Феноменът е доста добре известен в българската история. Най-вече в литературата и революционните движения.
Българските писатели много преди инфлуенсърите са открили, че понякога човек има нужда да се “роди” наново на хартия.
Елин Пелин не е просто литературен псевдоним на Димитър Иванов Стоянов. Това е цял свят, изграден в самото име - звучене, атмосфера, тон, дух. Чудомир не е просто другото име на Димитър Чорбаджийски, а отделна творческа физиономия. Радой Ралин (Димитър Стефанов Стоянов) не е само литературен подпис, а обществено оръжие. Ран Босилек (Генчо Станчев Негенцов) не е просто поетично име, а влизане в определен вид чистота, мекота и образност. Дора Габе (Изидора Петрова Пейсах), Елисавета Багряна (Елисавета Любомирова Белчева), Христо Смирненски (Христо Димитров Измирлиев) - всички тези имена вече са повече от гражданска регистрация. Те са културни самоличности.
Тук псевдонимът никога не е бил само прикритие. Той е бил техника за превключване. Когато авторът се подписва с друго име, той влиза в определена вътрешна честота. В друг тон. В друг режим на мислене. Това е същият механизъм, който днес виждаме при младежите в мрежата, само че в дигитална, по-масова и по-неосъзната форма.
Дори историята ни познава такива трансформации. Васил Иванов Кунчев остава в съзнанието на народа като Васил Левски от лъвския скок, който правил пред сподвижниците си. Това вече не е просто име. Това е архетип. Същото важи и за редица революционни и културни фигури, при които името престава да бъде лична маркировка и се превръща в символна съдба.
Едва ли някой се сеща кой е Гаврил Груев Хлътев от Копривщица. Но като се чуе Георги Бенковски, това приковава вниманието. Стефан Тодоров Димов е Стефан Караджа, Димитър Николов Асенов е Хаджи Димитър. Примерите са стотици.
В историята има и конспиративен момент по време на т. нар. партизанско движение. Тогава всеки, който се включва в него, получава псевдоним по причини да не бъде разкрит. Не че тайната полиция на Никола Гешев не е знаела всичките имена.
Най-известният псевдоним по онова време е, разбира се, Янко. На другаря Тодор Живков, ръководил държавата десетилетия. Този прякор бе повод и за доста лафове, за които преди 10 ноември 1989 г. директно се влизаше в затвора. Но за сметка на това някои градове в България бяха кръщавани на тези прякори. За футболните отбори да не говорим. Всички знаят, че Марек е партизанското име на Станке Димитров например. (24часа)
