По петите на Сезария - история за една любов, която няма как да бъде обяснена

29.03.2020 Георги Милков
Снимки: Архив 24 часа
Снимки: Архив 24 часа

Сезария почина през декември 2011 г. Вече няколко години минаха...

Ще разкажа за

една любов,

която няма как да бъде обяснена. Тя се роди в Африка и премина през много географски точки. Следваше ме по целия свят... Най-накрая Сезария дойде в София.

Тогава я докоснах, целунах я по бузата.

Попях й на ухо, тя ми попя... Ето как започна всичко:

Тако Бей, Гвинейския залив, юни 2000 г.

С едни приятели седим под навес от палмови клони и чакаме да мине жегата. Заровили пети в ситния пясък, пием ром с кокосово мляко и гледаме Атлантика.

"Джони, стига вече с тази тъжна музика! Искаш да ни разплачеш ли? Виждаш, че и без това ни е мъчно за вкъщи"

Така нареченият Джони, местно хлапе, което се грижи за нашите удобства, се втурва да спре уредбата. Само след 5 минути всички се съгласяват, че музиката трябва да се пусне отново. Този бряг и този океан изглеждат като че ли осакатени без нея. Сезария Евора. Слушаме я безкрайно.

Ако тогава разбирахме какво пееше тази симпатична леля от Кабо Верде, сигурно наистина щяхме да заревем без повод. По-късно разбрах, че песента, която сякаш ни бе хванала за гърлото, се казва "Морето е домът на носталгията". В нея се разказваше за един пуст плаж, за залязващо слънце и за вълни, които бавно умират, разбивайки се в брега...

"Морето ни изпраща по далечни земи, разделя ни от нашите майки и приятели, без да знаем дали някога ще ги видим отново..."

Това пееше Сезария. Кадифеният глас на тази жена можеше да те накара да настръхнеш. Ей така, без да разбираш и дума от езика, който говорят на нейните острови Зелени нос.

Сезария щеше да се превърне за мен в дългогодишно духовно приключение, но тогава още не го знаех със сигурност. Просто усещах, че има нещо необяснимо притегателно в тези мелодии, които подсъзнателно свързвах с океана и пустите плажове.

По едно време имах чувството, че където и да пътувам все чувам познатия глас. В нюйоркски таксита, в испански кафенета, в македонски хотели... На най-различни и неочаквани места. Сякаш ходех по петите й.

Сезария Евора бе станала известна с това, че излиза да пее винаги боса. Така както го бе правила години наред в кръчмите на Сао Висенте - родният й остров. И така както ходят повечето обикновени и бедни хора на островите Кабо Верде.

Сезария бе отраснала в сиропиталище, защото майка й не можела да се грижи за нея. В някои от песните си тя разказваше за кабовердеанските жени. Притиснати от беднотията мъжете им - повечето рибари или моряци - ги оставяли и тръгвали да търсят работа по широкия свят. Някои изпращали известно време новини и скромни суми вкъщи, други така и никога не се обаждали повече. Много жени от островите били принудени сами да отглеждат децата. Тази орисия не отминала и самата Сезария.

Тя става световна звезда чак в последните години на живота си. Но въпреки славата, прожекторите и червените килими никога не изневерява на стила си. Винаги излиза боса на сцената, без значение дали е в Париж или Москва. В почивките никога не напуска, а остава на една малка масичка, където пуши и пие бренди докато оркестърът й забавлява публиката. Точно така както е правила през целия си живот докато пее по кръчмите, за да издържа семейството си...

Вашингтон, юни 2003 г.

Поръчвам си капучино и шоколадов мъфин в едно кафене на "Кънектикът" авеню и се настанявам до прозорците, за да гледам минувачите. Имам малко време преди срещата в 10 ч., на две преки по-нагоре. За вечеря пак трябва да съм в района, защото в съседство, на "Флорида" авеню, бе този известен ресторант за органична храна, в който трябваше да се явя точно в 19,30 ч. издокаран в официален костюм.

Бързо установявам, че сутрешните минувачи по "Кънектикът" са най-безинтересните човешки създания на планетата и небрежно се протягам към вестника на масата. Диагонален поглед по заглавията, скука. Още две разлиствания преди да си допия капучиното и да изляза, когато се заглеждам в новината: "Стоичков изигра последния си мач на планетата Земя с фланелката на "Ди Си Юнайтед".

Ти да видиш! Ако ме бе ударил гръм минута по-рано щях да си ида от планетата Земя без да знам, че Христо Стоичков играе във Вашингтон. Решавам, че ще му се обадя в някой от идните дни, но това е друга история.

В следващия момент сякаш наистина ме удари гръм, защото на другата страница на вестника погледа ми спря върху съобщение за концерт на Сезария Евора.

Тази вечер!

Но тази вечер не мога. Няма друга опция обаче. Не, ще отида на този концерт, каквото ще да става! Не мога да пропусна Сезария на живо. Звъня за помощ на една позната в българското посолство. Искам да разбера как се стига от центъра на американската столица до това предградие, където Сезария ще пее. Оказва се, че почти целият състав на мисията се готви за събитието и ми предлагат с готовност да ме качат в колата на икономическия аташе. След по-малко от час неусетно пристигаме на мястото на събитието...

Светлините в залата бавно угасват. Няколко минути пълен мрак. Една светлинка пълзи по пода на сцената. Това, което виждаме, са пръсти, пети... ходещи боси крака. Това е тя!

Аплаузи.

Сезария винаги пее боса. Затова по света я наричат

Босоногата дива.

Един прожектор я осветява. Изглежда семпла, скромна, съвем обикновена. След като изпълнява няколко песни, спира за почивка. На сцената до пианото има малка маса и стол. Сезария сяда там, налива си бренди и небрежно вади цигара.

Прави жест към публиката сякаш казва: Аз ще си запаля една, нали може. Запалете и вие.

Американците, които я гледат, смятат, че това може би е бутафория. В Щатите пушенето на обществени места е забранено категорично и няма сила, която да се противопостави на този закон. Но Сезария не се шегува. Пали цигарата и започва да пуши на сцената. Още не е издишала целия дим от дробовете си, когато мълчанието на публиката се трансформира във взрив.

Всички са на крака.

Някои наистина си вадят цигари и запалват. Присъстваме на истинска революция! Невъобразим бунт срещу системата!

Дайте ми една цигара, казвам аз, който никога не съм пушил.

И налейте ром!

Всички тези американци наоколо изглеждат истински щастливи. Невероятно! Сякаш Гражданската война току-що е свършила и Томас Джеферсън е освободил робите. Бели и черни танцуват заедно...

Докато ние ликувахме обезумели от щастието, което Сезария ни вливаше, по същото време едни други хора в центъра на Вашингтон не бяха толкова радостни. Крейг Кенеди, шеф на влиятелната фондация "Джърман Маршал фонд" не е особено доволен да седи на вечеря срещу празен стол, на който би трябвало да се намирам аз. Фондацията е резервирала маса в "Nora", любимия ресторант за органична храна на президента Клинтън.

Господин Кенеди е кисел. Вечерята е за няколко човека от Европа, пристигнали в САЩ по покана на неговата фондация. "Джърман маршал фонд" има претенциите да е нещо като инкубатор за управленци и трамлин в кариерите на доста европейски политици, включително и български. Няколко депутати и министри на външните работи на България от най-новата ни история са минали през същата тази фондация.

Когато Крейг Кенеди се цупи, това обикновено се разчува. Понякога чак в Европа. В този случай настроението му автоматично се предава на подчинените му, които нервно започват да разпитват останалите гости около масата дали не са виждали българския си колега?

Бях помолил колежката от Германия (към днешна дата важен член на Бундестага), ако се наложи, да извини отсъствието ми с остър главобол. Доста глупаво оправдание, признавам си, но наистина не си и направих труда да мисля много по въпроса. Не ми пукаше. Бях решил, че макар да съм единственият българин на тази проява, едва ли някой ще забележи, че ме няма. От къде да знам, че ще ме сложат да седя срещу главния началник Кенеди?!

Истината е, че

дори да знаех,

моят избор щеше да е отново Сезария.

Пак щях да разкарам мистър Кенеди заради нея. Беше незабравимо удоволствие да я чуя на живо, да пея и танцувам с напълно непознати хора. Тогава нямаше и как да знам, че две години по-късно тя ще дойде в София и двамата щяхме да имаме изненадваща и много вълнуваща лична среща...

София, октомври 2005 г.

Влизам в Гранд хотел "София" с наръч дискове на Сезария Евора под мищница. Грабнал съм повече от десетина от домашната си колекция, защото любимата ми певица от Кабо Верде е в България и се надявам да получа автограф след пресконференцията. Определено трябва да съм най-нахалният от всички нейни фенове, защото искам тя да се подпише не на една от обложките, а на цялата дузина. Сезария ще пее вечерта в Зала 1 на НДК, но едва ли там ще мога да се преборя с тълпата почитатели.

Винаги съм се чудел на хората-фенове.

Как е възможно да лапнеш по някого толкова, че да си склонен да чакаш часове с лист хартия, за да ти завърти едикой си някаква драсканица?

Абсурдно просто. Никога не съм можел да си го обясня. До момента, в който си дадох сметка, че аз

самият съм се превърнал именно в такъв един екземпляр на фен.

Цяла нощ не съм спал от вълнение, станал съм преди изгрев, за да преслушам всички дискове и да реша кой да взема за подпис. Накрая след дълги колебания съм заделил настрана една камара различни обложки.

И ето ме, час и половина по-рано, влизам в хотела, където трябва да бъде пресконференцията, без никаква идея как ще си уплътня времето. Докато се чудя на кое от всички канапета да седна, за да изпия едно кафе, виждам

Сезария. Сам самичка.

Върти се също като мен, оглежда се и явно се чуди накъде да тръгне. С нея няма никого, а и появата й във фоайето не предизвиква у останалите хора никакъв видим ентусиазъм. Стоя като препариран и си мисля дали пък халюцинациите не са една от отличителните черти на вманиачените фенове.

Не, не сънувам, това е Сезария от плът и кръв и върви към мен.

Решавам, че на всяка цена трябва да я заговоря. Започвам на английски, но тя ми отговаря на френски. Разменяме няколко реплики. Казвам й, че съм дошъл за пресконференцията и се опитвам да й пробутам камарата с дискове за подпис. Тя махва с ръка и обещава по-късно да ми даде автограф. Разбирам, че е разтревожена за успеха на концерта в София.

За пръв път е в България и не е сигурна как ще я приеме публиката.

Пита ме: Познават ли българите Сезария? Да, разбира се, отговарям аз. Тя се оглежда озадачено и невярващо. Вероятно фактът, че се разхожда сама и необезпокоявана от никого в лобибара на централен столичен хотел я кара да се съмнява в думите ми. Замислям се с ужас, че

може би смята, че аз съм

единственият й фен в тази непозната за нея страна.

И без това сигурно изглеждам нелепо с този наръч нейни дискове. Абсолютен фрик! Това ме разсмива. Тя ме пита защо се смея. Казвам й какво съм си помислил и това я кара също да се разсмее. Но сякаш пак нещо не й се вярва. Пита ме пак:

А, обичат ли българите песните на Сезария?

Чудя се как да убедя тази толкова обичана от мен жена от островите Кабо Верде, че

в България има страшно много хора, които

познават и ценят творчеството й.

Единственото, което ми хрумва е... Чакай малко. Оглеждам се дали вече не правим впечатление някому, но не виждам никой да се интересува от нас. Навеждам се към нея и леко на ухото й запявам

познатия куплет от "Морето е къщата на носталгията".

Започвам първо плахо и несигурно: Mar e morada di sodade. El ta separa-no pa terra longe... Виждам как бузите й стават на две големи пухкави топки от широката усмивка.

Тя започва да пее с мен: El ta separa-no d'nos mae, nos amigo... И двамата продължаваме в един глас: Sem serteza di torna encontra...

Дует със Сезария Евора!

Това надхвърля всичките ми мечти. Прегръща ме, целувам я по бузите. Тези кадифени, шоколадови бузи... Едва ли тази тъжна иначе песен е предизвиквала по-голям

заряд от споделено щастие.

- Сега вярваш ли ми? Ти си много известна в България и тук хората те обичат. Ето, дори знаем песните ти наизуст, често без да разбираме какво пееш. Имаш много, много приятели. Трябва да идваш по-често.

- О, да ще идвам. Вече знам, че имам много приятели.

Побъбрихме още малко, после се качихме с асансьора до втория етаж, където трябваше да бъде пресконференцията. Нямаше кой знае колко много журналисти, което бе добре дошло за мен и колекцията ми с обложки на албуми, защото ми ги подписа всичките.

И към момента сигурно съм най-крупният в България притежател на дискове на Сезария, подписани лично от нея.

Вечерта Зала 1 беше препълнена. Имаше и правостоящи. Всички, които са били на този концерт сигурно още го помнят. Но когато тя излезе на сцената и каза, че

пее за своите приятели в София, аз бях абсолютно убеден, че

тя пее само и единствено за мен...

Адис Абеба, септември 2004 г.

В цялата етиопска столица няма по-култова кръчма от "Силвър булет", която се стопанисва от Пешо, 27-годишен предприемчив българин. Намирам го зад бара да налива поредния ром на съсухрен мъж с матова кожа.

Ей, Жилберто, това е Георги, българин като мене. Представяш ли си, ние българите сме навсякъде, изстрелва фамилиарно Пешо.

Жилберто е посланикът на Кабо Верде в Етиопия, но Пешо си го има за свой човек, защото всяка вечер гледа физиономията му зад бара.

Кабо Верде. Само като чувам магическите думи, се ококорвам срещу Негово Превъзходителство: "Познавате ли Сезария Евора?"

Посланикът се усмихва широко. А, значи сте чували за Сезария?

Шегувате ли се, та аз от години лягам и ставам с тази жена. Имам предвид, че дисковете й са заредени на уредбата ми вкъщи и не се вадят оттам. Слушам я сутрин и вечер. Имам почти всичко нейно, като изключим ранните й записи за радио Миндело през 60-те. Знам поне 10 нейни песни наизуст. Запомнил съм ги автоматично, по всички правила на сугестологията. Почвам да пея, изричайки без колебание онези странни думи, с които говорят в Кабо Верде: "Mar e morada di sodade. El ta separa-no pa terra longe. El ta separa-no d'nos mae, nos amigo. Sem serteza di torna encontra..."

Посланикът на Кабо Верде е като препариран. Очите му се насълзяват, брадичката му започва да трепери. Той плаче!

Не само аз, но и Пешо е сериозно притеснен. К'во му каза бе?

Почвам да обяснявам, че това е една песен на Сезария, в която се пее как морето е домът на носталгията, защото разделя хората от близките им и може никога да не се срещнат повече...

"Братко, луд ли си бе, да му пееш такива работи?! Този човек виси тук всяка вечер и е ужасно самотен, не искам с тия песни да му докараш някой инфаркт", казва Пешо вече съвсем строго.

Налива по един ром за всички. Изпиваме го на екс и всеки потъва в мислите си. След известно време Жилберто нарушава мълчанието: Аз съм посланик, но

всъщност Кабо Верде има само

един посланик по целия свят - Сезария Евора.

Изпиваме по още един ром и Жилберто настоява, че трябва да отида на гости на Сезария в Миндело, Сао Висенте. Щял лично да се погрижи. Дава ми телефона си и настоява да поддържаме връзка, за да уреди посещението ми в Кабо Верде. Трябва само да видим кога Сезария ще бъде там, защото тя много пътува, добавя посланикът.

*** *** ***

Сезария Евора почина през 2011 г. на 70-годишна възраст на родния си остров Сао Висенте. Хиляди обикновени хора от архипелага Кабо Верде вървяха пеша след ковчега с тленните й останки, за да я изпратят в последния й път до гробищата на Миндело. Някои бяха боси, а други пееха: Морето е дом на носталгията, то ни разделя от нашите майки и приятели, без да ни каже дали някога ще ни върне обратно при тях...

*** *** ***

Тази история ще продължи някой ден в Миндело. Сезария със сигурност ще е там и ще ме чака...