Едва през 1981 г.  по повод на 1300-годишнината на България антропологът Йордан Йорданов сложи край на спора

През 1933 година котленци откриват паметник на Георги Стойков (Сава) Раковски в центъра на града, който и до днес си стои там. Те обаче са недоволни, че паметник има, а тленните останки на бележития им съгражданин, митарствал доста по Европа, не са пренесени в родния му град. Една от причините това да не стане е, че още от 1885 г. е тръгнала упоритата мълва, че костите на идеолога на национално-освободителното ни движение

не са неговите, а

подменени с тези на

някакъв румънец

Доводите за това твърдение изглеждат логични. Раковски умира от туберкулоза в Букурещ на 9 октомври 1867 г. Тленните му останки са пренесени от румънската столица в София през 1885 г. в дървено ковчеже. Те са посрещнати от хилядно множество, начело на което върви княз Александър Батенберг. Оставени са на кратко съхранение на тавана на тогавашната столична община на ъгъла на ул. “Гурко” и “Дякон Игнатий”, която не е запазена. След няколко седмици обаче те са поставени близо до олтара на църквата “Света неделя”. Появява се и версията, че не са неговите, а са пренесени чужди, откопани от същото гробище, след като се разкрива аферата на Коста Паница, който пренася в ковчежето бижута, пари и ценни книжа, които трябвало да се осребрят в кантората на другите братя Паница във Виена, а парите да се дадат за революционното дело в Македония за присъединяването ѝ към България. Така излиза, че важните били парите и освободителното дело, а не толкова пренасяне на костите. Идеята за аферата пък е на родения в Битоля Димитър Ризов, едва 23-годишен. Тогава, едва преселил се в България, е редактор на в. “Търновска конституция”, но с течение на времето ще стане известен дипломат и ще представя България в Рим и Берлин в годините на Първата световна война.

Костите

престояват в църквата

“Света Неделя” 37 години,

като по някое време са преместени на тавана. Мълвата, че те са унищожени, става особено силна, а и звучи все по-достоверно след атентата на 16 април 1925 г. в катедралния храм. 

През 1861 г., шест години преди смъртта си, Георги Раковски пише до своя приятел Йосиф Дайнелов: “Аз всякога съм бил българин и ще бъда не само до гроб такъв, но още и после смъртта си ще оставя завещание и прах ми да ся не смеся с друга народност”. Това му желание е изпълнено през 1885 г., когато близките родственици и неговите сестри Неша и Руса повдигат въпроса за пренасяне на костите му в България. Инициативата се подема от русенското поборническо-опълченско дружество, което пък настоява костите да се поставят в града. Опитват да вземат съгласие от сестра му Неша, но тя отговаря:

“Аз никогаш не ще се съглася за пренасяне на братовите ми кости не в Котел, а на друго място. Брат ми е роден в Котел, там трябва да се погребат костите му!”

Пак през 1885 г. правителството на Петко Каравелов отпуска 5000 лева, за да се финансира патриотичното начинание. Определен е и съставът на делегацията, която трябва да докара костите на Раковски у нас. Отговорник е Григор Начович, по това време дипломатически представител в Букурещ, но дотогава три пъти министър на финансите, външните работи и вероизповеданията още в първото българско правителство, а после и през 1882-1883 година.

Костите на Раковски са прекарани с файтон до Гюргево, където на пристанището ги очаква военният кораб “Галубчик”, по-късно прекръстен на “Крум”. Оттам преминават през Русе, Свищов, Оряхово, Лом, откъдето продължават с тържествени процесии начело със свещеници във всички населени места до София. Още в Русе тържествената церемония е отслужена от митрополит Григорий, който върви начело на шествието, а зад него са десетки свещеници. 

На 7 юни 1885 г. в София

над 10  000 души се събират

на бул. “Мария Луиза”,

тогава наричан “Ломска паланка”, за да отдадат почит на делото на Георги Сава Раковски. Костите му от гарата към центъра се прекарват в покрита с черен креп колесница. В 17,00 ч тя спира на Лъвов мост. Там има траурно тържество, на което присъстват Коста Паница и сестрата на Раковски Неша. Най-отпред са княз Батенберг, министрите, общинските съветници, войници и обикновени граждани, които допълват присъстващите над 10  000 души, които по това време са малко под половината столичани. Шествието се проточва до “Света Неделя” и под звъна на църковните камбани ковчежето с костите на Раковски е поставено най-напред пред църковните двери, а после и в центъра на църквата.

На почетна стража до него са Коста Паница и членовете на делегацията, посетила Букурещ. След това костите са положени в единия ъгъл до вратата на църквата. Те не престояват много време там, защото, след като е избухнала скандалната афера с пренесените пари и скъпоценности, полицията ги конфискува като веществено доказателство.

Това пък ядосва сестрата на Раковски Неша. Разбрала, че костите на героичния ѝ брат, идеолог на националноосвободителните борби, стоят в полицията, тя идва в София през 1886 г. и в Министерството на вътрешните работи и вероизповеданията се скарва:

“Защо държите костите

на брат ми под арест, защо

не се погребат достойно!”

Никой не чува това нейно искане и вместо да се погребат в Котел, те скоро са върнати в “Света Неделя”. Тогава все по-усилено започва да се говори, че костите не са истинските.

Общественикът и историк Петър Матеев през 1888 г. посещава църквата и пита един свещеник къде са костите на Раковски. Той му отговаря, че са заровени в единия ъгъл на пода. 

През 1909 г. обаче Григор Начович, който също се е интересувал от съдбата на костите, а и е пряк участник в тяхното разкопаване, опитва да разсее мълвата. Прави свое проучване и разбира, че са захвърлени на тавана на църквата. Написва и статия във в. “Ден”, в която оборва мълвата, че костите са подменени.

Едва през 1922 г. командирът на Пети дунавски полк по време на пренасянето им от Букурещ и присъствал на разкопаването на гроба, по-късно вече генерал, Андрей Блъсков, разсейва обвиненията относно автентичността на костите, но пък твърди, че протоколът, подписан от Начович и комисията е… фалшив.

Повод за това му дава статия на Иван Икономов в печата, който е написал, че “костите на славния българин държат и досега компания на таванските плъхове”.

Полковник Блъсков отрича, че свещеникът Киранеско е завел делегацията до гроба. Това бил сторил неговият учител Александър от букурещкото българско училище, когото Блъсков поканил във файтона си и с когото отишли до гробището. Когато полковият командир го запитал знае ли къде е гробът на Раковски, той отговорил: “Как не! Знам го де е. Много българи, които са искали да го видят, съм завеждал там”. След това офицерът указва, че на гробищата е била и племенницата на Раковски, която не фигурира в протокола на комисията. Той проучва родословието на Раковски и доказва, че той има две сестри – Неша и Руса, но няма сестра Анна, както фигурира в протокола. Това име е на негова племенница.

Грешката в протокола

се пренася и в пресата

от онова време, а пък привържениците на теорията за подмяната на костите се сдобиват с още един коз в своя подкрепа. По-нататък Блъсков уточнява, че на разкопаването на гроба са присъствали много духовници, учители, но и полицейски представители. После категорично заявява, че костите на Раковски не са подменяни, защото при толкова очевидци и на това кой е разкопаният гроб, и как са поставени в ковчежето костите това няма как да стане.

Започва ново разследване, този път около автентичността на протокола и дали е писан при разкопаване на гроба, или впоследствие. Мнозина от комисията се “сещат”, че е бил направен от Григор Начович, след като ковчежето с костите вече е било на съхранение в българската дипломатическа легация в Букурещ. Наяве излиза фактът, че на самото разкопаване на гроба и полагане на костите са присъствали само членът на делегацията П. Павлов и свещеник Киранеско. Те са измили останките на славния българин с вода и вино. После 

в торба ги предали на Коста Паница, който пък от своя страна тържествено се заклел, че ще ги постави в специалното сандъче,

което било изработено още в България и предадено на делегацията. То се съхранявало от Григор Начович. 

След атентата в “Света Неделя” и избухналата бомба в купола мълвата относно автентичността на костите придобива нова окраска. Освен че в България не са докарани истинските, след 16 април 1925 г. и те вече са подменени, защото взривът е унищожил старите. И тази версия е добре скалъпена, но пак с бели конци. Това било направено, за да не се разчува в обществото, а и за да не се поругава за пореден път паметта на великия българин. Тук обаче не става ясно какво е било това ковчеже, в което се съхраняват костите и те са унищожени, а то остава на тавана непокътнато.

Веднага след като котленци правят паметника на Раковски в центъра на родния му град през 1933 г., инициативен комитет начело с градските първенци започва настоятелно да иска костите на именития си съгражданин. Дълги години се води безполезна преписка. Желанието им е удовлетворено едва през 1942 г. по повод 75-годишнината от смъртта на Георги Сава Раковски. Това става в края на октомври. При пренасянето им една нощ те престояват и в църквата “Свети архангел Михаил” в Стралджа. Котленци дължат намирането на вечен покой на костите най-вече на Рафаил Райков, роден в града, но живеещ в столицата. Подкрепа на своята инициатива той намира в юриста и общественик проф. Георги Генов, председател по това време на Котленската дружба в София. В едно от писмата си до Министерството на външните работи и вероизповеданията и до Софийската митрополия Райков пише през 1937 г.:

“За да се свършат кощунствата с тия кости, моля да ми се предадат и по установения ред се отнесат в родния град на покойника (Котел), та дано там намерят

покой, който не намериха в

столицата на България, за

която живя, работи и умря”

На 24 октомври 1942 г. те са положени в специално ковчеже в храма “Свети апостоли Петър и Павел”. От 1981 г. по повод 1300-годишнината на Българската държава са преместени за последен път в новопостроения Пантеон на Георги Сава Раковски и Музей на котленските възрожденци. Неизменно и тогава са съпътствани от мълвата, че те не са на идеолога на националноосвободителното ни движение. Антропологът проф. Йордан Йорданов направи възстановка на черепа и доказа автентичността им, с което обаче не успя да сложи край на спора и търсенето на евтина сензация.

Били измити с вода и вино -

свидетели уж има, но не им вярват

Григор Начович издейства от румънските власти гробът да бъде разкопан и извадени костите. За това се съставя и съответният протокол. Ето какво четем в него: “Днес на 1-и юний хиляда осемстотин и осемдесет и пета година, като отидохме по осем часа и половина на гробищата Шербан вода (Белно) в Букурещ, събрахме се в управлението на тия гробища и от регистрите, които се държат в това управление, както и от показанията на тамошния свещеник г. Киранеско се уверихме, че покойният български патриот Сава Раковски е бил погребан там на 10-ий декемврий хиляда и осемстотин и шестдесет и седма г. и като намерихме мястото дето лежат тленните негови останки, започнахме разтварянето на гроба точно на девет часа. По часът десет и половина се откри ковчега, той се намери непокътнат и тогава се почна изваждането на костите в присъствието на всички долуподписани. След това костите се измиха с вода и вино и се вложиха в наше присъствие в нарочно за това приготвен ковчег, който се заключи и ключа на който се повери на княжеския дипломатически агент в Букурещ, за да ги предаде по принадлежност.

За удостоверение на гореказаното се състави настоящия протокол, който подписваме: Български дипломатически агент Г. Д. Начович, депутация на русенския клон от опълченското дружество К. А. Паница, П. Павлов, сестрата на покойния С. С. Раковски (Няма грешка, Георги Сава Раковски по документи се е именувал Съби Сава Раковски, а после приема името Георги заради вуйчо си Георги Мамарчев – б.а.), Анна Стойкова родена Раковска. За неграмотността ѝ по нейна лична просба, подписал Д. В. Мантов.

Свидетели: С. А. Танчов, В. Пенчевич, Д. В. Мантов, Т. х. Станчев, Н. М. Ковачев, непрочетлив, М. Късогледов, Д. Г. Екимов, К. Т. Доганов, Д. Стоянов, А. Касабов, Г. Петров, непрочетлив, М. Шишков и свещеник Киранеско.”