Александър Оббов и Коста Тодоров лобират в Европа България да няма излаз на Егейско море и цяла Тракия да е гръцка

Земеделците Коста Тодоров и Александър Оббов са сръбски шпиони и предатели на националните интереси, обвинява ги главният редактор на вестник “Зора” Данаил Крапчев през 1933 г.

След статията му започва съдебно дело, на което свидетели твърдят, че двамата са продали Беломорска Тракия на гърците за два милиона драхми. С това се слагал край на усилията на лидера им Александър Стамболийски за български излаз на Бяло море, ясно изразен след дълги разговори с Великите сили на конференцията в Генуа.

Освен като земеделски водач Коста Тодоров

ще остане в българската история като атентатор, превратаджия и супершпионин

За величието му в този занаят говорят два факта: въпреки трите му смъртни присъди, издадени приживе, той умира в постеля в Париж през 1947 година, а макар полицейските му досиета да са препълнени с факти и дознания, до днес никой не се наема да твърди чии интереси е обслужвал. В кръга на любопитното трябва да споменем, че негова родственица е певицата Камелия Тодорова.

Британският разузнавач сър Едуард Бойл твърди, че Тодоров е служил на Англия. Секретар на френското външно министерство заявява, че освен интересите на България, които е бил задължен да защитава, той е обслужвал и чужди разузнавания. По време на една разходка до Бачковския манастир известният земеделец Димитър Гичев попитал Александър Стамболийски, по това време министър-председател: “Не направихме ли зле, дето назначихме чужд на Земеделския съюз човек за пълномощен министър в Белград?”. Стамболийски отвърнал:

“Понякога и шпионите по природа са полезни”

Този факт потвърждават и свидетели по делото, което Тодоров и Оббов завеждат за клевета и обида срещу Данаил Крапчев. Макар Стамболийски и Тодоров да са лежали заедно в една затворническа килия предната година, едва ли и земеделският водач е бил наясно чий точно шпионин е Коста Тодоров.

От 1919 г. Коста Тодоров е пълномощен министър в Югославия. Дипломатическата служба го отвежда и в парижкото предградие Ньой да защитава българските национални интереси при подписването на мирния договор след края на Първата световна война. Само след 3 години, през 1922-а, обаче го обвиняват, че е продал Беломорска Тракия.

През 1922 г. териториалните отношения между България, попаднала на страната на победените в Първата световна война, и Гърция не са уредени.

Още през 1913 г. Елефтериос Венизелос, гръцкият министър-председател, твърди, че Тракия трябва да се отстъпи на България. Както става в политиката, рядко някое твърдение бива окончателно. Минават 9 години, Венизелос се отказва от твърденията си за Тракия и започва да заплашва, че сега трябва да е гръцка и за тази цел дори ще превземе Цариград. Женевската конференция трябва да реши споровете между Турция и Гърция. В Европа се създава обществено мнение в полза на България, според което

Тракия трябва да е автономна или пък българска

Подобно твърдение защитава английският капитан Бенет, извикан като вещо лице пред Балканския комитет в Лондон. Според него така щели да се постигнат две неща - да се охранява по-добре гръцко-турската граница и България да има жадувания си излаз на Бяло море. И във Франция обществеността и политиците защитават подобна теза. 

Българската делегация на Женевската конференция се състои от Александър Стамболийски, Коста Тодоров, посланика ни в Лондон Димитър Станчов, бивш началник на кабинета на Фердинанд и съпруг на французойката Анна де Грено, и експерта Морфов. По време на преговорите посланик Станчов, очевидно под влияние на общественото мнение в Лондон и напълно в унисон с тогавашните български държавни интереси,

настоява цяла Тракия да е българска

Той предварително е съгласувал позицията си с Александър Стамболийски, но Коста Тодоров не знае това и когато разбира за българската позиция, вече официално обявена, избухва: “Аз се отказвам от задълженията си на втори делегат! Това решение противоречи на интересите на българския народ!”. По-нататък в защита на Тодоров думата взема Морфов, който прибягва към икономически аргументи: Дедеагач, днес Александруполис, няма пристанище, то ще трябва да бъде построено от българския данъкоплатец, ще струва десет милиона златни лева, а България няма никакви гаранции, че ще може да го контролира. Конференцията си върви, а както често става, българите сами не могат да се разберат какво искат. След няколко дни Коста Тодоров заявява на министър-председателя Венизелос, че след време ще се сключи споразумение с Югославия и за Гърция остава или да е пазач на обединените Балкани, или да е авангард на някоя външна сила. Това пише сам той в книгата си “Една луда балканска глава”.

Опозицията в страната ни, както днес, така и тогава, знае много добре кой политик какви ги говори и върши, търси компромати за управляващите и скоро вади “бяла книга”. В нея се твърди, че Коста Тодоров е продал Беломорска Тракия. Споменават се суми между 1 и 5 милиона гръцки драхми.

Скандалът не остава без отзвук и директорът на полицията Григор Преславски натоварва следователя Христо Ковачев да започне следствие. То установява, че чрез гръцкия пълномощен министър са

дадени 2 милиона драхми на Тодор Паница

(също родственик на Коста) в Белград, който от своя страна задържал 350 000 за сръбските федералисти, а другите дал на четворката Коста Тодоров, Александър Оббов, Никола Атанасов и Христо Стоянов.

Превратът на 9 юни 1923 година нанася сериозен удар на Земеделския съюз и неговите водачи емигрират в Югославия. По време на емиграцията им в Белград след 1923 г. Оббов и Тодоров продължават да ратуват за идеята Егея да не е българска. Като представители на Задграничното представителство на БЗНС те слагат подписите си под договор, в който България се отказва от териториалните си претенции към Тракия. По този повод гръцката преса пише: “Услугата, която Задграничното представителство прави на гръцкото правителство, не е много ценна, понеже големите и спорни въпроси между България и Гърция - излазът на Бяло море, съвсем не се решават от два леки като перушина подписа на Оббов и Тодоров”.

Коста Тодоров се поставя в услуга на югославските държавни интереси. Той твърди, че земеделците в емиграция искат единна сръбска държава начело с крал Александър. Доводите му за това са, че сърбите и българите имали много общи герои, и подкрепя това си твърдение с Крали Марко. “Загадъчно е как по време на ширещия се тогава терор в Югославия, който с цялата си сила е упражняван и върху българските емигранти, Коста Тодоров и Александър Оббов свободно се разхождат по четирите краища на Югославия и често отскачат до чужбина?”, питат свидетели по делото срещу Данаил Крапчев през 1933 г. Дори през 1925 г. Тодоров заминава за Париж, а Оббов до Прага за среща с пълномощния министър .

Най-неочаквано обаче българското правителство амнистира всички политически емигранти.

Опростени са и всички създатели на Задграничния земеделски революционен комитет през 1924 г., както и организаторите на терористичните чети. Изключение от амнистията правят лицата, нападнали цар Борис III в прохода Арабаконак, атентаторите от храма “Света Неделя” през 1925 г. и участниците в четите на Тумангелов и Янчев из Бургаско.

Александър Оббов, Коста Тодоров, Христо Стоянов и Никола Атанасов искат да се върнат в България. Възмутен от това им решение, директорът на вестник “Зора” Данаил Крапчев пише гневната статия “В тил на движенията в Югославия”, в която ги нарича

“българогласни служители

на Жика Лазич”, “провокатори”, “предатели”, “шутове на княз Александър” и “подлеци”. Когато четиримата обаче пристигат в България, една от първите им работи е да заведат дело срещу журналиста в Софийския градски съд. Данаил Крапчев е признат за невинен. Всички обвинения към него са снети с изключение на това за обида, по което трябва да плати 2000 лева и да изтърпи един месец затвор с право на обжалване.

След тези събития Александър Оббов минава в опозиция до Девети септември 1944 г. После става секретар на Постоянното присъствие, министър на земеделието и подпредседател на Министерския съвет, естествено за тия години, и народен представител във Великото народно събрание. 

Коста Тодоров продължава да плува в дълбоките шпионски води. Напуска България през 1934 г., митарства из Париж и Испания, връща се за кратко и през 1938 г. се отказва от родината си окончателно. През 1941 г. е изгонен от САЩ за антидържавна дейност. Заради нападки по радио “Лондон” срещу България и нейния цар Борис III му е издадена трета смъртна присъда.

И до днес остава тайна чий шпионин е бил - английски, френски, руски. Някои дори го посочват като член на Европейската масонска ложа. Вероятно вербуването му е станало по време на Първата световна война. Дотогава роденият в Москва през 1889 г. в семейството на Васил Тодоров и гъркинята Елена Паладенова се изявява като терорист. Най-голямото му постижение е организирането на атентат срещу султан Абдул Хамид в Солун през 1904 година. Съратник му е някакъв македонски харамия. Само шансът спасява султана - каляската му е разбита на парчета, а самият той е невредим. Тодоров и съучастникът му успяват да избягат. На следващата година Коста Тодоров организира атентат и срещу одеския градоначалник. Този път е заловен, осъден на смърт, но по-късно присъдата му е смекчена на 7 години. Излиза от затвора, озовава се в Брюксел, записва се в университета. Избухва Първата световна война и Тодоров става доброволец във френския Чуждестранен легион. Служи във II бюро в армията на генерал Сарай. Един ден обаче най-неочаквано се явява на българските позиции до Прилеп и предлага услугите си, облечен в български офицерски дрехи, свидетелства командващият армията генерал Бояджиев. Той и немският генерал Макензен дълго се колебаят, преди да изпратят Тодоров със задача в тила на французите. Той се завръща след месец, когато никой вече не чакал ни вест, ни кост от него. После е осъден на 3,5 години затвор, но не за шпионаж, а за дезертьорство.

Такива бурни страсти са се вихрили около Бяло море преди век. Днес си го броим едва ли не за “наше”. 

Плащала ли е Югославия за терористични чети

Разкрити документи показват, че Александър Оббов и Коста Тодоров работили за министъра на вътрешните работи на Югославия Жика Лазич. В кабинета му прекарвали часове на разговори на четири очи. Заместникът на Лазич, Маткович, заявил пред български политически емигранти, които търсели протекцията му: “В моята каса са досиетата на Ал. Оббов и К. Тодоров. Влезте и вие вътре и няма да имате никакви проблеми!”

Мистерията разплитат и документи на Задграничното представителство на БЗНС, които попадат случайно у пълномощния ни министър в Чехия проф. Михалчев. След като се запознава с тях, Михалчев пише молба до министър-председателя Андрей Ляпчев архивът да остане при него, а да не се предава на шефа на полицията, тъй като той можел да го “загуби”, а документите били много ценни. От тях става ясно, че изгнаниците земеделци са получавали тлъсти суми от сръбска банка. Александър Оббов писал до чешкото правителство, което също дало пари за емигрантите. Срещу тези пари земеделските лидери в изгнание настоявали пред световната общност, че искат единна държава между България и Сърбия начело с княз Александър. Официално заявявали, че не ги интересува националното самосъзнание на българското население в Македония. Според тях тази кауза била отречена и било безсмислено делението на българи и сърби. По поръчение на сръбското правителство двамата организират и лагерите, където се подготвят терористични чети, които югославските граничари пускат безпрепятствено в България. Те преминават по протежение на цялата граница от Видин до Струмица. Лагерът за обучение на българските терористи бил в Горни Малиновац, а негов шеф бил д-р Терзиев, парите пък давали Коста Тодоров и Александър Оббов. 

На Нешо Тумангелов те дали 460 динара. Заедно с Георги Янчев той шета из Бургаско. Пак с парична помощ и по поръка отвън Дочо Узунов обира берковския влак и убива трима севлиевски съдии.

След като се укрива от полицията и емигрира във Франция, той е арестуван в Марсилия.

Тогава Коста Тодоров се застъпва пред главния секретар на Лигата за защита на правата на човека Герню Дочо Узунов да не бъде върнат в България.

При връщането си в България през март 1933 година още на гарата в Драгоман земеделските лидери заявяват: “Ние ще вземем властта!”. На Лъвов мост ги очаква първата изненада - техни привърженици ги аплодират, а националистите ги замерят с камъни.

В голямото сбиване са ранени 56 стражари. По това време Земеделският съюз вече се е разцепил. Предполагал ли е някой тогава, че това ще е съдбата му чак до днес? Причината за първото разцепление - земеделците от “Врабча” имат 75 места в парламента и излизат с декларация, че не смятат Тодоров и Оббов за свои членове. Александър Оббов е обвинен по стара афера и още на следващия ден след публикуването на декларацията е привикан в полицията.

Определят му като гаранция 20 000 лева. Коста Тодоров обаче разтръбява, че от Югославия са дали на земеделския съюз “Врабча” 800 000 динара. От тези пари народният представител Аврам Аврамов дори си бил купил златен часовник. В последвалите скандали е обвинен и председателят на Народното събрание Никола Захариев, който всячески се стремял към разкола в земеделските редици.

С пророчески глас Г. Бошнаков заявява, че БЗНС неведнъж е преживявал такива разправии, но в крайна сметка всички кавгаджии са се озовавали на политическото бунище (терминология, използвана активно и в днешния политически речник), припомня народната поговорка за стадото и мършата и призовава тя да се изхвърли от земеделските редове.