Трудовоборческите писатели не са направили усилие да спасят поета.

В миналото, става ли дума за разстрела на Никола Вапцаров, винаги се сочеха двама виновници за това - Елисавета Багряна и Константин Щъркелов.

Защото не са

защитили поета

пред военния съд.

И нито думичка не се прошмугваше, че т.нар. “трудовоборчески” писатели тогава не са направили ни най-малко усилие да го го извадят от огъня.

Радой Ралин ми разказа, че рано на 2 март 1942 г. в студентската му квартира, малко преди ъгъла на ул.“Граф Игнатиев” и “Г. С. Раковски”, изненадващо се явил Никола Вапцаров. Бил много притеснен. Седнали да пият чай и гостенинът му споделил, че го очаквал арест. Помолил Радой да го подслони за няколко нощи.

Радой тутакси се съгласил. И му предложил още да се срещне с ремсовия си отговорник, тайна явка, на когото да предложи партията да укрие изпадналия в беда поет.

Така да бъде. По обед Радой се върнал от срещата и съобщил на поета, че ремсовият отговорник ще предаде предложението на висшестоящия му партиен другар, пак тайна явка.

Вапцаров се

поободрил и

дори малко

подремнал

след многото безсънни нощи в жилището си на ул. “Ангел Кънчев”, 37

Привечер Радой, обнадежден, отишъл на среща с ремсовия отговорник. Той казал кратко: “Няма още решение. Ела утре в 14 часа.”

При такъв никакъв отговор нощта в студентската квартира преминала напрегнато. Макар че до късно прелиствали “Моторни песни” с любопитни историйки около създаването на стихотворенията.

Сутринта Радой отишъл на лекции, едвам ги издържал и оттам - при ремсовата явка.

С ледено спокойствие ремсовият отговорник го попарил и го посъветвал: да го пусне час по-скоро да си върви, не го е виждал, не го е чувал, партията няма нищо общо с него.

Тъй бил наредил горестоящият партиен другар!

Споменът просълзи Радой:

“Брех, как да го кажа на човека? Предчувствах го предишния ден, с мотането ела утре. Вървях като пиян. Дори ме загледаха хората на улицата. Реших да послъжа. Казали са ми да се качим на нощния влак за Сливен. Да го укрия при нашите. Да ги предизвестя с предвидената за такива случаи парола. Ако го настаним в тайна партийна квартира, имало опасност тя да е под наблюдение. Провалът бил голям. Арестувани - много! Сърцето ми туптеше бясно. Ще хване ли лъжата Кольо? Подсвирквам, според уговорка. Отварям вратата. Няма го! Предчувствал е... На сутринта са го арестували в жилището му на ул. “Ангел Кънчев”.

Отчаян и самотник,

предал се е!”

Сред арестуваните над 750 души бил и талантливият художник Стоян Сотиров. Приятелките му, колежките - Васка Емануилова и Руска Маринова, научили за бедата и чрез адвокат по наказателно право намерили път до вратата на топполицая Никола Гешев.

Изненадващо той, дори усмихнат, им предложил: “Нека художниците подпишат прошение, в което силно да се отбележи, че Стоян е патриот и голям талант. Ще се отърве с интерниране или най-много с година-две в затвора.”

И преди жените, окрилени да тръгнат към вратата, добавил: “Намерете трудовоборческите писатели да направят същото и за Кольо Йонков, че яко го е загазил. Другарите му са го дали на зверовете... Ще си избършат съвестта с него...

Художниците накуп са били в легендарната кръчма “Луката”, която щастливо живее десетилетия на ъгъла на ул.“Аксаков” и ул.“Г. С. Раковски”, докато не я убиха американските и английските бомбардировачи през 1943 г. Бешков (Илия - видният майстор на карикатурата - б.р.), на дудука, Дечко (акад Узунов - класика в живописта - б.р.) на дайрето, и още Илия Петров, Шмиргела (скулптор), Богомил Райнов, Пенков, Скитника. Очарователна дружина на бохема и мъдреци... Написали прошението, подписали се... Васка и Руска го дали на Никола Гешев. Той, доволен, пак им казал: “Да ми донесете прошение и за Кольо. Че ще си изгори този самотник за тоя, що духа...”

И тръгнали художничките да търсят трудовоборческите писатели. Никакви ги няма по къщите. “Не искам да ти ги кажа, че ще станат за срам, живи са още, пък и деца и внуци имат...” сподели ми през 1979 г. Васка Еманулова.

Към полунощ капнали от ходене, решили да минат по “Ангел Кънчев”

Гледат нагоре -

свети. Пуснали са ги!

Взели стълбите на един дъх. Позвъни ли. Отворил им човек по риза и тиранти, с пистолет на кръста:

- Носите ли прошението? Изчаках се....

И като разбрал, че жените не намерили нито един трудовоборчески писател, рекъл:

- Утрепаха горкия човек!

Стоян Сотиров наистина се отървал с интерниране. Но колко може да се вярва на Никола Гешев? Той е толкова изкусен майстор на клопки! И ако Вапцаров е бил нарочена партийна жертва, защо така жестоко са го пребивали при разпитите. Най-много от всички? Где е бил “справедливият” Гешeв? Но едно си е вярно - трудовоборческите писатели не помогнали на своя събрат.

Христо Радевски

беше опак комунист,

дори заядлив.

Бунтуваше се за партийната правда, но така и не я намери, защото тя си беше идеологическо фриволно съчинение.

Бойка Вапцарова, съпруга на поета, предава предсмъртната му заръка:

“Гледай тетрадките със стиховете да не пропаднат. Скрийте ги добре. И когато настъпи свободата, нека Христо Радевски ги редактира и да помогне за по-хубавото им отпечатване”.

Записал съм думите на Радевски: “Беше 1946 г. С Шмиргела подредихме томче “Избрани стихотворения” на Никола Вапцаров. Остана да се сложи предговорът. Решихме, че ще е добре той да бъде от Трайчо Костов.

Отивам в централния комитет с надежда да успея да се срещна с него, и за късмет, ето го - пред асансьора..

Казвам му за какво го търся.

А той като почервеня, като закрещя: “Не искам да чувам за този предател! Предговор ще му пиша, как ли не!”.

“Неочакван скандал! И се наложи предговора да напиша аз. Зарекох се да разбера що за партийна крамола е това, но скоро и Трайчо го сполетя беда. Мир на душата му.”

А как реагирал

официалният

писателски съюз?

Вапцаров се престрашава да поиска за пред съда високата художествена преценка на авангардната Багряна за поетическото му творчество. Помагат му приятелите Борис Ангелушев, който е нарисувал корицата на “Моторни песни”, и отколешният другар на Багряна Матвей Вълев.

През 1985 г., на гости в ателието на видната художничка Веса Василева, поетесата споделя: “Цяла нощ четох стихосбирката. Бях възхитена. Голям поет, с огромна художествена философия. Модерен, със собствена естетическа линия, силен, световен!. Нищо общо с поетическото живуркане тогава в България...”

Заседанията на военнополевия съд не били пред публика, както много “очевидци” разказват и че са присъствали дори на тях. Били в казармена трапезария. С голяма маса. От едната страна - военните съдии и прокурорът, от другата страна - стол за свидетеля. До една от стените, седели под стража обвиняемите. Когато влязла, тя успяла да зърне групата само за миг, без да различи лицата им. Камо ли да разбере кой от тях е Никола Вапцаров. През цялото време групата е била зад гърба ѝ.

Багряна трябвало да отговаря на въпросите на председателя на съда с “да” или “не”.

- Познавате ли поета Никола Йонков Вапцаров?

- Да.

- Вие лично цените ли поезията му като художествено постижение?

- Да.

- Представлява ли тя принос в българската литература?

-Да.

Последвал четвърти въпрос, зададен от Вапцаров:

-Има ли в моята поезия родолюбиви мотиви?

Тогава тя за първи път чула гласа на Вапцаров. Красив, уверен, глас на бард, което я накарало още по-бързо да отговори:

-Да.

Съюзът на българските писатели научил, че заедно с подсъдимия поет Младен Исаев, в процеса на ЦК на БРП е въвлечен и почти неизвестен на институцията поет на име Никола Йонков.

Съюзът организирал силна защита на Исаев. С Елин Пелин начело.

... Багряна разказала на Стилиян Чилингиров, председател на СБП, за свидетелството си пред съда в подкрепа на Вапцаров. Чилингиров се заел да съдейства чрез влияние в двореца. Дори писателят и юрист проф. д-р Любомир Владикин, секретар на СБП, написал мотивирано правно становище, в което се изтъквало, че Никола Йонков Вапцаров е обвинен в тероризъм, но не е налице реализирано никакво терористическо деяние от негова страна. Че при това обстоятелство тежка присъда е морално и правно абсурдна!.

Дора Габе пише на царицата. Казват, че доброто ѝ сърце откликнало на тревогата.

Теодор Траянов

изпраща телеграма

до Борис III

Но всуе! Убили самотника!

“Явих се пред съда с чиста съвест. Казах, че познавам Кольо от невръстен. И като прекрасен младеж, добродетелен, мечтателен, с огромен поетически талант, откърмен с родолюбие. За съжаление, рекох, не съм го виждал, откакто завърши морското училище. Но сигурно си е същият. И злодумци сега се нахвърлят, че тези последни мои думи са довели куршума... Де бяха тогава - да го спрат с гърдите си?”

Тези слова на художника Константин Щъркелов (един от големите майстори на акварела) чух през 1957 г., седнал сред приятели във варненско заведение, досами морето, встрани от миноносеца “Дръзки”. В сърцето му поетът e въртял огнярската лопата...

...Странно! Протоколите от разпитите на свидетелите Багряна и Щъркелов са изчезнали от кориците на делото.

Авторът е известен публицист, който от години се занимава с история на културата.