Благодарение на британската корона американците не говорят френски, заради Наполеон двойно увеличават територията на страната, а другото вземат във войни с Мексико и Испания

На 4 юли 2026 г. Съединените американски щати отбелязват своята 250-годишнина. Някои го наричат и четвърт хилядолетие, вероятно за повече историческа тежест. Иначе официалният термин на годишнината "семиквинцентенар" (от анг. semiquincentennial - б.а.) звучи повече като медицинска диагноза, отколкото като повод за празник. Зад претенцията да се каже на латински език нещо, което означава "половината на пет века", всъщност се крие много живата и интересна история на една държава, която още от своето раждане не престава да води спор сама със себе си.

Това е може би единствената велика нация, основана не върху общ произход, език или религия, а върху идея, записана на лист хартия. При това доста избледнял, защото дълго време не е бил пазен както трябва. Но по-важна тук е идеята върху листа. И точно превръщането на тази идея в монолитна политическа реалност се оказва пътуване, изпълнено с противоречия, компромиси, кризи и неочаквани превъплъщения наред с немалко куриози.

Декларацията за независимост е приета на 4 юли 1776 г. и затова тази дата е национален празник на САЩ, но всъщност тя не е подписана тогава, а доста по-късно.

Документът прокламира, че всички хора са равни, но неговият основен автор Томас Джеферсън е робовладелец.

През живота си той притежава над 600 чернокожи роби, като повечето от тях никога не освобождава.  

Въобще двойните стандарти не са странична подробност, а структурен дефект, заложен още в самото основаване на държавата, който преследва американската политика до днес.

Самата Война за независимост (1775–1783), започнала като битка на разбунтувалите се Тринайсет британски колонии на американския континент срещу Великобритания, е далеч по-несигурно начинание, отколкото обикновено я представят учебниците по история. Т.нар. Континентална армия на сепаратистите губи повечето от големите сражения и едва не се разпада след зимата на 1777–1778 г. във Вали Фордж.

В крайна сметка окончателната победа идва до голяма степен благодарение на френската военна и финансова помощ. Тази подробност малцина американски патриоти обичат да си припомнят. А още по-голямата ирония се състои в това, че заради огромните заеми, които Франция поема в подкрепа на американските бунтовници, финансовата криза на монархията се задълбочава и косвено това допринася за избухването на Френската революция само няколко години по-късно.

Наскоро чухме една размяна на шеговити реплики между американския президент Доналд Тръмп и британския крал Чарлз III по време на официална вечеря в Белия дом.

Тръмп в типичния си стил бе споменал, че ако не е била намесата на САЩ в световните войни, европейските страни сега щели да говорят на немски. Чарлз III не му остана длъжен: "Смея да твърдя, г-н президент, че

ако не бяхме ние, вие щяхте да говорите френски".

Кралят визираше времето, когато огромни територии в Северна Америка са владение на Франция и конфликта между Великобритания и Франция, избухнал още през 1754 г. Ако британската корона не бе спечелила, изтласквайки френските сили от континента, Северна Америка днес наистина може би щеше да бъде доминирана от френската култура и език.

Но да се върнем във времето след обявяването на независимостта на САЩ. Когато през лятото на 1787 г. делегатите се събират във Филаделфия, за да изработят конституцията, младата държава вече е на ръба на разпадането. Конфедерацията на 13-те щата не разполага нито с ефективно централно управление, нито със стабилна финансова или данъчна система.

Документът, който в крайна сметка създават, е резултат от поредица компромиси.

Най-известният от тях е т.нар. компромис на 3/5, според който при преброяване на населението за определяне на броя представители в Конгреса и разпределяне на преките данъци всяко поробено лице ще се брои за "три пети части" от един свободен гражданин. Така робовладелските щати увеличават политическата си тежест, без самите роби да получат каквито и да било граждански права.

Разбира се, има и позитивни примери. Мирното предаване на властта от Джон Адамс на неговия политически противник Томас Джеферсън през 1801 г. (след най-ожесточената предизборна кампания в ранната американска история) се смята за един от най-важните прецеденти в развитието на американската демокрация. Макар че този прецедент ще бъде подлаган на изпитание многократно през следващите два века, та чак до наши дни. Помним щурмуването на Капитолия на 6 януари 2021 г.

Томас Джеферсън, макар и робовладелец (или може би тъкмо заради това) все пак се изявява като добър и далновиден държавен стопанин. През 1803 г. той купува от Наполеон цялата територия на Луизиана - над 2 млн. кв. км земя, простираща се от река Мисисипи до Скалистите планини, само за 15 млн. долара. Наполеон има спешна нужда от средства, за да финансира европейските си войни, а и е изгубил интерес към американските владения след провала на френската експедиция в Хаити, затова продава, без да се замисля. 

С тази изгодна сделка САЩ практически удвояват територията си.

Но предопределението на съдбата (Manifest Destiny) - този политически възглед, който ще движи американската експанзия през следващите десетилетия и според който нацията е предопределена да колонизира пространствата на Северна Америка, ще доведе до системното изтласкване и унищожаване на коренното население. Законът за преселването на индианците от 1830 г. води до трагедията, останала в историята като "Пътеката на сълзите" - принудителния поход на десетки хиляди индианци от няколко големи племенни групи към земите западно от Мисисипи. Няколко хиляди умират по време на преселението.

Мексиканско-американската война (1846–1848) добавя към територията на САЩ Калифорния, Невада, Юта, по-голямата част от Аризона и Ню Мексико. Другото значимо увеличение на територията се случва през 1867 г., когато държавният секретар Уилям Сюърд успява да убеди Сената да купи Аляска от Русия за 7,2 млн. долара. По онова време в пресата сделката е осмивана като "лудостта на Сюърд", а

Аляска била наричана "хладилникът на Сюърд".

Само няколко десетилетия по-късно откриването на злато, а впоследствие и на огромни нефтени находища превръща подигравките в признание за една от най-далновидните покупки в американската история.

Ако има момент, в който САЩ действително престават да съществуват като единна политическа общност, това е периодът на Гражданската война между 1861 и 1865 г. 11 южни щата се отделят от Съюза, за да защитят институцията на робството - факт, ясно и недвусмислено заявен в собствените им декларации за отделяне, независимо от по-късните опити конфликтът да бъде представян единствено като спор за "правата на щатите".

Гражданската война отнема живота на над 620 000 американци - повече, отколкото загиват във всички останали американски войни, взети заедно, до Втората световна война. Пет дни след капитулацията на Конфедерацията, когато хората си задават най-трудния въпрос - как ще изглежда следвоенното примирие - президентът Ейбрахам Линкълн е убит.  

13-ата, 14-ата и 15-ата поправка на конституцията, приети между 1865 и 1870 г., премахват робството, гарантират равна защита пред закона и забраняват расовата дискриминация при упражняването на избирателното право. Или поне на хартия е така.

На практика периодът на Реконструкцията приключва рязко през 1877 г., когато политически компромис води до изтеглянето на федералните войски от Юга. Скоро след това законите на т.нар. режим "Джим Кроу" - серия абсурдни регулации, установяват десетилетия на расова сегрегация, лишаване от избирателни права и линчуване.

Това е едно от най-ярките доказателства, че дори най-добрият конституционен текст не означава почти нищо, ако липсва политическата воля той да бъде прилаган.

През 1898 г. САЩ обявяват война на Испания - последната от старите колониални сили в Америка, и разгромяват частите , като завладяват Куба заедно с Пуерто Рико, Гуам, а с тях и Филипините. След осигуряването на Флоридския проток и до голяма степен Карибско море, САЩ анексират и Хавайските острови.

През 1903 г. е подписан договор, който осигурява на САЩ изключителни права върху Панамския канал. Търговията процъфтява.

Стогодишнината на САЩ през 1876 г. съвпада със Световното изложение във Филаделфия,

където Александър Греъм Бел представя току-що патентования телефон, а гигантският парен двигател на инженера Джордж Корлис, висок над 20 м, захранва цялата изложбена площ, превръщайки се в символ на индустриалната мощ, която ще определя развитието на Америка през следващия половин век. 

Между 1880 и 1920 г. повече от 20 млн. имигранти преминават през приемни пунктове като Елис Айлънд в Нюйоркския залив, осигурявайки работната сила за фабриките на т.нар. Позлатена епоха. Това е времето на главозамайващо натрупване на богатство за индустриални магнати като Джон Д. Рокфелер, Андрю Карнеги и Дж. П. Морган. От другата страна на барикадата са

работници, сред които и немалко деца, трудещи се по 14 часа на ден в ужасни и опасни условия.

Тези социални противоречия раждат прогресивисткото движение, довеждат първите сериозни регулации върху храните и лекарствата, антитръстовото законодателство, а през 1920 г. е ратифицирана и 19-ата поправка на конституцията, която предоставя на американките право на глас след близо седем десетилетия организирана борба, започнала още с Конвенцията в Сенека Фолс през 1848 г.

САЩ се включват в Първата световна война едва през 1917 г., след почти три години на официален неутралитет. Когато конфликтът приключва, страната вече е основният кредитор на разорена Европа. Това е повратен момент, който подготвя бъдещето на САЩ като световна сила.

Последвалата Голяма депресия (1929–1939) е най-тежката икономическа криза в американската история. Безработицата достига близо една четвърт от трудоспособното население, хиляди банки фалират, а милиони семейства губят спестяванията и домовете си. Президентът Франклин Делано Рузвелт отговаря с програмата New Deal - безпрецедентна поредица от държавни инициативи, които трайно променят отношенията между федералната власт и американското общество. Въпреки че и до днес икономическата им ефективност остава предмет на спорове.

Японската атака срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. въвлича САЩ във Втората световна война. Само няколко месеца по-късно обаче същото федерално правителство интернира повече от 120 хил. души от японски произход, повечето от които са американски граждани, без съд и присъда, във вътрешността на страната.

Едва през 1988 г. Конгресът официално се извинява за тази политика и признава, че тя е била продиктувана от расови предразсъдъци и военна истерия. Войната завършва с

единствената до днес употреба на ядрено оръжие

в реални бойни действия - атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки през август 1945 г. Осем десетилетия по-късно спорът за моралните, политическите и стратегическите измерения на това решение продължава. 

След края на Втората световна война САЩ окончателно се превръщат във водещата световна сила. Зад впечатляващото икономическо и военно надмощие обаче страната преживява една от най-дълбоките морални трансформации в своята история - борбата за граждански права.

През 1955 г. Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си в автобус в Монтгомъри, щата Алабама, поставяйки началото на бойкот на градския транспорт, който ще превърне един млад баптистки пастор на име Мартин Лутър Кинг-младши в национален лидер. Осем години по-късно, през 1963 г., Кинг произнася прочутата си реч "Имам една мечта" пред Мемориала на Линкълн във Вашингтон. Законът за гражданските права от 1964 г. и Законът за избирателните права от 1965 г. премахват законовите основи на расовата сегрегация. И това е почти цял век след формалното премахване на робството.

Междувременно Студената война прераства и в надпревара за научно и технологично превъзходство. След изстрелването на съветския "Спутник" през 1957 г. космическата програма се превръща в символ на съперничеството между двете суперсили. Тя достига своя връх през юли 1969 г., когато

екипажът на "Аполо 11" стъпва на Луната - събитие, възприето като триумф на американската наука, индустрия и политическа система.

Този исторически успех обаче се разгръща на фона на един конфликт, който постепенно разрушава общественото доверие в политическото ръководство и предизвиква най-масовите антивоенни протести в историята на страната - Виетнамската война.

Изтеглянето на американските войски и падането на Сайгон през 1975 г. в ръцете на Виетконг бележат края на първата голяма война, която САЩ не успяват да спечелят. Това е събитие, оставило дълбоки следи както във външната политика, така и в националното самочувствие. 

Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. оставя Съединените щати за кратко в положението на единствената световна свръхсила.

"Краят на историята", както ще го определи философът Франсис Фукуяма. Но следващите три десетилетия методично ще го опровергаят. Атентатите от 11 септември 2001 г. слагат край на илюзията за неуязвимост на американската територия и въвличат страната в две от най-дългите войни в нейната история - в Афганистан (2001-2021) и Ирак (2003-2011). Резултатите и от двете са особено противоречиви.

Финансовата криза от 2008 г., а по-късно и пандемията от COVID-19 през 2020-2021 г. подлагат устойчивостта на американските институции на изпитание, невиждано от времето на Голямата депресия.

Междувременно

дигиталната революция от персоналния компютър, роден в гаражите на Калифорния през 70-те години на миналия век, до интернет и социалните мрежи

пренарежда не само американската икономика, но и въобще начина, по който американците днес спорят помежду си какво означава да бъдеш американец.

Може би именно в тази неспособност окончателно да се съгласи сама със себе си е скрито най-точното определение за Америка - нация, основана не върху краен отговор, а върху непрестанното търсене на такъв. В този т.нар. американски експеримент в развитие е заложен като че ли един перманентен стремеж на САЩ да изненадат не толкова света, колкото сами себе си.