Високият академизъм и аристократичното излъчване бяха подплатени с усещане за близост, спомнят си учениците й

Иван Вазов е голямата й любов. Няма друг литератор, който да е посветил живота и научната си кариера, за да изследва в най-тънки детайли огромното творчество на Патриарха на българската литература.

Проф. Милена Цанева до последно говореше и пишеше за него. И единодушно е определяна за най-големия вазовед.

Гранддамата на българската литературна мисъл ни напусна на 95 г. на 26 юни. Днес близки, приятели и последователи се простиха с нея.

"Такива литератори не се раждат често - огромна фигура,

поколения колеги сме задължени за знанията, които ни е дала", признателна е проф. Инна Пелева, преподавател по българска литература в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски".

Тя е била студентка на Милена Цанева през 80-те години в СУ "Св. Климент Охридски". Слушала е нейни лекции по българска литература от Освобождението до Първата световната война.

"Изумително присъствие, излъчване, аура. Тя беше аристократичен човек по някакъв особен начин насред соца. Връзката между генерация и интелигенти си казваше своето. Достатъчно е да споменем баща й проф. Георги Цанев - големия литературен критик и историк, и майка й Пенка Цанева с поетичния псевдоним Бленика", припомня Пелева.

Поколения литератори Цанева е възпитала. И всички са категорични, че "ако не беше тя, нямаше да знаем толкова подробности за Иван Вазов и съвсем не само за него".

"Лекциите й бяха много посещавани, защото по увлекателен и достъпен начин, на изключително разбираем език представяше българската литература. Което в никакъв случай не намаляваше интелектуалната стойност на написаното от нея", допълва проф. Пелева.

Бивши възпитаници на Цанева си спомнят в детайли как ги е изпитвала и какво ги е питала. Държала се с тях изключително благо, но в същото време и взискателно.

"Беше човек с търпение и с много изискан финес, който по онова време съвсем не бе най-често срещана черта

дори у академични хора", казва проф. Пелева.
Мнозина са убедени, че литератори от ранга на Милена Цанева, Петър Динеков, Розалия Ликова (всички вече покойници - б.а.) едва ли ще се появят.

"Времената се менят, както и стилът. Но тримата са абсолютни стожери. Точно тези люде, нашите учители, бяха образци на поведение и извън аудиторията. Личности и учени, към които винаги ще имаме респект, защото бяха и впечатляващи човеци", допълва проф. Пелева.

За едни от най-съдържателните часове по време на следването си в Софийския университет си спомня и проф. Елена Николова, директор на филиала на ПУ "Паисий Хилендарски" в Смолян.

"Думите на Милена Цанева се лееха, беше завладяваща, блага. Тя е от класиците на българското литературознание", казва проф. Николова.

С умиление и благодарност за уроците на проф. Милена Цанева говори и Цветелина Драганова, преподавател по български език и литература в Английската гимназия в Пловдив.

"Студентството ме срещна с нея в турбулентното начало на 90-те години.

Лекциите бяха пространство на академична стабилност и особен род топла ерудиция

Високият академизъм беше подплатен с усещане за близост – без грам фамилиарност, без компромиси в преподавателската работа. Още помня усмивката, с която ми отне шестицата, задето не съм си изяснила структурата на "Епически песни" на Пенчо Славейков", разказва Драганова.

Тя не е забравила и времената на първите постмодерни изблици и "нови прочити" на класиката, когато текстове попадат в графата "старомодни". Но години по-късно се възраждат в своя "чистий бляск".

"И накрая, но не по важност: Милена Цанева беше една от големите дами на българската литературна наука. Синоним на финес, изтънченост, благородство, които останаха непокътнати по пътя през годините", добавя Драганова.

Разбира се, Цанева е посветила много изследвания и на редица български писатели и поети като Багряна, Вапцаров, Далчев, но голямата й страст в науката си остава Вазов.

Ето как започва книгата й "По страниците на "Под игото".

През пролетта на 1889 г. през руското посолство в Цариград преминава пакет с необичайно съдържание. В пакета се намира ръкописът на един роман. В онези години от Одеса за София се пътува през Цариград и боейки се от подозрителността на турските митничари, завръщащият се в родината Иван Вазов бе предал на руската дипломатическа служба единственото съкровище, което притежаваше - своите ръкописи.

Така под могъщото покровителство на руския герб през столицата на Османската империя преминава ръкописът на романа "Под игото". Русия бе закриляла борбата на българския народ срещу османското иго, в случая поиска тя да даде своята закрила и на един от най-монументалните художествени паметници на тая борба.

Още същата есен в току-що основания сборник за народни умотворения "Наука и книжнина" започва да излиза първият Вазов роман. Писателят бърза да се издължи на родината за времето, през което бе живял вън от нея.

Както и други национални шедьоври, влезли в съкровищницата на световната литература, както "Пан Тадеуш" на Мицкевич, както "Клетниците" на Юго, най-хубавият роман за България е писан в изгнание. И навярно тъкмо затова е така опияняващ неговият национален аромат, пише Цанева.

"Няма друг литератор, който така детайлно да е изследвал Вазов. Говорим не само за централните произведения

на Патриарха, а за всичко, което е написал в своите 22 тома. Неща, които не можеш да ги чуеш от друг освен от нея", категорична е Мария Сотирова, дългогодишен експерт по литература в Смолян.
Тя припомни случка отпреди 10 години с Милена Цанева.

"Бяхме в Кърджали на олимпиада по литература, на която тя беше шеф на журито. След като приключи, тръгнахме към Перперикон. Тогава Цанева бе на 85 години - с бистър ум и стройна походка.

Сам-сама, не разреши на никого да й помага, се изкачи на Перперикон. Бяхме поразени от нейната жизненост", връща се към спомена Сотирова.