На 9 октомври 1969 г. първата копка, която поставя началото на строителството на голяма топлоелектрическа централа, разцепва земята край Бобов дол. През 1971-ва започва строежът на 200-метровия бетонен комин, най-високия в България и на Балканите - като гигантски пръст, насочен към небето. Постепенно в експлоатация влизат първият (1973), вторият (1974) и третият (1975) блок и централата е тържествено открита.
Но докато съоръженията растат над полето и изяждат хоризонта, заедно с градежа зачестяват и инцидентите. Смъртните случаи започват да безпокоят хората. Обяснението би трябвало да се търси в организацията на труда и в допуснати сериозни човешки и управленски грешки. Но старите хора от околните села мълчаливо гледат в друга посока. Те знаят онова, за което инженерите не са предполагали, когато са разчертавали схемите по картата на района.
Целият район на ТЕЦ-а е върху земя, която помни. Едната местност, върху която са издигнати съоръженията на централата, се казва Мъртвако. А другата, където е построен паркингът, старите хора открай време наричат Гробо.
Тези имена не идват заедно с комините и турбините. Те са по-стари и от мините в района. Смразяващите им названия се предават заедно с легендите за това как тук е убит комитопулът Арон, брат на Самуил, който по-късно става цар на България. Обвинен в опит да заеме царския престол с помощта на Византия, Арон е посечен с цялото си семейство. Остава жив само синът му Иван Владислав. Спасен е, защото за него се застъпва Гаврил Радомир - синът на Самуил, който след това също ще стане български цар, но на свой ред ще умре от ръката на този, когото е спасил. Братоубийството и кървавата развръзка в рода на Комитопулите, заедно с последвалата трагична участ на Първото българско царство, така ще се впият в народната памет, че дори след хиляда години ще живеят, макар и под формата на митове, легенди и фолклорни предания.
Затова и през 70-те години на миналия век изливането на бетона за съоръженията на ТЕЦ "Бобов дол" и особено зачестилите инциденти и смъртни случаи лесно разпалват стари страхове. Из селата наоколо започва да се шепне, че строителите са събудили нещо, което е трябвало да спи навеки, че древният грях на братоубийството си е поискал цената, която трябва да бъде заплатена с кръв.
Тъй като инцидентите не спират, а и обяснението за най-малкия проблем на терен все по-често се търси в тази посока, ръководството на централата прави нещо, което съвсем не е присъщо за времето на "развития социализъм", а като че ли идва от други, по-архаични времена. Дава курбан. Кръвта на жертвеното животно трябва да умилостиви земята, която някога, преди десет столетия, е пила по-скъпа кръв — човешка, братска... Това се превръща в традиция и ТЕЦ "Бобов дол" започва да осигурява ежегоден курбан за събора в Големо село.
Впрочем всичко това не са просто легенди, подхвърлени между две ракии. Историята е записана при теренни проучвания на фолклорната памет в Разметаница и е публикувана заедно с десетки други предания в тематичния брой на списание "Библиотека" от 2016 г., посветен на образа на цар Самуил. В него етнологът Димитър Атанасов проследява как
споменът за двамата братя се е врязал в самия пейзаж, а Григор Григоров описва местните разкази за убийството на Арон.
Ако човек последва описаните от тях топоними по картата, Мъртвако и Гробо престават да бъдат две случайни имена. Те са последните спирки на един път, който паметта чертае през полето от хиляда години. Той започва в Царичина край Големо село, където според преданието е бил дворецът на единия от братята. Наоколо има следи от древни зидове и за поколения наред това е било достатъчно доказателство, че по тия места наистина е живял владетел, макар археолозите да твърдят, че това са останки от римска вила, по-стара от Самуил с цели столетия.
Легендите рядко отстъпват пред датировките. От Царичина според този разказ започва преследването. Арон бяга, хората му се скупчват около него, по петите им идват войниците на брат му. Връхлитат ги и Арон е ранен, а кръвта му попива в земята. На това място и до днес му викат Кръвавото. Раненият още диша и хората му не се предават: слагат го на шейна и го повличат нататък през местността, останала в паметта като Санките. Но спасение няма - малко по-нататък той издъхва и така мястото получава името Мъртвако. След това тялото е положено в Гробо.
Така имената в района описват цялата драма - Царичина, Кръвавото, Санките, Мъртвако, Гробо... Най-смущаващото е, че тези места наистина съществуват, подредени почти по права линия, на около километър едно от друго, сякаш някой е нанесъл върху картата последните минути от живота на един човек.
Византийският хронист Йоан Скилица разказва, че от четиримата синове на комит Никола - Давид, Мойсей, Арон и Самуил - първите двама загиват, а между останалите зейва пропаст. Арон е заподозрян, че търси разбирателство с ромеите или че посяга към върховната власт, и Самуил решава въпроса по начин, който ще тегне над целия му живот: заповядва да бъдат избити Арон и семейството му. Годината остава спорна, най-често се приема 987-а. Само едно дете оцелява. Иван Владислав е пощаден по молба на Самуиловия син Гаврил Радомир, но милостта не къса веригата, а само я удължава. Минават години, Самуил умира, Гаврил Радомир наследява престола и спасеното някога момче, вече мъж, убива човека, на когото дължи живота си, и сяда на трона. Кръвта, пролята между Самуил и Арон, се връща в следващото поколение и взема своето.
Писмените извори не казват нито дума за това къде точно е посечен Арон, по кой път са го носили, къде е издъхнал и къде е гробът му. Останало е едно име - Разметаница. Всичко останало е запълнено от народната памет, и то с такава щедрост, че почти всеки хълм и всяко село наоколо се превръщат в част от трагедията. За връх Поглед легендата разказва, че там майката на двамата братя стояла и гледала как войските на собствените синове се изправят една срещу друга.
Според един от разказите, описани в сборника, от този последен майчин поглед дошло името на върха, а според друг тя проклела земята над мъртвия си син и така се родило името Разметаница. Има и друго, по-обикновено обяснение. То гласи, че там войските на братята се "размятат" из полето и от хаоса им остава името на цялата област. По-нататък в сборника са описани и други местни легендарни обяснения за имената на селата и местностите в района. Шатрите на войниците дават името Шатрово, а Палатово идва от царските палати. Край Голем Върбовник се появява
Градището с дворците
на единия от братята, а в Манастиро, където местните помнят стар градеж и кръст, край който дълго са се извършвали ритуали, някои търсят истинския гроб на убития Арон.
Кръстът от Гробо обаче изчезва. Старците твърдят, че дълго е стоял там, докато през 50-те години колективизацията не докарва тракторите, които разорават старите синори. Според една версия около 1956–1957 г. кръстът е съборен и затрупан в близкия дол. Според друга някой го отнася и го вгражда в основите на къщата си в Големо село.
Под земята на Разметаница местните легенди прокарват цяла мрежа от тунели. От старите укрепления тръгват проходи, толкова високи, че конници минават през тях, без да слизат от седлата. Един от тях уж свързва Поглед с Царичина. Разказва се и за древен водопровод. В тихи летни нощи хората чуват под краката си клокоченето на вода и за да разберат накъде върви, пускат в нея просени зърна, които после намират чак при Царичина.
После идва ред на друга легенда. Когато през 90-те години на миналия век започват военните разкопки в другата Царичина, край Костинброд, се ражда една от най-големите съвременни български мистерии. Преданието се приспособява и към нея. Появява се версия, че военните всъщност търсят съкровището на цар Самуил. Това в действителност е първоначалният повод за разкопките. Намесата на екстрасенси после повежда всичко в друга, по-ексцентрична посока. Но ето как хилядолетната история си проправя път и става повод за началото на една секретна операция от края на XX век.
Изследователите предупреждават да не се подвеждаме. Хората в Разметаница не са разказвали хиляда години една и съща история от баща на син. Най-старите записани варианти понякога дори не назовават Самуил и Арон, а говорят за двама братя или двама владетели. Едва по-късно устната традиция се среща с книгите, училището и местното краезнание и истинските събития се преплитат с измислените толкова плътно, че никой вече не може да каже къде свършва едното и започва другото. Тези разкази не свидетелстват за онова, което се е случило през 987 г., а за това как ужасът от греха на братоубийството, наречен "проклятието на Самуил", продължава да живее в паметта на хората хиляда години по-късно.