Победата над Персийската империя е невъзможна без суперинтелект и необичайна хитрост. Това е категоричният извод от историческите битки срещу азиатското страшилище в древния свят и Средновековието.

Първият описан от хроникьорите сериозен сблъсък е през 490 г. преди новата ера, когато се разиграва прочутата битка при Маратон, днешна Гърция. Елините са изненадани и набързо събират войска, предвождана от десетина военачалници. Това се оказва колосален гаф, защото нарушава най-важния принцип за единоначалие в армията. Както може да се предположи, пълководците, които са колкото един днешен футболен отбор, не могат по никакъв начин да стигнат до консенсус. От сутрин до вечер водят ожесточени спорове дали да изчакат нападението на персите, или да атакуват. В тази патова ситуация на живот и смърт четирима от военачалниците решават да стъпчат егото си и упълномощават атинския стратег и пълководец Милтиад да ги представлява. Благодарение на това той се превръща в естествения лидер с най-сериозен авторитет.

Феноменален военен, той е натоварен с непосилна отговорност. Персите многократно ги превъзхождат и стандартните бойни тактики ще обрекат гърците на гибел. Необходимо е мислене извън кутията и в един момент талантливият военен е осенен от блестящо хрумване.

Той разтяга централните редици, за да може с рехавата си армия да изравни дължината на фронта спрямо персийската армия. По този начин цели да избегне евентуално обкръжаване, но планът му има по-далечен прицел. 

Идеята на Милтиад е семпла, но единствената, която дава някакъв шанс елините да оцелеят - когато персите се прицелят в центъра, бойците от гръцките флангове се насочват със скоростен спринт към тях. От една страна, тичайки, военните на Милтиад имат много по-голям шанс да избегнат смъртоносната градушка от стрели. От друга, когато персите пробият рехавите редици на елините в центъра, мощните флангове на гърците ще се затворят като клещи и ще ликвидират ядрото на персийската армия.

Така с малобройна войска, но с много находчивост и свърхинтелект в необичайно напрегната ситуация гърците правят невъзможното, печелейки бляскава победа.

Десетина години по-късно прадедите на днешните иранци искат реванш и отново атакуват с невиждана мощ. Владетелят им Ксеркс I предлага на градовете държави в Елада да се подчинят и тези в северната част, стресирани от невижданата в древния свят армия, приемат. Спарта, Атина и Коринт отказват да преклонят глава и формират скромна войска от около 7000 души. Тези храбри мъже трябва да се изправят срещу 5-милионна персийска армия, както твърди Херодот. Според повечето историци тя е наброявала между 70 и 300 хил. души. Каквато и да е била истината, превъзходството на Ксеркс е минимум десет към едно.

Владетелят на Спарта Леонид няма никакви илюзии. Наясно е, че отива на смърт и настоява да вземе със себе си единствено воините си от царската свита - 300 супербойци. Планът му е да причакат персите в пролива Термопили и там да избият колкото се може повече от тях. Целта на Леонид е да забавят настъплението и максимално да редуцират броя на персийската армия, която в голямата си част не е достатъчно подготвена, тъй като повечето бойци са роби. 

Различните хронисти са единодушни, че безумно смелите спартанци съсичат десетки хиляди въоръжени персийски воини. Сутринта преди решаващата битка Леонид призовава бойците си да закусят добре, тъй като вечерта ще са в царството на Хадес. Героите не могат да устоят под напора на многохилядните пълчища персийци, но със саможертвата си вдъхновяват цяла Елада да последва примера им. Благодарение на подвига им, който е записан със златни букви в историята, гърците се обединяват и не след дълго са готови за следващия сблъсък.

Един от пълководците им, Темистокъл осъзнава, че нямат сили да се изправят срещу мощния персийски флот, затова решава да прибегне до хитрост. Изпраща своя доверен роб Сицинос при цар Ксеркс, за да го "предупреди", че гърците са в паника и се готвят да бягат. Очевидно Сицинос е бил изключително талантлив актьор, защото Ксеркс неусетно влиза в капана и се впуска в преследване на уж уплашените елини. Той до такава степен вярва на думите на роба на Темистокъл, че заповядва на флота да преследва настървено гърците по най-краткия път - пролива между остров Саламин и сушата. Гърците тържествуват, защото това е перфектната клопка. Тежките персийски кораби се заклещват, започват безразборно да се блъскат един в друг и стават лесна плячка за малките и подвижни триери на елините. Така персите са победени в морска битка.

150 г. след тези епични сблъсъци, през 331 г. преди новата ера, амбициозният Александър Велики е решен да сложи точка на гръко-персийските войни веднъж завинаги.

Армията му се състои от 47 хил. професионални бойци - 40 хил. конници и 7 хил. пехотинци. Срещу тях според летописците стоят между 90 и 120 хил. перси - преобладаващата част роби, а останалите военни са верни до смърт на Дарий III.

Гениален стратег, младият Александър осъзнава, че срещу многократно превъзхождащ го враг е обречен без нестандартен, дързък и хитър план. Затова решава да атакува не фронтално в центъра на персийската армия, където невъзмутим стои Дарий, а да ги изненада и да ги обърка. Затова с част от конницата си се насочва косо вляво. Целта му е да принуди персийския фланг да се разтегне максимално, воините му да пресрещнат врага и той да попадне в клещите на елините без възможност за измъкване.

Всичко на бойното поле се разиграва според плана на младия македонски цар. Хаосът създава пролука в персийската линия. Именно този момент очаква Александър и моментално стартира клиновидна формация.

Заставайки начело на елитната си кавалерия, той обръща посоката и нанася фронтален удар в центъра, където е стъписаният Дарий. Виждайки, че Александър всеки момент ще връхлети като тайфун върху него, персийският цар губи самообладание и дава заповед на свитата си да бяга. Това демотивира воините му, които уплашени, също се опитват да се оттеглят. След това историята е известна - Дарий III е убит, а Александър Велики e посрещнат като цар на Азия.

Близо 900 години по-късно арабите тръгват на поход, вдъхновен от идеята за ислямското завоюване на Персия.

Както в миналото, така и през 636 г. това не е лесна работа, защото армията на персите освен че е многобройна, разчита и на страховити бойни слонове.

Чудейки се как да преодолеят това препятствие, на арабите им хрумва, че могат да преоблекат камилите си с платове и маски, за да изглеждат като чудовища. Както очаквали, когато се появили на бойното поле, конете на персите се подплашили, защото до момента не били виждали такива страшилища. Паникьосаните четириноги създали невъобразим хаос в кавалерията, а арабите само това и чакали. Воините им, които имали най-точен мерник, се прицелили в очите и в хоботите на слоновете. Приоритет били водачите им. Полуделите от болка животни в стремежа си да избегнат нови наранявания се опитвали да избягат, прегазвайки персийските пехотинци по пътя си.

Близо 600 години след арабите идва ред и на монголците на Чингис хан да се изправят пред подобно предизвикателство. През XI век огузите вече са създали държава с център в Хорезъм край Аралско море и два века по-късно са успели да подчинят цяла Персия под властта на Алла-ал-Дин Мохамед II. 

Несметните богатства на тази огромна империя били легендарни и неминуемо влезли в полезрението на хищния Чингис хан. Години наред той обмисля как да атакува тази огромна територия, разпростираща се на необятни части от днешен Иран, Узбекистан, Туркменистан и Таджикистан.

Някъде през 1218 - 1220 г. Чингис хан вече се чувства достатъчно могъщ, за да атакува шаховете около Хорезъм. Достатъчно умен и хитър, номадът осъзнава, че със сила трудно ще ги победи, затова прибягва до обичайните си подли похвати и хитрости. Първоначално атакува само с кавалерията си, след което уж уплашените му бойци се втурват да отстъпват под напора на устремените перси. В продължение на дни монголите препускат, като целта е да увлекат след себе си армията на шаховете с тежката й конница в пустинята. В един момент става точно това, което Чингис хан предварително е "програмирал" - конете на персите грохват, изтощени до смърт от непоносимата жега и жажда.

Но Чингис хан не спира дотук. При обсадата на Гургандж, столицата на Хорезъм, монголците отново използват интелект, за да разгромят врага си. Те отклоняват водите на река Амударя, което предизвиква нечуван катаклизъм и наводнение. Градът е сринат до основи от водната стихия, съпротивата е смазана и ордите на Чингис хан без проблем превземат не само столицата, а и несметните богатства.

Няколко века по-късно, през 1514 г., Сефевидска Персия е разгромена в битката при Чалдиран от османския султан Селим I, прочул се с жестокостта си, избивайки 40 хил. шиити. За разлика от предходните сблъсъци, когато персите превъзхождат многократно противниците си, в този случай не е така. По онова време те са слабата страна, а османците са доста по-многобройни. Освен това бойците на султана разполагат с артилерия, мускети и топове, докато гордите перси са въоръжени единствено с лъкове и копия. Причината за тази непонятна изостаналост била в огромното им его - сефевидите смятали, че

огнестрелните оръжия

са "недостойни за

воини"

и разчитали единствено на своята елитна кавалерия.

Въпреки това султанът, вместо да подцени противника си, непрекъснато си повтарял, че никой никога не е спечелил срещу персите без необичайна хитрост.

Затова наредил край бойната линия да се наредят каруци, свързани с вериги. Те не само че препъват противниковата конница, а създават и небивал хаос в редиците . Забавена по този начин, персийската конница буквално е разкъсана от огъня на османските топове и мускети, разположени зад преградите.

Или ако трябва да обобщим Персийската империя винаги е била страховит противник, побеждаван единствено с хитрост.