Понякога маранята над дюните, бранещи крепостните стени на Могадор откъм сушата, става съюзник на омарата, обгърнала назъбените скали, разбиващи вълните на Атлантика.
В тази замъглена картина Пурпурните острови на хоризонта са като гърбината на чудовище, полегнало в плитчините, за да охранява входа на залива. Върху силуетите на наблюдателните кули прелитат пищящи сенки. В тези моменти Могадор изглежда нереален. Сякаш митична крепост от Средната земя на Толкин. Орките обаче идват през юни, но за това по-късно...
Могадор не може да бъде разбран от написаното в туристическите пътеводители. Да бъде открит на съвременните карти е трудно, защото след края на френския протекторат през 50-те години на XX в. градът е наречен Есауира. Но и това име не е модерно, то е приумица на един от султаните, управлявали тези земи още през XVIII в.
Етимологията на названието Могадор пък е забулена в същата мъгла, каквато често се стеле край крепостта, когато атмосферните фронтове от пустинята и океана се сблъскат.
Версиите са много, разказва сайтът www.menTrend.bg.
Една от тях е, че името е дадено от португалските колонизатори. Още повече че в Португалия и до днес има град с древни замъци, чието име е Могадуро. Но според други източници Могадор се е казвал така още преди португалците да акостират край залива.
В старите френски енциклопедии се споменава, че градът носи името на един мистериозен светец – Сиди Магдул. Мавзолеят му е оцелял до наши дни, защото от векове се смята от местните за специално място за почит. Данните за личността на този Магдул обаче са твърде ефимерни. Има едно предание, според което първообразът на светеца се свързва с шотландец от древния род Макдугъл, оцелял по чудо след корабокрушение край скалите на Пурпурните острови. Но и това, както сказанието за седемте християнски рицари, донесли от Мека посланията на пророка Мохамед в земите на днешно Мароко, си остава само легенда.
И накрая идва най-старата версия. Според нея името Могадор е от финикийската дума „мигдол“, която означава малка крепост.
Това, за което историците са сигурни, е, че финикийците са били на това място, защото са намерени достатъчно артефакти от онова време.
Довело ги е нещо,
което си е заслужавало
цената - Murex brandaris.
Вид хищен морски охлюв, от който в древността се добивал пурпурният цвят – символ на върховната власт. Извличането на уникалната краска било бавно и много скъпо, затова се превърнало в привилегия на управляващите, а във Византийската империя пурпурът става официална инсигния на абсолютната власт.
Заради охлювните колонии скалите в залива срещу крепостта на Могадор били наречени Пурпурни острови. В наши дни те са обиталище на един вид соколи, познати на орнитолозите под названието Falco eleonorae, които извършват дълги миграционни полети от Средиземноморието над Сахара и тропическите гори на Африканския континент, за да зимуват на остров Мадагаскар. Тези чудати птици могат лесно да се видят, ако се наеме лодка, но е възможно да бъдат наблюдавани и с бинокъл от брега.
Есауира привлича и чудати птици от вида Homo sapiens, като най-голямата миграция се наблюдава през юни. Тогава в града, чието население иначе е не повече от 60-70 хил. души,
изведнъж прииждат около
половин милион
от различни части на света.
Някои почитатели на Толкин биха сравнили това с нашествие на орки, които опустошават всичко по пътя си, но в случая причината е доста по-прозаична – ниските цени на хотелите, квартирите и ресторантите. Това преселение на хора за една седмица в средата на юни се наблюдава заради международния фестивал на т.нар. Гнауа музика. Понятието гнауа идва от амазиг – езика на берберите и в най-общ вид е обозначение за черно. Днес гнауа може да бъде обобщение за музика и спиритуални практики, дошли някога от земите на Западна Африка. Но могат да се намерят и други значения.
Тъй или иначе в Есауира гнауа предизвиква асоциации предимно с фестивала, започнал през 1998 г. и добил през последните няколко години зашеметяващ успех сред западните почитатели на афро и етномузиката. През останалото време градът е любима дестинация за сърфисти и представители на артистичната бохема.
Тук идва ред на поредната легенда.
Джими Хендрикс е една
от иконите на Есауира
и отдавна се е превърнал
в част от местната култура.
Един Сиди Могдул на съвременността. За него могат да се чуят десетки, стотици, дори хиляди разкази. Зависи колко дълго някой е решил да прекара по тия места. Всички факти и събития толкова са се объркали, че вече дори професионалните гидове не знаят каква е истинската история. Обикновено се оправдават, че никой не е сигурен колко време всъщност Джими Хендрикс е изкарал в Есауира – ден, седмица, месец или година. Съдържателите на квартири по брега на морето обикновено не пропускат да споменат, че музикантът е спал в къщата им. По стените на много барове могат да се видят автографи като този, на който пише: „На моя приятел Сам, от Джими с любов, 1963 г.“
Повечето туристи не се съмняват, защото от всевъзможните местни истории са чували, че някъде през 60-те великият музикант се е шляел наоколо щастлив и доволен от живота. Всъщност през 60-те и началото на 70-те години Есауира е важна точка по пътя на световното хипи движение и оттам минават много цветни и приятно луди хора.
Но истината е, че Джими Хендрикс няма как да е оставил в заведението на Сам този автограф през 1963 г., защото пристига в Есауира чак през юли 1969 г. Придружаван от двама приятели, той остава в града 11 дни, като сменя три хотела. Това са скучните факти.
В Диабет, на 4 км от Есауира, обаче твърдят, че докато бил на техния плаж, му дошла идеята за парчето „Castles Made Of Sand“, а според други разкази психеделичният му химн „Purple Haze“ е прослава на Пурпурните острови срещу Могадор. Истината е, че „Замъци от пясък“ излиза 2 г. преди идването на Джими Хендрикс в Мароко, а в „Пурпурна омара“ той възпява един точно определен сорт марихуана. Но всичко това прави нещата още по-мили и забавни. А това, в което няма спор, е, че Джими Хендрикс е бил влюбен в Есауира, а що се отнася до обратното, очевидно и Есауира още го обича.
Градът определено може да се похвали с още много рок легенди и известни посетители като Пол Саймън, Кет Стивънс, Франк Запа, Боб Морисън. „Ролинг Стоунс“ също са били в Есауира, както и музикантите от групата на Боб Марли, които се появяват преди десет години на фестивала на гнауа музиката, предизвиквайки истински фурор.
През 60-те години Есауира е любимо място на оперната примадона Мария Калас, а още преди нея Холивуд вече е открил очарованието на стария Могадор.
Край стените на града
има дори паметник
на Орсън Уелс.
Има и обяснение за това. Филмът „Отело“, с който Орсън Уелс печели наградата на кинофестивала в Кан през 1952 г., е сниман в Есауира. В града обаче са го запомнили с това, че жена му е забягнала с човек от снимачния екип и още се разправят истории по този повод. Хотелът зад паметника се казва „Дездемона“. Спорно е дали е наречен така по повод на филма на Орсън Уелс или заради случката с жена му. Не е ясно и защо през последните години паметникът упорито е заливан с разноцветни бои. Едва ли е по логиката на паметника на съветската армия у нас.
В България за съжаление Есауира все още не е сред известните дестинации. Според Welcome travel – фирмата, която работи най-активно с Мароко – българите все още предпочитат да обикалят старите имперски градове. Маракеш, Фес, Танжер и Казабланка остават любимите места за посещение на българските туристи. Мароканският туристически борд обаче е решен да промотира безкрайните възможности за пътуване в страната и затова Есауира напоследък е избор, към който се насочват не само чужденци, но и марокански туристи.
Един от хората, които правят най-много за имиджа и възраждането на града, е съветникът на краля по икономическите и финансовите въпроси Андре Азулай – особено уважавана и твърде влиятелна фигура в страната. Самият той е роден в Могадор. Гробът на баща му Саломон е сред първите, които човек може да види, ако посети еврейските гробища на Есауира.
В старата част на града, особено в квартала „Мелах“, повечето къщи носят върху фасадите и вратите си еврейски звезди. Други са белязани с християнски или ислямски символи. Има и много места, на които знаците на трите религии са редом един до друг.
Тази идея за толерантност, която се среща на почти всеки ъгъл в старата част на Могадор, е вдъхновила Андре Азулай за голяма част от обществените му дела. Съпругата му Катя Брами също е родена в Есауира, а двете й книги – „Парфюмът на детството“ и „Споделена страст“ – са вероятно най-съкровеното и докосващо описание на Есауира, което някой някога е правил.
След време стореното от семейство Азулай вероятно ще бъде инкрустирано в историята на града...
