"Отиде си един голям българин, наш съгражданин и приятел. Той бе човек на духа и силата, но над всичко - голям патриот. България загуби исполин на духа и делото - знаехме го тези, които сме работили с него в Народното събрание и в обществения живот. Лично за мене той бе човек, който можеше много силно да удари с уста, но и да погали с ръка. Ще ми липсва!" Тези думи изрече преди 10 години в Плевен Румен Петков в памет на писателя Дончо Цончев. 

Първи за кончината на Дончо Цончев научава тогавашният министър на културата Вежди Рашидов. След като представя пред журналисти проекти за българския Лувър, той показва малко елегантно томче и призова:

"Каня ви на премиерата на новата книга на Дончо Цончев. Елате! Тя е във вторник в НДК. Дончо е много болен. Да го окуражим!" Тази покана потъва във врявата около театралната реформа, а само часове след това писателят си отива от света...

"Най-хубавото в Дончо е, че той умееше да привлича приятели. Винаги е бил един ужасно отворен човек, много откровен към света. Имало е периоди, когато сме били денонощно заедно. С една група приятели като него съм живял повече, отколкото със семейството си", сподели министърът, който е оформител и илюстратор на последното издание на Цончев.

Между приятелите Вежди и Дончо съществувал особен ритуал. Винаги когато се засичали някъде на пътя с колите си, мигновено спирали, за да се поздравят, независимо от задръстването, което предизвиквали зад себе си. Дончо Цончев много харесвал нещата, които Вежди Рашидов извайвал. Министърът отива в къщата на твореца, за да му връчи лично голямата награда на МК "Златен век".

"Два пъти повече желаеше да улови с писалката си - като с въдица, най-ценния трофей - доброто у човека! И колкото по-богат бе този улов на хорски доброти, толкова повече се стараеше да ни го посочи той, да ни помогне да го видим, за да не забравяме, че от нас няма да остане нищо, ако не оставим по нещо за другите", са аргументите на министъра за приза.

Писателят полегнал да си почине в горещия юлски следобед. Дошла кола от Министерството на културата с първите бройки от новата му книга "Красивата версия" и с елегантната покана за премиерата в НДК. Цончев взел томчето, порадвал му се закратко и след минути угаснал... Все пак могъл да види издадена най-новата си книга, но не дочака премиерата й, насрочена навръх рождения му ден 27 юли.

Ракът - бичът на нашето време, отдавна мереше сили с духа на писателя. Той устояваше на болката и не се предаваше. Но пет дни преди 77-ия му рожден ден болестта го пребори...

"Татко си отиде от света без шум, в мир и спокоен", каза синът на писателя Стефан.

Дончо Цончев е известен с реалистичната си проза. Роден е на 27 юли 1933 г. в град (гара) Левски. Завършва геология. Работил като зидар, геолог в Родопите и Странджа, учител в София, завеждащ редакция в издателство "Народна младеж" и т.н. Заклет ловец и рибар.

За неговата

книга "Принцовете"

акад. Антон Дончев пише: "Ако Джек Лондон бе успял да остарее, щяхме да четем такива изострени до болка думи и редове, както при Дончо Цончев. Крехки като върховете на житни кълнове, но закалени като острието на бръснач."

Издал е 60 книги с проза и публицистика. Силната му авторска позиция слага отпечатък върху сценариите на 4 филма и 5 пиеси. Творбите му са преведени на 28 езика. Автор е на разкази, новели, повести, драми, сред които "Мъже без вратовръзки", "Роман на колелета", "Ако можехме да ги чуем", "Звезден прах", "Къщата на песните".

В едно интервю майсторът на перото казва: "Не съм навъртял годините, те ме навъртяха". И признава, че и на 77 г. (които не успя да навърши) акълът му е същият като на онова 20-годишно хлапе от гара Левски, което е бил.

"Защото, като излеят камбаната и тя изстине,

какъвто звук издаде при първия удар,

такъв ще бъде той вовеки."

В нито един момент от живота си Дончо Цончев не забрави гражданската си позиция. Той беше краен и категоричен:

"Имаме невероятна дарба като индивиди. Но като племе не съм виждал такъв народ - сам да се затрива. Нещастно племе сме ние."

"Шареният ми живот, какъвто го е подредила съдбата, която често бъркам с Бог и природа, биваше грозен и красив, лош и добър, беден и богат. Живот, който понякога ми изглеждаше направо изгубен. Но има миг, който те кара да продължаваш напред, с лице към разумното, доброто и красивото."

"Всяка жива твар, след като с раждането й е дадена заръката да обича първо себе си, постепенно разбира, че има и други. Със същата заръка. Какво иска всъщност днешният българин? Да оплюе тези, които са успели да осъществят за себе си собствените му мечти. Кошмар! Ние всички, днешните българи, които съставляваме и правим България, го можем това с оплюването. Факири на завистта и омразата, опипваме следващия камък за разбиване на статуквото. И това възбужда най-мощната ни енергия. "

Дончо Цончев беше човек, който не пестеше истината. Беше краен, предизвикателен, провокативен, революционен. Истински принц на словото. Като тези принцове, с които навремето провокира читателите и до края на живота си не престана да ги предизвиква да мислят и да се вглеждат в живота около тях.

"Мъдрецът Дончо нито за миг не показа страх, отчаяние или апатия, а напротив - с вдигнато чело вървеше по своя път и ни напътстваше: "Не с лошо към предната страница, момчета!"

"Дълбоко съм убеден, че към всяко нещо съществуват поне сто ракурса и толкова версии. Аз съм за красивата версия. Тя се ражда от разума и доброто. Това ме прави щастлив и ме осмисля по някакъв начин", казваше Цончев за последната си книга.