Ако има прераждане, не искам да се върна пак в професията си.

Актьорството е ужасно заробващо, казва големият артист

Често съм имал чувството, че животът е безсмислен. Некрофилството в мен е генетично заложено. Макар че нямам уклон към самоубийство. Обаче не се страхувам от смъртта, уважавам смъртта, обичам смъртта.

Присъствал съм на две убийства. При едното в казармата пред мен застреляха приятел. Беше новогодишна пиянска история. Ние тайно изнасяхме вино, а новобранецът, който беше на пост, се уплаши и стреля по нас. Другият път беше много тежка катастрофа, където отидох да помагам. Не ми става лошо от кръвта. Даже нарочно съм ходил на аутопсия в Медицинския институт. Исках да придобия опит заради някакъв филм. На студентите им прилошаваше, докато аз спокойно гледах, държах скалпела, помагах на професора. Главата ми се мотаеше, повдигаше ми се на стомаха, но си казах, че трябва да издържа – това ми разказва Йосиф Сърчаджиев през 2000 г., докато си говорим в поредица от разговори, които влязоха в книгата ми “Да улучиш шестицата” – очерци за живота и изкуството на шестима актьори, които смятам за колоси на театъра в моята лична класация. Той е един от тях.

Гигантски актьор, ерудит,

сложен и противоречив характер

Според юдейската философия да правиш дисекция, значи да отрицаваш смъртта. Но от друга страна, който се допре до мъртво тяло, ще бъде нечист седем дни. Докосването до смъртта осквернява, нужно е след това очистване. Йосо го прави, като се принася в жертва, но частично. Някаква игра с отвъдните сили? Или пазарлък със съдбата? Или предизвикателство направо към Бога, защото евреите нямат светии?

Всичко е въпрос на внушение – говори той. – Внушавал съм си, като плувам навътре в морето, че ми става лошо и ми се схващат краката. Започвам неистова борба да се измъкна и си казвам: “Щом изпадаш в паника, значи си много зле, трябва да намериш изход!”. До такава степен съм влизал в ситуацията, че веднъж щях да се удавя. Плувам друг път с дъщеря ми Анчето, като беше малка, изтласквам я от себе си и ѝ казвам: “На мен ми е лошо, моето момиче, спасявай се сама!”. Идиот!

Веднъж на студентите си във ВИТИЗ, когато бях асистент по куклено актьорство, казах: “Излезте навън и след 5 минути се върнете. Искам да видя вашите реакции на едно мое поведение”.

Внуших си, че ми става лошо,

ускори ми се пулсът,

обля ме студена пот

Те дойдоха и помислиха, че играя. После разбраха, че не е игра, защото загубих съзнание. Извикаха линейка, биха ми инжекции, заведоха ме вкъщи. Една седмица не ходих на работа. Но им доказах, че със силата на самовнушението можеш да се докараш дотам. Разбира се, изисква се тренинг. Нали вече се сетихме – Пунтила така и си играеше с Мати и останалото простолюдие в спектакъла “Господин Пунтила и неговият слуга Мати” на Военния театър – един от най-великите спектакли с Йосиф Сърчаджиев. 

Пазарлъкът със смъртта става реален, когато през 2004-а Йосиф Сърчаджиев получава масивен инсулт. Съжалявах ужасно, че днешните театрални зрители не могат да го гледат, принудително напуснал актьорлъка след тежкия инцидент. На сцената без него зейна огромна дупка. Неговите роли в Театър “Българска армия”, където Йосо беше част от трупата 20 години и любим актьор на Леон Даниел, остават абсолютен образец по театрално майсторство.

Без претенции за класации топ 3 от тях са “Напразни усилия на любовта” от Шекспир, “Господин Пунтила и неговият слуга Мати” от Брехт и “В очакване на Годо” от Бекет, сложила начало на проникването на абсурдния театър в България. В тази броеница от великолепни роли се вмъкна “Животът е сън” от Калдерон на Иван Добчев. Спектакъл, който през 1981/1982 усети как ще приключи това десетилетие и

в условията на свирепата

диктатура на “реалния

социализъм” показа

бунтуващия се човек,

опиянен от огъня на самия бунт, но без представа как да живее след победата.

Голяма смелост е да се покаже в годините на тоталитарния режим, че човешката природа не съдържа в себе си само стремеж към позитивност и изграждане, а импулс към смъртта и агресията. Сехизмундо на Йосиф Сърчаджиев и визуалната среда на Вечеслав Парапанов, в която е поставен, стават култови за цяло поколение театрали. 

До последно Йосиф Сърчаджиев се разболява, когато влезе в репетиции. Две язви “получава” през бургаския си период. Обичайно не може да спре треперенето на ръцете си. Изпитвам неистов страх от сцената преди всяко излизане. Единственият начин да се спася, е да отида час и половина преди началото и да мина отново цялата пиеса.

Драматичният му живот след 1990 г. няма равен по атаки на съдбата и изумителна устойчивост на психиката и тялото му. Загубата на изборите през 1990-а е съкрушителна за него,

плачът пред камерите на БНТ

през нощта на 10 юни

е гледан от милиони

После започва студентската стачка, той обикаля улиците и помага на стачкуващите, участва в бдения. Без претенции да е професионален революционер, нито политик, той постепенно замества театъра с уличните изяви.

Следват години на дълбоко разминаване със стари приятели. Особено след падането на правителството на Филип Димитров. Няма с кого да си говори в театъра. Еднаквото и повторяемо всекидневие го убива, жадува нещо ново да се случи. Потиснат е от чувството за непълноценност в контактите с хората, защото няма своя среда. Участието му в уличните движения му е дало знание и начин на мислене, които са чужди на колегите му в театъра. Един марсианец, попаднал неочаквано на Земята. 

Така Йосо взема решение да напусне Театъра на армията и софийското си съществуване, за да се пресели в Синеморец през 1993 г. В продължение на една година

къса всички връзки с

дотогавашния си живот

Живее във фургон на малкото, близо 500 квадрата място встрани от черния път към плажа Бутамята. Заливът е малък, с чуден пясък, напълно нецивилизован към онзи момент. Местните го наричат така, защото морето там бутало и мятало до насита.

Купили мястото през 1989 г. - жена му Райна го харесала, когато снимала из странджанската пустош филм за т.нар. Република на младостта, акция на Комсомола за заселване на Странджа с млади хора. След това идвали в Синеморец през лятото в къща под наем. Построяват си своя дървена къщичка, която по-късно превръщат в ресторант “Синьото лъвче”. Отначало готви Райна, после наемат готвач и оставят сина Пролетсин да се занимава с кръчмарския бизнес. Йосо поема снабдяването и доставките. 

Някаква нелепа ирония на съдбата е, че вестта за смъртта и погребението на Йосиф Сърчаджиев ме застига на една ливада в плевенското село Чомаковци. Стоя на нея на рождения си ден със стари приятели и си спомняме как преди 25 години сме празнували този рожден ден в ресторантчето на Йосо в Синеморец. После той ни покани у дома си. Пред очите ми е как влязохме в Синеморец откъм пътя след река Велека, завихме наляво, отминахме новопостроените мутробарокови дворци и забихме към най-западния край на селото. Почти до отвесния бряг, завършващ със стръмна скала, беше къщата на Йосо. Покани ме да седна на стола му, нали бях рожденик. Пихме шампанско пред големите френски прозорци, които се отварят директно към морската безбрежност. Долу се нижат малки лагуни с шепа пясък. Когато морето е бурно, а то е такова от късна есен до ранна пролет, вълните се разбиват в скалата, водата за секунди прелетява разстоянието до френските прозорци и залепва върху тях огромни лапи от пяна. Заради солта от водата и вятъра трябва всяка година да чегъртам ръждата от оградата и да я боядисвам - ми казва Йосо. - През зимните дни е много усойно, на километри от къщата е пусто и безлюдно, доста страшно. В продължение на седмица не може да влезе ни кола за хляб, ни линейка да извози умрелите... 

Ако има прераждане – казва той – не искам да се върна пак в професията си. Усетих сладостта на другия живот, на другия допир, където не си толкова ограничен и несвободен. Актьорството е ужасно заробваща професия, въпреки че ни завиждат, че ни е интересно и живеем в много образи. Единственото добро е, че работиш това, което обичаш. Не се оплаквам, имал съм страхотни мигове. Страхотно удовлетворение, но и страхотни падения и чувство за безсмислие.