100 години от рождението на Пацо - юриста и неповторимия артист, за когото най-важната среща беше тази с публиката

Един баща върви из центъра на София. Някъде по улиците е и синът му. Срещат се случайно, радват се, качват се на трамвая и се прибират заедно. Години по-късно синът ще си спомня точно тези мигове - обикновеното щастие да намериш своя човек сред града. Бащата е Константин Коцев. Синът - режисьорът Димитър Коцев-Шошо.

"Той беше баща приятел", казва Шошо в интервю за "България Днес". В паметта му остават дългите разговори, близостта, удоволствието да бъдат заедно.

Този спомен е за човека, когото поколения зрители познават от сцената и екрана. Юбилейните биографии обикновено започват с дати, роли и награди. Но за да разберем защо един актьор продължава да ни липсва, трябва да стигнем и до онова, което не се побира в професионалната справка - присъствието му, чувството за хумор, начина, по който прави света около себе си по-поносим.

На 4 юни 2026 г. се навършиха 100 години от рождението на Константин Коцев. Сред запазените му думи има едно изречение, което звучи като негова кратка театрална изповед: "Хората са дошли да се вълнуват, а не да се чудят."

Вълнението е точната дума и за онова, което оставят най-добрите му роли. При него смехът има продължение. Първо забелязваш нелепия жест, странното самочувствие, несъответствието между това, което героят си въобразява, и онова, което виждат всички останали. После започваш да усещаш страха му. Желанието да бъде харесан. Ужаса от поредното унижение. И смешният човек изведнъж ти става близък.

Константин Коцев притежаваше рядкото умение да пази човека вътре в карикатурата.

Ражда се през 1926 г. в Истанбул. Баща му е инженер, а след ранната му смърт семейството се връща в България. От това детство идва и прякорът Пацо, с който актьорът ще остане познат на колеги, приятели и почитатели. В разказа на синът му - Димитър, малкият Константин пристига в София и още опитва да разговаря със съседските деца на турски. Те започват да го наричат Пашата. Постепенно прозвището се променя и се превръща в Пацо. Така едно детско име изминава целия път до театралните гримьорни и остава да живее редом с официалното име на големия артист.

В биографията му има достатъчно неочаквани обрати за отделен сценарий. Преди актьорската диплома идва юридическата. Коцев завършва право в Софийския университет през 1950 г. През 1957 г. завършва и актьорско майсторство във ВИТИЗ, в класа на проф. Кръстьо Мирски.

Тези различни занимания подсказват любопитство му към живота, което трудно би се ограничило в една предварително начертана посока.

Самият Коцев умеел да разказва за началото си без тържественост. За приемния изпит във ВИТИЗ си спомнял как с брат му имали само един костюм и го носели на смени. Облякъл го и се явил с "Андрешко" на Елин Пелин. По-късно шеговито приписвал приемането си на ходатайството на литературния герой.

След Бургаския театър идват годините в Сатирата. От 1959 до 1984 г. тя е основният му сценичен дом. Там създава голяма част от ролите, които свързват името му с историята на българския театър.

Когато говорим за тази епоха, лесно е да я превърнем в редица от славни имена. По-трудно е да си представим всекидневната работа зад легендата - репетициите, търсенето на интонация, неуспелите опити, повторенията, внимателното изработване на детайла. На сцената зрителят вижда резултата. При големия актьор трудът често остава невидим, защото постигнатото изглежда естествено.

Една от възможностите Коцев да разгърне дарбата си е "Обличане на Венера" на Добри Жотев през 1966 г. В поредица пантомимични етюди той сменя шапки и изгражда различни характери. Минималната външна промяна отключва цял нов човек. Това е изпитание за актьорската точност. Шапката сама по себе си не може да разкаже история. Нужни са тяло, поглед, темпо и онова трудно обяснимо вътрешно решение, от което зрителят разбира кой стои пред него. Подобна игра показва колко много може да се каже с малко средства.

В сценичния свят на Коцев се срещат Гогол, Молиер, Островски, Радичков, Никола Русев. Жевакин от "Женитба", Крутицки от "И най-мъдрият си е малко прост", Тартюф, героите от "Суматоха" и "Януари", Сим от "Старчето и стрелата" са сред важните му превъплъщения.

Общото между тях не може да се сведе до комедийния ефект. Всеки дава възможност да бъде изследвана някаква човешка заблуда - за собствената значимост, за властта над другите, за любовта, за реда в света.

В текст за Архивния фонд на БНР Мая Бениеш описва Жевакин на Коцев като образ, в който гротескната външност прикрива тревога и отчаяние. Зад преувеличената усмивка и необичайните интонации стои човек, който предусеща нов провал. Критическият прочит откроява и неговия Тартюф — мошеник, чието поведение се разкрива през конкретните обстоятелства и опитите му да се спаси. Тук е една от тайните на въздействието му. Ако видим на сцената само човешки недостатък, можем да го осъдим и да продължим нататък. Ако видим човек, който живее с този недостатък, срещата става по-неудобна и по-интересна. Налага се да се вгледаме. Понякога разпознаваме нещо свое.

Особено място в творческия му път заема "Дневникът на един луд". В моноспектакъла по Гогол, Коцев е и актьор, и режисьор. През сезон 1977/1978 в София се играят две различни версии на произведението - неговата в Сатиричния театър и тази на Наум Шопов в Театър "199". Списание "Театър" припомня това съседство като изключителна възможност за публиката да срещне двама големи актьори в един и същ литературен свят. Попришчин изисква много повече от умението да бъдеш смешен. Героят живее сред йерархии, които го смаляват, и копнежи, които все повече го отдалечават от действителността. Във въображението си се опитва да поправи мястото, отредено му в живота. Колкото по-невъзможни стават претенциите му, толкова по-ясно се вижда отчаянието зад тях.

За един актьор това означава да води зрителя през опасни промени на настроението. Да не изгуби нито комичното, нито страданието. Да задържи вниманието сам, със собственото си присъствие, докато светът на героя се разпада. Именно в подобни роли се разбира колко неточно е понякога разделението между комедиен и драматичен талант.

Киното запазва друга важна част от работата на Коцев. Дебютът му е в "На малкия остров" от 1958 г. Следват участия в "Инспекторът и нощта", "Бялата стая", "Привързаният балон", "Случаят Пенлеве", "Шведските крале", "Топло", "Нощните бдения на поп Вечерко" и още много филми. Към тях се прибавят десетки роли в телевизионния театър.

Тези заглавия продължават да срещат актьора с хора, които никога не са могли да го видят на живо. Записът съхранява гласа, лицето, реакцията. Позволява да се върнеш към една сцена и да забележиш как е построена - кога идва паузата, как погледът предхожда репликата, как привидно дребен детайл променя целия момент.

Театърът изчезва с вечерта, в която е изигран. Киното дава на актьора друг вид време.

Колегата му Георги Русев, с когото играят в "Слънчеви момчета" в Театър "199", го описва като изобретателен артист, верен на автора. В спомен, публикуван в "Спомен", Русев намира особено точна формулировка: "Правеше смях, без да се старае да е смешен." Това е висока оценка. Зрителят лесно усеща усилието да бъде разсмян. При истински овладяната комедийна игра героят е сериозен в собствените си намерения. Той преследва целта си, защитава достойнството си, оправдава постъпките си. Смехът се ражда от разминаването между неговата представа и видимото за публиката.

Но и най-големият артист се прибира у дома, където го чакат грижи, които не могат да бъдат решени с талант.

След смъртта на съпругата му Савина Ковачева Константин Коцев остава с две деца в пубертета. Шошо е на 15 г., Зорица - на 14 г. По разказа на сина му бащата продължава да работи и да пътува, а пазаруването му понякога придобива комични размери - купува огромни количества храна, за да е сигурен, че има достатъчно.

В същото време Шошо си спомня и спор за автопортрет на Владимир Димитров-Майстора. Заради финансовите трудности децата настояват да го продадат. Коцев отговаря на доводите им с все по-несвързани теми и напълно сериозно изражение, докато накрая всички се разсмиват. По-късно, след инфаркта му през 2000 г., семейството все пак се разделя с картината. Този спомен събира много от сложността на живота му. В една домашна история има финансово притеснение, привързаност към красив предмет, бащин инат и хумор. Има и промяна на обстоятелствата, пред която човек трябва да отстъпи. Затова е важно големите актьори да бъдат помнени и извън удобната представа за хора, които непрекъснато забавляват околните. Способността да разсмиваш не отменя тревогата. Понякога просто ти помага да я понесеш и да помогнеш на другите около теб да направят същото.

В по-късните си години Коцев изпитва тежко липсата на достатъчно работа. В публикувани негови думи остава простото признание: "Най-много мечтая за работа. Тежи ми, че не играя."

За човек, прекарал живота си в театъра, това е загуба на всекидневен смисъл. Представлението дава час, към който върви денят. Репетицията поставя задача, а партньорът очаква твоята реакция. Публиката идва, за да се срещне с теб. Когато тези срещи намалеят, аплодисментите от миналото трудно могат да запълнят тишината.

Днес децата на Коцев връщат към публиката и творчеството, и личността му. Документалният филм на БНТ "Константин Коцев - Дневникът на един луд" е режисиран от сина му - Димитър Коцев-Шошо, а монтажът е на Зорица Коцева. Архивни кадри от Златния фонд на телевизията се срещат със свидетелства на близки и колеги.

В подобен филм семейната близост е едновременно възможност и отговорност. Децата познават човека, когото публиката е виждала през ролите. Те могат да свържат тези два образа, да оставят професионалния успех да съществува редом с домашната история, със слабостта и обичта.

Лентата получава извънредната награда на фестивала "Златен ритон" през 2025 г. Така 100-годишнината е посрещната и с нов разказ за актьора, достъпен за хора, които тепърва ще го откриват.

Константин Коцев умира на 4 август, 2007 г. През март 2026 г. в Сатиричния театър е открита негова скулптурна маска - още едно видимо присъствие сред паметта за големите артисти на тази сцена.

Сто години след раждането му обаче най-живият портрет за него остава в движението, което излъчваше лицето му - в погледа, който камерата е запазила, в репликата, чийто ритъм разпознаваме. В спомена на зрител, който още помни как цял салон е притихвал, когато Пацо е говорил.

Днес актьорът продължава да бъде близък именно така - чрез ролите, които ни връщат към собствените ни слабости, и чрез човешките истории, които остават след големия артист. Гледаме го, смеем се на героя му и го разбираме. И срещата с него продължава.