Асен Разцветников е все още неразбран от няколко поколения българи, макар че те започват съзнателния си живот с неговите пленяващи и игриви стихотворения. За живота на поета съществуват две версии. Едната, по-късната, е, че е следен от агенти на комунистическите служби. Те искат неговата смърт, защото разпространява негативно отношение към новата власт и не пропуска да й се подиграе, когато това му се удаде.

Според други негови приятели Разцветников е с влошена психика не само поради факта, че тайните служби се опитват да тровят дните му, но и поради убеждението, че лоша орисница го е целунала. Ще разкажа само това, което моята приятелка Поляна Петканова, едната от дъщерите на писателя Константин Петканов, ми е споделяла.

Асен Разцветников е самотник и хипохондрик. Въпреки това писателят е преследван от много жени заради хубавия си външен вид. Видна столична дама дори пренася в квартирата му гардероба с дрехите си, уверена че по този начин ще го склони за брак. Но той се прибира в дома си едва когато напористата госпожица се е отчаяла и изнесла.

Кой би могъл да предположи, че авторът на жизнерадостни стихотворения като "Сънчо", "Вълчо и Лисана", "Кос", "Цар Жабокряк" "Щурчово конче", "От нищо нещо", "Хороводец Патаран", с които са израснали няколко поколения български деца, пише с душа, в която мъката е една безкрайна бездна.

От ранна младост Асен Коларов (1897-1951), по-късно приел псевдонима Разцветников, живее в страх за здравето си. Отдава се изключително и само на творческа работа. Следвал славянска филология, а завършил право в Софийския университет, учил две години във Виена, после във Франкфурт на Майн и Париж, Разцветников страда от носталгия и винаги се завръща в България, макар че в родината той се чувства самотен и неразбран. Разцветников е и талантлив преводач от немски, френски и старогръцки. В негов превод сме чували стари шлагери като "Танголита", "Брезите бели чела са свели", "Бели хризантеми".

След кървавия атентат в "Света Неделя" през 1925 г. Разцветников (написал едни от най-силните поеми и балади за септемврийските събития през 1923 г. - "Каин", "Удавници", "Над родните степи", "Жертвени клади", "Двойник") заминава за Париж при жената, която е обичал още от 20-годишен. Райна Самова мечтае да заживеят във френската столица, но приятелят й започва да изпада в депресии. Съчинява тъжни стихове от рода на: Само на обед ще срещнат във вестника,/ че в полунощ не знам кой си Разцветников,/ луд и пиян от прозореца скочил е/ и е останал безжизнен на плочите.

Асен се прощава с Райна и се връща в София. Пред Христо Миндов, другар от младините му, се опитва да оправдае своето бягство. "За да обича човек дълбоко и всеотдайно, изповядва творецът, той трябва да усеща любовта като песен, която се стопява в душата му. Да потънеш. Да изчезнеш. Да стане толкова тихо, че просто да "вали тишина".

Приятелите на поета Ангел Каралийчев, Георги Цанев и Никола Фурнаджиев разказват за връзката на Асен с Райна. Тя била учителка в родното му село Драганово, Търновско. Девойката страдала от възпаление на белите дробове и лекарите й препоръчали да се махне от София, докато оздравее.

През зимата на 1917-1918 г. Асен е безумно влюбен в красивата учителка. Следи всяка нейна крачка и я ревнува до крайност. Пише любовни стихове и рисува нейния лик денонощно. Баща му Петко дори отива при Райна и я моли да обърне внимание на неговия син. Един ден влюбеният мъж извежда г-ца Савова на разходка, събира сили и й признава, че я обича. Тогава Райна му предлага само своето приятелство. Софиянката не е била някоя горделивка, но не искала интимни отношения с младежа.

Въпреки всичко Разцветников обича Райна до края на живота си. Тя пък твърди, че по нейно желание той остава ерген. Според Владимир Русалиев г-ца Савова измисля на Асен Коларов псевдонима Разцветников.

Приятелите на поета са разтревожени, че дребни неприятности за него се превръщат във фатални заговори. Започват да му се привиждат врагове, които го дебнат отвсякъде. Разцветников става свръхподозрителен. Често посещава властимащите поети като Христо Радевски, Георги Караславов, Камен Зидаров, воден от инстинкта си за самосъхранение.

Манията му стига дотам, че отива при Вълко Червенков и му се оплаква, че е преследван. Камен Зидаров, който го обича много, го води при началника на разузнаването в Министерството на отбраната, където го уверяват, че няма за какво да бъде следен. Творецът става още по-неспокоен и казва: "Аз, разбира се, зная, че не те ме следят, а други."

Другарите му дълбоко съжаляват, че не се е оженил, вярвайки, че при нормален семеен живот тези негови мании ще изчезнат. А 53-годишният Разцветников страда дълбоко и е неутешим, че има таен враг и незнайна болест. Започва да вдига лека температура, която го измъчва още повече. Лекуват го за маларична треска, но състоянието му се влошава видимо. Накрая близките му го изпращат на лечение в Москва, където му слагат диагноза левкемия. Оттам връщат само урната с праха му, за да бъде погребан в София. Оставят я на бюрото на Георги Караславов, тогава председател на Съюза на българските писатели. Чистачката, която мислела, че е пълна с ненужна пепел, я изхвърля. Сред членовете на СБП настава тревога. Потушават скандала, като пълнят урната с пръст.

Никола Фурнаджиев пише в спомените: "Ако поетът ни гледа отнякъде, би казал: "Виждате ли, че бях прав. Дори и след смъртта си трябва да се страхувам."

Приживе пред приятелите си Разцветников споделя, че в живота си всеки трябва да остави поне едно прозорче отворено за щастието, което не се знае кога ще го посети. Верен на природата си да се съмнява в слънчевата страна на нещата,

най-веселият детски поет добавя пред свои приятели:

"Щастието вероятно е фалшива монета."

На една среща с първокласници от Търново през 1950 година Асен Разцветников казва: "Стиховете за мъничета ме спасяват от нищото в живота. Когато вие пораснете и детинството ви остане далеко зад вас, ще разберете тия мои думи!"