Интересът към живота и делата на Левски винаги е бил голям за нас българите, но и една английска писателка остава пленена от съдбата на Апостола. При престоя си е България Мерсия Макдермот бива дълбоко впечатлена и развълнувана от образа на Левски. Тя описва живота му по един романтично-поетичен, но същевременно достоверен начин, в книга, която излиза за първи път на английски в далечната 1967 г. От тогава до сега книгата е преиздавана многократно.

Предлагаме ви откъс от нея, който описва детството на Левски и тежката съдба, която спохожда семейството.

Втора глава

„Къщата не стои на земята, а на жената.”

„Мъжът е вкъщи глава, а жената – душа.”

Народни поговорки

Гина била дъщеря на занаятчия, майстор на чешми и каменни настилки – един от най-преуспяващите и уважавани хора в Карлово. Казвал се Иван Тахчиев, но понеже бил необикновено мургав, бил известен най-вече като Кара Иван. Тъй прякорът му преминал на неговото потомство от четири момчета и пет момичета. Генчо Караиванов, най-големият син, бил търговец и занаятчия и държал Караивановия хан в покрайнините на Карлово. Вторият син, хаджи Василий, бил монах в Хилендарския манастир. Той представял манастира в Карлово и събирал за него милостиня от близките селища. Гина минавала за красавица в очите на съгражданите си – като баща си мургава, с черни очи като бадеми под извити черни вежди. Тя била интелигентно, сериозно момиче, позната с решителния си характер и работливост, със своето сладкодумие и певчески дар. Омъжила се за Иван Кунчев, син на търговец на вълна и добитък, който понякога работел и бояджилък и който умрял от рани, нанесени му от шайка турци някъде извън града. Иван Кунчев взел неговия занаят и станал изкусен бояджия. Главните си доходи обаче получавал от правенето на гайтан. Бил рядко приятен човек, среден на ръст, здравеняк и смелчага. За разлика от жена си той имал руса коса и сини очи – цвят, типичен за древните славяни, но сравнително рядко срещан измежду съвременните българи. Бил щедър, състрадателен и винаги готов да помогне на изпадналия в нужда. Но най-известен бил с честния си характер и чувството си за справедливост, поради което съседи и хора от по-далеч идвали при него да урежда споровете им.

Гина родила на Иван Кунчев пет деца – първо едно момиче Яна, после три момчета – Васил, Христо и Петър, и накрая – едно момиче Марийка. Васил се родил през паметното лято на 1837 г. на 6 юли (нов стил 18 юли). От майка си той наследил формата на лицето и твърдата, решителна линия на устните. С това свършвала външната прилика с Караивановци, защото косата му била златиста като бащината, а големите му ясни очи – сини. Бил стройно, красиво момче – „яко като абанос, леко като пеперуда и пъргаво като сърна”, затова му дали име „фъркалото”.

Семейството живеело в северния край на българската махала, близо до пазарището, и имало за съседи турци. Къщата им се намирала сред просторен двор, потънал в бадемови дървета, юки, рози, кученца и червени кремове, ограден с неизбежния зид, на чийто фон изпъквали саксии с цветя, поставени в специално направени ниши. Самата къща била варосана и над мазето имало само един етаж. Чардакът изпълвал цялата дължина на къщата и заемал почти една трета от мястото под покрива, подпрян отпред с четири дървени дирека.

Каменни стъпала водели от чардака към сутеренната кухня, където семейството прекарвало през зимата. Приземният етаж се състоял само от две стаи, едната от които била гостната. Подът в тях бил повдигнат с изключение на тясното пространство пред вратата, където гостите си събували обувките, преди да стъпят върху чергите. Едната стена заемал дълъг, вграден шкаф-килер, в който се пазели дрехите на семейството. За новите дрехи имало отделен сандък. Столове нямало и гостите сядали направо на пода върху шарени възглавници, наредени покрай стените. Над тях, близо до дървения таван, имало дълга полица, на която били наредени обичайните калайдисани медни съдове, а в единия ъгъл стояла драпирана в краищата икона, с горящо пред нея кандило.

Иван Кунчев практикувал занаята си в работилница, долепена до къщата. Тя била разделена на две части. В едната се правел гайтан, а другата служела за бояджийница. Докато чакал нова стока за боядисване, Иван правел гайтан и така печелел достатъчно за изхранване на семейството си. Успял дори да спести пари и си купил лозе извън града. За коледните празници във всеки дом се колело прасе, а Иван колел по две, за да има с какво да гощава гостите си.

За Иван Кунчев и семейството му това били години на относително спокойствие и процъфтяване. През летните дни децата безгрижно играели из потъналия в цветя двор или скитали на воля из горите и ливадите. Зимно време се събирали в уютния топъл пруст, където баба им разказвала приказки. Подът на пруста бил от пръст, постлан с рогозки и шарени вълнени черги. Сърцето на този малък свят било огнището, където през студените зимни дни горял непрекъснато огън.

Много години по-късно, когато Васил е вече известен на всеки българин под името Левски, неговата сестра Яна, вече стара жена, си спомня за една зимна вечер в долната стая, където сред играещите по стените сенки и на светлината от камината и на мъждукащото кандило децата се гушели до баба си, за да чуят любимата на Васил приказка за „Свещените камбани”…

Няма съмнение, че от най-ранно детство Васил е чувствал влечение към беззаветно честните герои от приказките, към пророци и светии, готови да жертват живота си за своята вяра. В същото време младежкият романтизъм на Васи вече е носил подквасата на реализма – колкото и да се е възхищавал от саможертвата и да е усещал, че тя лежи в основата на нравствеността, неговият критичен усет е бил нащрек срещу самоцелната саможертва, която не носи никакви плодове.

Още непрекрачил прага на класната стая, малкият уютен свят на Васил, свят от игри и приказки, бива сполетян от едно нещастие, което разбива илюзиите му за сигурност и го изправя лице в лице с грубата действителност, която той едва ли е можел да проумее. През 1844 г. като последствие най-вече на измама и безсърдечие от страна на съдружниците си Иван Кунчев претърпява низ от беди от делови характер, докарали го пред прага на разрухата. Този неочакван удар се оказва прекалено силен за един честен и чувствителен човек като Иван. Едва започнал да възстановява семейното имущество, той получава удар, от който постепенно ослепява. Вече е неспособен да работи. Бремето по издръжката на семейството пада върху гърба на Гина. Тя приема храбро изпитанието и именно през този период се проявява силата на нейния характер. Жена дейна и работлива, сега, когато от нея се иска да бъде едновременно глава на дома, съпруга и майка, тя се оказва на поста си. Ден и нощ вретеното се върти под неуморните й пръсти, совалката снове. Тя намира колай за всичко. Неизтощимата й жизненост преодолява безброй мъчнотии и децата й никога не са я виждали уплашена или смутена.

Васил е дълбоко привързан към майка си и такъв остава до края на живота си. Като най-голям син помага, колкото може – чепка вълна, придружава я при събирането на дърва за отопление, грижи се за по-малките си братя и прави всичко, за да облекчи тежкия й живот. Той по-добре от другите деца разбира колко много й дължат, какви нечовешки усилия се крият под спокойно-веселия израз на лицето й. От нея той научава как да бъде силен и неотстъпен в дни на беда и никога не забравя примера й.

За Иван Кунчев, осъден на бездействие против волята си в разцвета на своя живот, това време навярно е още по-мъчително, отколкото за Гина. Неговата неспособност да поддържа семейството си му причинява тежко душевно страдание и той често се пита: „Защо ли живея, да ям хляба на децата си”. Бащата преживява около седем години, колкото да види сватбата на най-голямото си дете Яна, която на петнадесет години се омъжва за Андрей Начев. Той умира на следващата 1851 г. Преди още времето да успее да притъпи болката, смъртта отново навестява Гинината къща – малката Марийка последва баща си в гроба – жертва на едра шарка.

Като навършил седем години, Васил постъпил в местното килийно училище. Само след година Гина го преместила във взаимното училище, където до 1849 г. успял да завърши третия клас.

Васил бил тихо, схватливо дете, свенливо и скромно в обноските си и жадно за знания. По това време обаче училищната дисциплина била толкова строга и наказанията така чести и жестоки, че дори и той не е могъл да не прегреши.

В килийното училище учениците трябвало да поят магарето на учителя си, но им било забранено да го яздят. Веднъж, когато трябвало Гининият син да го напои, той завел животното, както му е редът, но на връщане не изтърпял на изкушението и се метнал на гърба му. За нещастие едно от децата го видяло и обадило на учителя. Попитан за това, той казал истината, без да направи опит да скрие „престъплението” си. Ала неговата откровеност не смекчила гнева на вбесения учител. Васил бил завързан за фалангата и бит до припадък, нещо, което далеч надминавало неговата вина. Накрая бил спасен чрез намесата на жената на учителя и съседите. След този случай Гина преместила сина си от килийното във взаимното училище. Но и тук той трябвало да понася побой за обикновени детски простъпки. Веднъж в клас заедно с няколко други момчета се смял на един техен съученик, който въртял очите си така, че се виждало само бялото. Учителят страшно се ядосал. След като счупил показалката в главата на момчетата, той изпратил да му донесат по-голяма пръчка, за да продължи боя. Изплашените деца се възползвали от прекъсването и избягали от училище. Васил дори не изчакал да мине през вратата, а изхвръкнал като птица през прозореца. Когато най-сетне ги събрали наново, децата получили солиден пердах по голите задници заради двойното „престъпление”.

За разлика от Васил двамата му по-малки братя били вироглави и своенравни момчета. Христо или Тиню, както го наричали понякога, бил същински Караиванов – с черни очи и черна коса. Той също посещавал взаимното училище, но учението не му вървяло и затова не можал да завърши. Майка му го изпратила при един басмаджия в Сопот, но и тук не се задържал дълго. Бил необуздан, размирен дух, жаден за свобода и нетърпящ ограничения. Не след дълго той изоставил занаята и се завърнал в Карлово. Отчаяна, Гина се обърнала към брат си Генчо, който винаги правел всичко, за да помогне на овдовялата си сестра. Двамата решили, че Христо трябва да отиде да работи в хана на Караиванови. Тук вуйчо му ще може да упражнява над него мъжки надзор, какъвто липсва вкъщи.

Преди още буйните й, по-млади синове да станат достатъчно големи, за да й създават истински грижи, Гинината най-голяма грижа била бъдещето на най-възрастното й момче. От петте деца Васил й бил най по сърце: „Пъргав като сърна, весел и засмян като мома, той изпълваше къщата с радост.” Нейното чувство й подсказва по някакъв неопределен начин, че най-големият е различен от другите си братя, и тя не го праща да учи занаят, а все храни надеждата, че може да го изучи за свещеник или учител, или пък да стане иконописец. Поради семейните затруднения по едно време Васил започва да се готви за шивач, но Гина не изоставя решението си той да продължи своето образование. Тя се споразумява с брат си хаджи Василий той да поеме грижата за учението на момчето, а в замяна Васил да му служи и помага при събирането на милостиня за манастира. През 1852 г. Васил напуска майчиния дом, едва четиринадесет-петнадесетгодишен, и отива да живее при вуйчо си в метоха на Хилендарския манастир в двора на църквата „Св. Богородица”.

Из „Апостолът на свободата”, Мерсия Макдермот

Книгоиздателска къща Труд