Недовършена приказка

То било много отдавна. Една заран, когато утринникът подканял всички окъснели звезди да се прибират, само една останала на небето, без да забелязва, че вече се съмва. Тя гледала надолу към земята. Там из широкото поле се скитало без път малко загубено детенце и плачело самичко. Дълго гледала отгоре звездата. От очите й капнали няколко сълзи над земята и тя се скрила.

Там, дето паднали сълзите на звездата, през пролетта изникнала малка, незабелязана тревица, която хората наричат млечок или глухарче. През лятото, след като разцъфне, на високите му кухи стъбълца се издигат нежни въздушни кълбенца, изтъкани от копринена паяжина. И когато вятърът полъхне, те тръгват с него към небето. 

Ти си виждал, нали, тия бели деца на звездата, летящи над полето все по-високо и по-високо - те търсят изгубената си майка. Дали ще я намерят някога, никой не знае. И приказката не казва. 

Но всяко лято хиляди и хиляди такива малки кълбенца, малки цветни души, чужди на земята, се запътват нагоре, към звездите - и някога поне едно - едничко от тях все ще намери майката звезда.

Константин Константинов