Валери Петров беше човек, който обичаше да вдъхне ароматния дим на хубава цигара, да отпие глътка добро уиски. И да попита събеседника си: “Ама тази дума добре ли е казана?”. Той, майсторът на словото и на римата, да пита някого и да го направи съучастник на гениално сътвореното от него! Уникално.

Валери Петров не се мъчи дълго. Угасна за седмица, без да дойде в съзнание. А той, лекар по образование, най-добре е знаел какво го чака...

“Татко вече го няма. Благодаря за съболезнованията. Много, много боли”, каза тогава дъщеря му Бояна Петрова.

Като съвременници на големи българи като Валери Петров рядко се сещаме за тях, изгубим ли ги, нещо се скъсва у нас - изкрещява с “Йо-хо-хо” рошав детски спомен, прескачат кадри от “Рицар без броня” или житейска истина, отключена от мъдреца в “Меката есен”. Поет, сценарист, драматург и преводач, Валери Петров бе космос от философия, изречена с най-най-простички думи, които няма как да не стигнат до детското сърце или да стоплят побелялата душа на старец. Поетът Ивайло Диманов го нарича “българския Джани Родари, продавача на копчета за сън и детски мечти”.

Кръглите му леко присвити очи до последно искряха прелюбопитни към света, а усмихнатото му лице сееше добротворчество. Първият допир до ранния Валери Петров завинаги те прави заклет фен на творчеството му:

“Имах мечта да имам часовник.

Сега имам часовник, но нямам мечта ...”

Смъртта подложи

крак и препъна

94-годишния класик

Тогава, като се разбра, че Валери Петров е откаран със самолет от Варна в софийската ВМА с мозъчен инсулт, фейсбук се превърна в огромна библиотека - всеки публикуваше любимото си стихотворение от него. Сякаш Валери Петров не свърши земния си път, а продължава да сее светлина у нас със стиховете, поемите, сценариите, преводите.

Веднъж “новинари” го пратиха в болницата заради сърцето, докато поетът пред компютъра вкъщи отново оседлаваше впряга на думите. “Не се притеснявайте, добре съм. Ето - говорим си в момента, вдигам телефона си. Както казвате младите в днешно време - споко, макар че това съкращение не е много удачно”, успокои тогава Валери Петров.

И признава пред Бойко Ламбовски: “Човек не се отказва от живота - работи ми се, създава ми се нещо. Много се оказах работлив, пак за мое учудване. Да, работи ми се...”. Затова той реди римите в нови книги, издадени и на 87 години, и на 88, и на 89.

Но имаше сили да се шегува и с възрастта, и с неизбежния край на един свят, който днес не е по духа, морала и възпитанието му.

Валери Петров гледаше докрай с оптимизъм. Казвал е: “Аз съм убеден, че и този път ще преодолеем трудностите. Всички тези явления - мафии, непознати доскоро видове престъпления, подкупничество, диво печалбарство, хладина и грубост в отношенията - се дължат на това, че промяната на строя разбърка обществото ни и измъкна на повърхността му лошите черти, които всеки народ има. Но добрите ни гени са непокътнати в голямата част от нашия народ и ще избистрят мътилката...”.

Заради войната

родителите сменят

еврейската му

фамилия

Творчеството на Валери Петров винаги е имало милиони почитатели, а в живота му - неколцина заядливци.

Валери Нисим Меворах е роден в София на 22 април 1920 г. Той не е само набор на Леда Милева, но се ражда седмици след английския писател Артър Хейли, Федерико Фелини и фантаста Айзък Азимов и месец преди папа Йоан II и италианския сладкодумен разказвач Джани Родари, американските писатели Рей Бредбъри и Чарлз Буковски.

Баща му проф. Нисим Меворах е известен адвокат, завършил право в Женева, където попада под влиянието на социализма. Там се запознава и със студентката по френска филология Мария Петрова, с която се женят.

Бащата на поета пише книга за Яворов, а после става посланик в САЩ и представител на България в ООН. През 1955 г. Меворах е привлечен да урежда конфликтите с Гърция и Израел, а през 1968 г. е сред авторите на Семейния кодекс.

Бъдещият поет взема фамилията на майка си Мария Петрова - учителка по френски език в гимназия. Това става, след като родителите му приемат протестантството в Евангелската църква на ул. “Солунска”. Двамата решават синът им да носи името Валери Нисимов Петров.

На 15 г. печата

първите си стихове

С фамилното име на майка си подписва първите си рими, които печата едва 15-годишен в сп. “Ученически подем”. По-късно обяснява, че тогава трудно се публикувало произведение с име на евреин. Първата си книга “Птици към север” издава под псевдонима Асен Раковски през 1938 г. още като възпитаник на Италианския лицей.

Учи за лекар,

става журналист

През 1944 г. Валери Петров завършва медицина в Софийския университет. Вместо лекар обаче същата есен започва в радио “София”, а през пролетта заминава на фронта като военен писател във в. “Фронтовак”. От войната се спасява с хумор - след края е сред основателите на “Стършел” и зам. главен редактор. С медицината приключва като лекар във Военна болница и в Рилския манастир.

От 1947 до 1950 г. е културен аташе в Рим и тогава отива до Америка, Франция и Швейцария. По-късно е редактор в Студия за игрални филми и в издателство “Български писател”. С утвърденото си име през 1945 г. издава стихосбирката “Стари неща малко поновому”, а след 4 години и цикъла “Стихотворения”. Славата го спохожда обаче едва през 1960 г. с поемата “В меката есен”, а след две години написва и други, сред които и “Палечко”. През 70-те години излизат сатиричните му стихотворения “На смях”, “Копче за сън”, а през 1986 г. и книгата “Пет приказки”, за която е вписан в почетния списък на Международния съвет за детската книга.

Той е и сценарист на повече от дузина игрални филма, сред които култовите ленти “Рицар без броня” и “Йо-хо-хо”, писал е сценариите на анимационни филмчета и на киноновели.

Жена му направи

карамфилите ни

търсени в Европа

В Италианския лицей Валери Петров среща Доминика Бобошевска и ученическата любов преминава в траен брак.

По-късно като химик Доминика е сред екипа, който разработва у нас метода хидропоника, при който карамфилите растат без почва, а хранителните вещества и водата отиват директно в корените. Благодарение на въведения от нея метод интересът от Европа към българските карамфили е голям и те стават една от най-успешните ни експортни стоки.

Заради Солженицин

е уволнен, спират

книгите му от печат

От партийните убеждения по-мило винаги му е било човешкото достойнство. Затова през 1970 г. не подписва протестната декларация до Нобеловия комитет срещу наградата на Александър Солженицин, която Съюзът на българските писатели приемат. Партийната санкция не закъснява - заради позицията спрямо Солженицин е уволнен от работа и книгите му - спрени от печат. Тогава поетът не хленчи пред силните на деня, а започва колосален труд - цялостен превод на Шекспир.

Единствен в света

превежда и

публикува всички

драми на Шекспир

Спорно е кой е по-велик преводач на Шекспир - отишлият си само на 45 години англицист Спас Николов или Валери Петров. Да, преводите на Николов са най-точни до оригинала. Но най-поетични несъмнено са на Валери Петров. Макар и да се разказваше, че когато поканили поета на световна среща на преводачите на Шекспир в Лондон, на летището Валери Петров попитал невъзмутимо: “Къде ми е преводачът?”.

Факт е обаче, че поетът е единственият в света, превел и публикувал всички драми на Шекспир. В периода от 1970 до 1981 г. той работи с проф. Марко Минков, смятан за най-видния тогава познавач на английски. Само това стигаше класикът да се нареди сред духовните светилници на страната. Освен Шекспир поетът превежда Гьоте, Джани Родари, Ръдиард Киплинг, Сергей Михалков. А това, че посяга към различни жанрове, обяснява и скромно, и с усмивка: “Абе, лаком човек!”. Но подчертава, че поезията е главният му път.

Не се строил

да посреща

Тодор Живков

Въпреки откритата си позиция Валери Петров не се е писал никога герой. Даже се появява епиграмата за него “Зайчето Валери пише и трепери”, която се приписва на Радой Ралин. Но когато попитали сатирика кой е авторът, Ралин рекъл: “Веско Ханчев я каза.”

Не се знае дали е треперил Валери Петров, но който прочете неговия “Репортаж за трите Хаш”(1965-1987 г.), ще припознае наистина поета като дисидент. А и в “Задочни репортажи от България” убитият с чадър в Лондон Георги Марков си спомня, че в почивната станция на писателите край Варна, когато всички са се строили да посрещат Тодор Живков, само Валери Петров демонстративно минал отпред с раздрънкания си москвич на път за морето.

Смята, че

социализмът

става по-добър

с капитализъм

в себе си

Валери Петров винаги е бил радетел на лявата идея и в размирната 1990 г., когато комунист звучи като клеймо, поетът става член на Висшия съвет на БСП, а после и депутат във Великото народно събрание.

Но на стари години казва с усмивка: “Май социализмът се оказва толкова по-добър, колкото повече капитализъм допуска в себе си”.

Отрупват го с отличия, а той омаловажава заслугите си: “Вече съм във възрастта на наградите”.

Удостояваха го я с Яворовата награда, я с Ботевата за поезия, я с “Аскеер” за цялостно творчество в театъра.

През 2003 г. му бе дадено званието “академик” от Българската академия на науките, през 2006 г. получи наградата “Христо Г. Данов” за цялостен творчески принос, през 2007 г. - държавната награда “Паисий Хилендарски”, а през 2010 г. - юбилейната награда “Сирак Скитник” на БНР.

Академикът бе номиниран и за наградата за европейски гражданин на Европарламента. Накрая и Съюзът на писателите се усети тази година, та го награди като жив класик със златен медал “Иван Вазов”.

Мъдрецът на словото бе над тези неща още когато през 1993 г. френският посланик му закачи ордена “Кавалер на изкуствата и литературата”. Разказва се, че тогава поетът нарушил протокола с френски анекдот, за да намекне, че не заслужава ордена: “Френски аристократ получил орден от Луи ХIV и тихо промълвил на краля: “Ваше Величество, не го заслужавам.” “Знам, но чичо ви много настояваше”, отговорил Краля Слънце”.