13 месеца ежедневникът е огледало и ускорител на обществените настроения за бойните действия - непартиен е и се чете от широката публика

Преди 114 години - през октомври 1912 г., българската армия печели една от първите си големи победи в Балканската война. Между 9 и 11 октомври по стар стил тя разгромява османските сили при Лозенград и превзема града. Победата идва само дни след началото на войната и засилва още повече огромното въодушевление, обхванало българското общество.

Тогава мечтата за национално обединение изглежда на една ръка разстояние. След Съединението от 1885 г. и обявяването на Независимостта през 1908 г.

войната срещу Османската империя се възприема като последната и естествена стъпка към обединението

на българския народ. Хората тръгват на фронта “като на сватба”. Майки благославят синовете си по гарите, младежи се явяват доброволно, преди да са повикани. Обществото живее в смесица от дълго сдържана надежда, патриотичен плам и почти религиозна вяра, че часът на националното обединение най-сетне е дошъл.

Само година по-късно картината е коренно различна. На 16 септември 1913 г. България подписва Цариградския мирен договор с Османската империя, който урежда границата в Тракия след намесата на Високата порта в Междусъюзническата война. Страната губи Одрин, Лозенград, Люлебургас, Сарай, Чорлу, Виза и почти цяла Източна Тракия. Хиляди семейства са в траур, а десетки хиляди мъже са оставили костите си по тракийските и македонските полета или са се върнали физически и духовно осакатени.

Как за толкова кратко време България изминава пътя от всенародния възторг до националната катастрофа?

В центъра на всенародния възторг стои един вестник - “Утро”,

първият траен сутрешен всекидневник в страната. Основан е на 1 февруари 1911 г. от Атанас Дамянов, а несменяем главен редактор е Стефан Танев - син на поборник от Ботевата чета, завършил Първа мъжка гимназия в София заедно с Димчо Дебелянов, човек с огромна работоспособност, който владее стенография и чужди езици.

По това време радиото още не съществува като масова медия и обществото се информира почти изключително от печата. Тиражът на “Утро” в следващите десетилетия достига невижданите за тогава в България 320 000 броя. Вестникът не е партиен орган и се чете от широката публика, затова влиянието му е особено силно. Така през следващите 13 месеца вестникът е както и огледало, така и ускорител на обществените настроения - от върха на еуфорията до дъното на крушението.

През септември 1912 г. “Утро” вече открито подготвя читателите за война. С рубриката “Преди войната” се внушава почти всекидневно, че конфликтът е неизбежен.

Турците са наричани "варварите от Цариград", а съюзниците - Сърбия, Гърция и Черна гора, са "новите кръстоносци

на културна Европа”. Вестникът дава широка гласност на издевателствата над българското население в Дойран, Крушево, Охрид, Струга, Лозенградско и Малкотърновско. Критикува Великите сили, че не принуждават Високата порта да приложи член 23 от Берлинския договор, който задължава Османската империя да въведе административни реформи в европейските си провинции, особено в Македония и Одринско. В същото време се хвалят съюзните армии, особено черногорската, която първа започва бойните действия.

Когато на 17 септември е обявена общата мобилизация, ентусиазмът е неописуем. “Утро” описва масовите митинги по площадите, прощалните сцени по гарите, готовността за саможертва. Вестникът е откровено промонархически и напълно в синхрон с правителството на Иван Гешов.

“Утро” ласкае българската армия още преди първия изстрел

и цитира чужди военни специалисти. Според един често повтарян цитат от лондонския “Таймс” правителството и царят са били принудени да избират между “война навън или революция вътре”.

Първите месеци на войната само засилват тази картина. Победите при Лозенград - превзет за по-малко от седмица, и при Люлебургас - Бунархисар са описани с възторг, илюстрации, карти и репортажи. Пленяването на корпуса на Явер паша при Мерхамли е представено като блестящ триумф. Дори когато гърците влизат в Солун няколко часа преди Седма рилска дивизия на генерал Георги Тодоров, вестникът не реагира остро.

Съюзниците все още са братя по оръжие. В рубриката “Из царството на свободата” се представят историята, населението и поминъкът на новоосвободените селища, като много от тях се приемат за изконно български, дори когато вече са под сръбска или гръцка власт.

В същото време обаче започва се прокрадва максимализмът -

очакванията вече включват не само Македония и Одринска Тракия, но и Цариград

“България ще стане голяма и велика, когато българският трикольор се развее над Мраморно и Бяло море, над Цариград и Солун!” - пише военният кореспондент Спас Икономов. Еуфорията започва да замъглява реалните възможности. Първите пукнатини идват след Чаталджанското примирие от 20 ноември 1912 г. и особено след падането на Одрин през март 1913 г.

Атмосферата бавно, но осезаемо се променя. Българската армия е дала огромни жертви. Холерата е покосила хиляди войници на Чаталджа и Галиполи. А съюзниците не бързат да напуснат окупираните земи. Сърбия държи части от “безспорната” зона във Вардарска Македония - Велес, Прилеп, Охрид, Битоля. Гърците се укрепват в Южна Македония, в Костурско, Леринско и около Солун. Румъния открито иска териториална компенсация за своя “неутралитет”.

Така постепенно “Утро” започва да публикува оплаквания на българи от Македония - учители, свещеници, дейци на ВМОРО, обикновени хора, които пишат за сръбски и гръцки терор, затваряне на училища, преследване на свещеници и опити за промяна на националното самосъзнание. Появява се рубриката “Из сръбския печат”, в която се цитират антибългарски материали.

Тонът към Сърбия се втвърдява. Когато през април 1913 г. Петербургската посланическа конференция дава Силистра на Румъния,

Стефан Танев излиза с остра уводна статия “Помни Силистра!”

Вестникът обвинява Великите сили, особено Русия, че жертват българските интереси заради собствените си сметки. Загубата на дунавския град е приета почти като национално унижение. Въпреки това “Утро” продължава да поддържа високи очаквания и да пише, че българската армия е готова както за мир, така и за нова война и че тя е способна да пренапише славната си история от времето на Крум, Симеон и Иван Асен II.

Месец май и първата половина на юни 1913 г. са най-опасният и най-напрегнат период. След подписването на Лондонския мирен договор на 17 май противоречията със съюзниците са вече явни, тъй като с него се уреждат само границата с Турция, но не се решава как ще се разделят земите между съюзниците. Сърбия вече открито иска ревизия на договора от 1912 г. и отказва да напусне “безспорната” зона в Македония, а Гърция се държи здраво за Южна Македония и Солун. След елиминирането на общия враг

конфликтът между България, Сърбия и Гърция излиза наяве

В Македония се множат случаите на насилие над българското население. Посланиците ни в Атина и Белград алармират за неотстъпчивостта на съюзниците. Това е времето непосредствено преди началото на Междусъюзническата война. На страниците на вестника Сърбия вече се нарича “братоубиецът Каин” и “сръбското зло”. Вестникът публикува петиции, меморандуми на македонски българи и декларации на ВМОРО. Стефан Танев пише все по-огнени уводни статии. На 11 юни 1913 г. той заявява, че войната със съюзниците ще приключи “за няколко дни” и ще прилича на “лятна буря, която носи влага и живот на посърналите тръни и листа”. И добавя призива, който днес звучи зловещо пророчески: “Всичко, което сърбите ограбиха в Македония, ние трябва да си го вземем! Напред към Битоля и Скопие! Напред към Враня и Пирот! Напред към Ниш и Белград!”.

Създава се измамното усещане, че конфликтът ще бъде кратък и победоносен,

че българската армия може “за пет дни да влезе в Белград и Атина”. Опасността от Румъния и от евентуален турски реванш почти не се споменава.

Вестникът активно участва в нажежаването на атмосферата. Общественото мнение е доведено до такава степен на възбуда, че към средата на юни е настроено срещу сърби и гърци почти толкова силно, колкото е било настроено срещу турците през септември 1912 г.

На 16 юни 1913 г. пропастта се отваря - България атакува сръбските и гръцките позиции в Македония, без да обяви война. Целта е военна демонстрация, която да принуди Сърбия да спази съюзния договор и да се яви на арбитраж, но вместо това конфликтът бързо прераства в пълномащабна война. Така страната е обявена за агресор. Когато войната срещу бившите съюзници започва, “Утро” първо обвинява тях, че са нападатели. Описва преувеличени или направо измислени български победи.

Дълго време отрича падането на град Кукуш. Говори за хиляди убити гърци при “новия Булаир”.

Със закъснение и под цензура признава тежките загуби

В същото време румънските войски минават Дунава, а турците настъпват в Тракия. Вестникът първо ги нарича “малки отряди”, а едва след това пише за “нахлуване”. Реалната картина на фронта остава дълго време замъглена за читателите. Бойните действия продължават само около месец и половина и войната приключва на 28 юли с подписването на Букурещкия договор. Шокът е пълен - България губи почти всичко спечелено с кръв през изминалата година - Щип, Кочани, Дойран, Кукуш, Сяр, Драма, Кавала. Стефан Танев пише, че Балканите ще останат “незагаснал вулкан, готов да посипе всичко с пепел и лава”. Надеждата за ревизия все още тлее, но вече е упорита, а не реалистична. В този период “Утро” се превръща от информатор в активен дезинформатор - поднася фактите тенденциозно, омаловажава опасностите и поддържа изкуствено надеждата, докато страната се срива.

През август и септември 1913 г. тонът на вестника е уморен и горчив. Демобилизацията е описана тържествено. Войниците са посрещани с цветя на Лъвов мост и при Руски паметник. Цар Фердинанд казва знаменитите думи: “Да свием знамената за по-добри дни!”. Стефан Танев ги повтаря и доразвива. Вярва, че несправедливостта от Букурещ ще бъде поправена.

Преговорите в Цариград обаче донасят нова загуба. България запазва Западна Тракия с Гюмюрджина, Скеча и Дедеагач, но губи Одрин, Лозенград и голяма част от Източна Тракия. Вестникът поднася тази новина постепенно, “лъжичка по лъжичка”, сякаш се опитва да подготви читателите за удара. В края на септември 1913 г. все още пише, че българинът ще издържи със “стоицизъм, гордост и несломим дух” и че знамената отново ще се развеят. Но вече се усеща дълбоката умора на една нация, минала за малко повече от година от върха на надеждата до дъното на разочарованието.

През септември 1939 г. същият Стефан Танев, вече помъдрял и наранен от три големи войни, пише на премиера Георги Кьосеиванов думи, които звучат като късен катарзис: “Бай Георги… не ни трябва Македония, не ни трябва Добруджа. Да ги забравим временно. Запазете страната ни, народа надалече от войната!”.

Между пламенния призив от юни 1913 г. “Напред към Ниш и Белград!” и тази късна молба лежи цялата тежест на една национална трагедия. Вестникът е повдигал националния дух и е възпитавал родолюбие, но е подхранвал и илюзии, омраза и нереалистични очаквания, довели в крайна сметка до първото тежко крушение на националния ни идеал.