тя не сключва брак с италианеца.

След като се разминават, двамата не прекъсват духовната си връзка. Дори тя става по-силна. Чуват се често по телефона, пишат си писма, а когато през 1944 г. Силвано е мобилизиран на Охридското езеро, Вера отива да го види. Уви, военните не й разрешават да сбъдне желанието си.

След 9.9.1944 г. семейство Недкови са изселени от София, а апартаментът им на улица "11 август" №2 е даден от народната власт на един полицай. След време Вера и сестра й се завръщат отново в родния си дом . Сега той е музей "Вера Недкова".

През 1965 г. художничката пътува до Париж, за да се срещне с Боцолини. Двамата застават пред витражите и стенописите в ателието му в Монмартър, обгърнати от мълчание.

Вера умира на 90 години. Телефонните разговори със Силвано до последните й дни и контактите й с произведенията на изкуството, които пълнят дома й, поддържат нейното дълголетие.

Апартамента си и всичко, което се намира в него, Недкова завещава на държавата.