Сънят на врабчето

Заспало сивото врабче в гнездото си сред посърналата есенна шума на дърветата и сънувало чуден сън. 

Пролетна градина. Високи тихи дървета ронят цвят. По белите клони на дърветата накацали дивни птички - пъстрокрили, с жълти коремчета, с червени крачка, със зелени шийки, златни главици и очи, бистри като елмази. 

Въздъхнало сиромашкото врабче и си рекло наум:

- Ех, колко несправедлив е този свят! Тия птички носят дивна премяна, да им се ненагледаш, а пък аз ходя в сива просяшка перушина. И аз искам да мязам на шарените птички. Нали съм като тях - и крилца си имам, и човка, и крачета ...

Додето изрече тия думи, една невидима ръка нашарила и него.

Полетяло врабчето към кладенчето, кацнало на едно клонче и се огледало. Но додето се нарадва, над главата му надвиснала страшна беда. Една змия извила глава и отворила уста да го налапа. Изтръпнало от ужас врабчето, подхвръкнало нагоре и кацнало на най-високото клонче. И тогаз друга напаст дошла и писък огласил хубавата градина. Всичките птици се пръснали в гората. Врабчето погледнало надолу и видяло, че под дървото стои ловец с пушка и се гласи да го гръмне. 

- Майчице - изпищяло то, - защо ми беше тая шарена премяна! Всеки враг ме вижда отдалеч. Що ми трябваше да се перча?

Вдигнало се да отлети и се стреснало. Като видяло, че е било само сън, подскокнало и разтворило крилца. Отишло в дола, окъпало се, кацнало на един лешник да се изсуши и зачуруликало весело:

- Чик - чирик! Чик - чирик!

Ангел Каралийчев