Нашите се събират в Дьорелшайм, Австрия - родното село на бащата на Хитлер

Още през 1942 година има идеи да се създаде български батальон, който да замине за Източния фронт и да се бие срещу войските на Сталин. Тя, разбира се, пропада, след като лично цар Борис III се намесва в ситуацията. Но тази концепция все пак се реализира след 9 септември 1944 г., когато СССР превзема България и инсталира правителството на Отечествения фронт.

На 16 септември във Виена българският националист Александър Цанков, бивш министър-председател (1923 -1926 г.), обявява по радиото за създаване на свое правителство. Заклеймява комунистите като врагове на България и призовава българите към борба с “жидоболшевизма”. Заявява: “Борбата за освобождение на България от жидоболшевишките окупатори зависи от вас. Българското национално правителство призовава всички на бой с враговете на нашата родина”.

Останалите членове на Българското национално правителство в изгнание са братът на Цанков – Асен (министър на външните работи и финансите), водачът на “Ратник” проф. Асен Кантарджиев (министър на вътрешните работи и войната), представителят на Съюза на българските национални легиони Иван Рогозаров (министър на труда и трудовата повинност), видният деец на Демократическия сговор Христо Статев (министър на просветата и пропагандата) и началникът на разузнавателното управление към Министерството на войната полк. Никола Костов (министър без портфейл).

В България създаването на Първи български батальон към SS е с доста оспорвани източници. Но през 2006 г. във Варшава излиза книгата “Чуждестранни SS формации. Чужди доброволци във Вафен-SS за периода 1940-1945”.

Там може да се открие поне командният състав на българската формация

Подобни такива са от цял свят, като на страната на Хитлер се бият казаци, татари, украинци, руснаци, дори има формации и от САЩ и Австралия.

Със заповед от 13 ноември 1944 г. на райхсфюрера на SS Хайнрих Химлер е създаден Български SS гренадирски батальон, базиран в тренировъчния лагер в Дьорелшайм, Австрия. Мястото на лагера съвсем не е случайно. Една от махалите му е Стонес, където през 1837 година се ражда незаконният син на селянката Мария Шикелгрубер - Алоис. Това е бащата на Адолф Шикелгрубер. Актът му за раждане се пази в местната църква, въпреки че селото отдавна е изоставено. Той е променен чак през 1876 година, когато Алоис обявява, че Йохан Георг Хидлер е негов законен баща. В местното гробище е погребана и бабата на човека, който запали Втората световна война.

Доброволците са български студенти и работници в Германия, както и такива, които са успели да избягат след нахлуването на III Украински фронт у нас. Сред тях са и 12 студенти по медицина, пратени от младежката организация на “Бранник” във Виена. Един от най-добрите ни летци по времето на Втората световна война, старши лейтенант Петър Бочев, също се присъединява. Много войници, които са пратени по време на войната на територията на бивша Югославия, също се включват.

В крайна сметка се събират около 600-700 човека

Първият командир на формированието е щандартенфюрер Гюнтер Антхолт, а по-късно оберфюрер Хайнц Бертлинг. От българска страна е оберфюрер (полковник) Иван Рогозаров. Началник-щаб е щурмбанфюрер Пол Брилинг, чиято майка е българка. Първи батальон е поверен на оберщурмбанфюрер Георги Малков, а втори - на хауптщурмбанфюрер Цветан Богоров. Батальонът за защита, който разполага с 16 противотанкови 75-милиметрови оръдия и две 88-милиметрови противовъздушни оръдия, е поверен на хауптщурмбанфюрер Лебибов. Има още свързочна рота, щабна рота, обслужваща рота и медицински взвод под командването на щурмбанфюрер д-р Лука Биларски.

Командирът от българска страна полковник Иван Рогозаров е доста интересна фигура. Роден е на 13 ноември 1887 година в Ловеч. Завършва 27-и випуск на ВНВУ през 1907 г. с профил инженерни войски. Участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Рогозаров получава два ордена “За храброст” - IV степен, I и II клас. Служи последователно в понтонна и техническа дружина, автомобилна дружина, началник на автомобилната школа. В края на Първата световна война по време на войнишките бунтове и обявяването на т.нар. Радомирска република майор Рогозаров оказва съпротива на дезертьорите на гара Кюстендил и при схватка е ранен. След войната, през 1919 г., се уволнява. През 1936 г. е привлечен като офицер в “Трудова повинност” и е произведен подполковник. Рогозаров работи като преподавател в създадената през 1938 г. Школа за подготовка на трудови офицери. След 1940 г. работи в щаба на Трудови войски и през 1944 г. достига до началник-щаб. Вероятно през 1943-а е произведен в полковник. Главен редактор на списание “Трудово дело” и автор на множество професионални статии на военнотрудова тематика. Рогозаров е специализирал в немски пионерни школи.

Като немски възпитаник и прогермански настроен офицер често му е възлагано да придружава немски военни делегации в България, откъдето има близки отношения с немските офицери, пребиваващи в България. Иван Рогозаров е член на Съюза на българските национални легиони.

По-малкият му брат Христо също е офицер от трудови войски, като се увлича и от историята. Той е автор на книгата “Апостолът на свободата Васил Левски” в Тетевен.

Иван Рогозаров се измъква от България на 5 септември 1944 г. с автомобил и заедно с адютанта си. Преди това пише оставката си като началник-щаб на Трудови войски и я оставя на бюрото си. С последния германски влак от София изпраща съпругата си и 9-годишния си син Ивайло в изгнание.

След сформиране на емигрантското правителство във Виена през септември 1944 г. полк. Рогозаров заема длъжността министър на труда и трудовата повинност, като единствен от министрите не живее във Виена, а пътува от дома си във Фюсен.

Неколкократно влиза в конфликт с проф. Кантарджиев,

който е министър на войната, в резултат на което военният ресор е поет от министър-председателя Цанков.

Формирането на българския батальон е приключено през декември 1944 г. Той получава и официалното си име Waffen-Grenadier Regiment der SS (Bulgarisches Nr. 1).

В началото на април 1945 г. германците планират да инкорпорират българското формирование към Втори бронетанков корпус на SS. Но заради някои настроения сред нашите военни преместването към фронта се забавя с около месец. Моралът е доста нисък, снабдяването е отчайващо. Някои дори садят картофи край лагера, за да има храна. Правени са няколко опита за дезертьорство. На 20 април формированието вече е преименувано на SS Panzer-Zerstorer-Regiment (bulgarisches), или противотанков легион. Плановете са да стане дивизия, но така и не се намират достатъчно хора.

В повечето исторически документи се твърди, че българите не са участвали във военни действия, а са се занимавали главно със собствените си дезертьори. Това обаче не е вярно. В периода 5-7 май 1945 година те

влизат в битка срещу 46-а армия на СССР край австрийския град Щокерау

При това българите унищожават 14 съветски танка и две големокалибрени оръдия, като нанасят и сериозни загуби на противника в жива сила. Около 30 руснаци са пленени. Българите също понасят сериозни загуби, като 98 войници са убити или сериозно ранени, а 46 са обявени за безследно изчезнали. Формированието се изтегля около град Хорн. Германският командир на гарнизона в града подписва капитулацията и обещава да предаде всички чуждестранни войници на Червената армия. Тогава българите заедно с малко германски части атакуват гарнизона, като се опитват да го превземат, но неуспешно. През нощта на 7 срещу 8 май се оттеглят към територията на Чехия. На 10 май остатъкът от формированието, около 250 човека, се предават на Трета американска армия. Всички са изпратени във военнопленническия лагер в Бад Ишгъл, Австрия.

Всички войници от корпуса са носели германски униформи само с една емблема с българското знаме на рамото, на която е бил гербът и надписа “Свобода или смърт” (Freedom or Death). Повечето от офицерите и войниците свалят емблемата на SS, като я сменят с българската. Шапките са били също от царската армия. Някои офицери са носели саби.

Американците категорично отказват да предадат на българските власти хората, които са в техен плен

Все пак някои източници твърдят, че седем човека са били върнати обратно към София, където са екзекутирани. Полковник Рогозаров например получава две смъртни присъди от Народния съд, но така и не се завръща у нас.

Главните дейци на военното формирование и задграничното правителство под чужди имена търсят спасение в различни държави: Италия (полк. Никола Костов под името Йорданов става част от т.нар. задгранично представителство, съветник на цар Симеон II, почива през 70-те години в Мадрид), Германия (майор Тодор Жеков заминава при баща си и цар Фердинанд в Кобург) или Южна Америка (проф. Кантарджиев заминава за Бразилия), за да предотвратят залавяне и предаване на руснаците или българската комунистическа власт. Някои се укриват с месеци и след това се предават на американците или заживяват под чуждо име (братята Александър и Асен Цанкови стават Цолови).

Полк. Рогозаров вероятно е вербуван от американските служби в края на 40-те години за целите на студената война срещу комунизма. Има непотвърдени сведения, че полковникът

участва в организирането на диверсионните групи,

които навлизат тайно в България от Гърция и подпомагат Горянското движение. Името на Рогозаров се споменава по време на разпитите в хода на процесите срещу заловени “диверсанти” като организатор на подпомаганите от САЩ военни бази на горяните в Гърция и радио “Горянин”. Иван Рогозаров умира през 1956 г. във Франкфурт след тежко заболяване.

Според различни източници част от хората, които се бият на страната на Хитлер в края на Втората световна война, след това са в основата на Първа българска рота в НАТО, която е създадена през 50-те години на миналия век.

Мемориалът на мястото на бившия концентрационен лагер в Бад Ишгъл, където приключва бойният път на българите.