Соломон Паси отива в щабквартирата в Брюксел през ноември 1990 г., но когато обявява това в Народното събрание, чува декларация, че не е упълномощаван от парламентарните групи и изразява лично становище
След големите промени в Източна Европа през 1989 г. става ясно, че времето на Варшавския договор изтича. Първа го напуска бившата ГДР три дни преди обединението ѝ със Западна Германия на 3 октомври 1990 г. и влиза в НАТО. Парадоксът е, че известно време членува и във Варшавския договор, и в Северноатлантическия пакт, като Варшавският договор де юре престава да съществува на 1 юли 1991 г. След 4 месеца, през януари 1990 г., се оттеглят все още Чехословакия, Унгария и Полша, а след още тридесетина дни – и България, макар да е официализирано по-късно.
Междувременно Ирак окупира Кувейт под претекст, че краде от неговия петрол, и го обявява за своя провинция. В действителност държавата на Саддам Хюсеин има огромен дълг, натрупан от ирано-иракската война, водена до 1988 г., и чрез войната търси приходи. ООН приема няколко резолюции, първата от които е икономическа блокада. България обаче търгува оживено с Ирак, най-вече с агнешко месо и сухо мляко, и от години изпраща специалисти. И има да получава от арабската държава според различни сведения между 1,4 и 1,8 млрд. долара.
Великото народно събрание обаче гласува да се подкрепят резолюциите на ООН за ембарго
На 26 септември 1990 г. Любомир Иванов прави в пленарната зала предложение за “евентуално българско участие в събитията около Персийския залив”. Горещо го подкрепя Соломон Паси, който казва, че трябва да се изпрати военен контингент. Той е инициатор на създадения в България Атлантически клуб през август 1990 г. като неправителствена и нестопанска организация. Официално е регистрирана на 4 април следващата година.
След ден и вицепрезидентът Атанас Семерджиев изразява становище за изпращане на българска медицинска бригада в Персийския залив за подпомагане на действията на многонационалните сили срещу Ирак.
Предложение, но за военен контингент прави и президентът Желю Желев след пет дни по време на посещението си в САЩ през 1990 г. Той сам го квалифицира като “българско участие в многонационалните сили в района на Персийския залив бе една от първите мои самостоятелни външнополитически инициативи”.
Пред ООН на 2 октомври се произнася: “България, струва ми се, доказва на практика, че се завръща в международната общност като неин цивилизован член”. Отговорът е, че предложенията за подпомагане с войскови части следва да бъдат отправяни към правителството на Саудитска Арабия и ако го приеме, транспортът и издръжката на контингента трябва да бъдат обект на двустранно споразумение.
Налага се мнението в България, че към предприемането на военни действия срещу Ирак и изпращането на медицинския екип трябва да бъде придаден взвод за противохимична защита и при необходимост – сапьорно отделение. Предвижда се групата да е от 130-150 човека. Кадровите военнослужещи ще получават около 2000 долара, 100-200 долара срочнослужещите и запасняците – около 500.
Атанас Семерджиев отива начело на българска делегация на посещение в Ирак от 22 до 25 октомври 1990 г. В нея освен експерти и министърът на строежите Иван Кръстев са представители на четирите основни политически сили във Великото народно събрание – Иван Генов, БСП, Стоян Ганев, СДС, Атанас Узунов, БЗНС, и Ридван Кадьов, ДПС. Има и ръководители на “Агрокомплект”, “Транскомплект” и “Техноекспортстрой”. Началник на охраната е Румен Ралчев. Целта е подобряване на положението на българските граждани и евакуирането на всички, които желаят.
Делегацията се среща със Саддам Хюсеин и заместника му Таха Маарув, както и с първия заместник-председател на Министерски съвет Таха Ясин Рамадан. Семерджиев казва, че България отдава голямо значение на връзките си с Арабския свят, но е и против използването на сила в международните отношения и ще се придържа към санкците на ООН. Страната ни е задържала мляко на прах и трактори. Договорили са се специалистите да останат 170 души от близо 700 дотогава за довършителните работи. По това време и около 200 камиона на СОМАТ пътуват за и от Ирак.
И правителството на Андрей Луканов обсъжда изпращането на бойни кораби в Персийския залив, макар самият министър-председател да казва, че не бива да се намесваме в конфликта.
Пред храма “Света Неделя” се събират съпругите, майките и децата на българските специалисти в Ирак, от които два месеца не са получавали писма. В същото време инициативен комитет пред младежкия дом “Лиляна Димитрова” всяка вечер настоява пред Желю Желев да изпрати малоброен военен контингент, включително и доброволци до 40 години в Персийския залив. Сред записалите се са лекари, инженери, действащи и запасни офицери.
Въпреки усилията на ООН войната започва на 17 януари и продължава до 28 февруари
Ирак приема всички условия на ООН. Не за дълго.
През ноември Соломон Паси, който преди това е заявил, че Варшавския договор вече го няма, отива в щабквартирата на НАТО в Брюксел.
На 22 ноември 1990 г. обявява това във Великото народно събрание и заместник-председателят, земеделецът Иван Глушков, прочита съобщение в резултат на публикации в медиите: “Четирима български парламентаристи са посетили Главната квартира на НАТО в Брюксел по покана на американската мисия към организацията. Те не са били командировани от Бюрото на Великото народното събрание след съгласуване с парламентарните групи.
Становищата, които четиримата български парламентаристи са изразявали при състоялите се срещи, са естествено техни лични становища.” Соломон Паси го репликира:
“Ние бяхме петима, а не четирима”
Началото е поставено.
В личните записки на вицепрезидента Атанас Семерджиев в Държавна агенция “Архиви” четем, че на 19 ноември същата година се е срещнал с посланика на САЩ в България Хю Кенет Хил и съветника Уилям Монтгомъри, по-късно също посланик. Обсъждат въпроса с намиращите се на въоръжение в БНА ракети СС-23. Американците настояват да видят споразумението, което България е подписала със СССР, и документацията за поддръжка на ракетите, да им направят снимки и да посетят места, където ракетите са дислоцирани. Ако българската страна не била съгласна поради споразумението със СССР, казват американците, да предложела какво може да се направи. Желев обещал да повдигне тоя въпрос пред Горбачов. Ракетите са демонтирани.
В средата на юни 1991 г. генералният секрета на НАТО Манфред Вьорнер идва на посещение в България. Соломон Паси го вози половин час на легендарния си вече трабант из София. Няма документи по чия покана първият натовец е дошъл в България, вероятно по покана на Атлантическия клуб, защото сърдечно го поздравява с годишнината.
На 24 февруари 1992 г. правителството на Любен Беров прави предложение до Народното събрание, в което казва, че то по принцип е за даване на съгласие за участие на
български военен контингент под егидата на ООН за спиране на гражданската война в Камбоджа
между правителствените сили и “Червените кхмери” и поддържане на мира в страната. Предложението в парламента на 15 април прави председателят на Комисията по национална сигурност Николай Слатински. Александър Йорданов го репликира, че от много умуване България е изтървала “златни възможности” и допълва: “Създаде се впечатление в нашето общество, че едва ли не изпращаме синовете си на заколение... Няма начин демокрацията да не победи диктатурата и тоталитаризма.” Под егидата на ООН в т.нар. Сини каски в Камбоджа България изпраща 16 военни наблюдатели, 75 полицаи и батальон от 850 души. Загиват 10.
След това е една от първите държави, които се включват в “Партньорство за мир”, създадено през 1994 г. по инициатива на НАТО. Скоро ще се разбере, че е проверка за бъдещо членство в организацията.
През 1993 г. в разгара на войната в Югославия пред 49-ата сесия на ООН Желю Желев заявява откритата готовност на страната ни да е “включително и като пълноправен член със Северноатлантическия съюз и държавите-участнички в него”.
На 1 декември 1994 г. в Брюксел Северноатлантическият пакт приема решение за изработване на съвместен документ за разширението му. Това поражда и разговор за приемане на нови членове. Позицията на България, изразена и от Желю Желев, е, че трябва да бъдем третирани наравно с другите централноевропейски страни, защото според него във Вашингтон се оформял различен подход и приоритетно щели да бъдат приети страните от Вишеградската четворка. Затова сме се опасявали, че ще сме отделени.
В броя от януари-февруари на сп. “Форин афеърс” от 1995 г.
Збигнев Бжежински публикува План за Европа
Той веднага е преведен и е в президентството на България. (Какво предвижда Бжежински - виж в карето.) Изпълняват го и следващият президент Петър Стоянов, и правителствата.
От 13 до 15 февруари 1995 г. Желю Желев е във Вашингтон и се среща с президента Бил Клинтън. Там го уверява, че един от приоритетите на външната политика на България е приобщаването ѝ към европейските и евро-атлантическите структури. Страната ни оценявала като важна стъпка инициативата “Партньорство за мир” за постигане на по-тясно сътрудничество между страните партньори и НАТО. Това било първа съвместна дейност от новия етап на сътрудничество между България и НАТО.
Следват подкрепата ни за НАТО във войната в Косово, предоставяне на въздушното ни пространство за удари срещу остатъчна Югославия и военната ни мисия в Ирак. Там загиват 13 души, от които 5 в атентата срещу базата ни в Кербала. Появява се и първата база на НАТО у нас през 2001 г. Само от ембаргото срещу Югославия според оценките на Международния валутен фонд България губи между 1,1 и 1,8 млрд. долара.
На 18 март 2004 година Народното събрание приема законопроект от правителството за подписване на Северноатлантическия договор от 4 април 1949 г. Вече външният министър Соломон Паси отбелязва, че приемането ни в най-големия и най-силния съюз в историята на човечеството е сертификат за качество. Министър-председателят пък е убеден, че това е стабилност в тези тревожни времена. Сергей Станишев уверява, че е успешен заради последователните усилия на БСП. След още няколко изречения в същия дух следва смях от СДС. Иван Костов пък го определя като голяма победа за българските демократични сили. Ахмед Доган изразява позицията, че ДПС през цялото време работило като колективна личност за постигане на тази значима за държавата цел.
Бжежински за разширяването на алианса и ЕС
Не бива да се забравя, че НАТО бе създаден не само като отговор на съветската заплаха, но и като признание, че следвоенна Европа изпитва необходимост да асимилира преобразена Германия чрез европейската система за сигурност. Това предопределя задължението за разширяването на НАТО и днес, след освобождаването на Централна и Източна Европа – процес, който би трябвало да предхожда разширяването на ЕС или поне непосредствено да го следва. Липсата на дългосрочен проект за Европа би могла да лиши алианса от неговата историческа raison d’etre (от фр. - причина да съществува).
Необходима е дългосрочна стратегия не за това дали “НАТО трябва да се разширява, а кога и как ще се разширява. Целта е не само да се формулират въпросите и да се дадат възможни отговори. Чрез инициативата “Партньорство за мир” НАТО дава ли обещания за членство на всички, или на никого, защото ако всичките 21 страни могат да кандидатстват на равни начала, то от практическа гледна точка не всички могат да бъдат приети. Известна е старата аксиома: “Онзи, който иска да защитава всички, не защитава никого; онзи, който иска да бъде приятел с всички, в крайна сметка няма никакви приятели.” Трябва ясно да се изрече почтената дефиниция за стратегическа диференциация: в стратегическите сметки на Западна Европа съвсем не всички страни са равни.
Германия и Русия
Не бива де се пренебрегва историческият факт, че НАТО е създаден като отговор на предизвикателството пред европейския ред и сигурност, произтичащо от диспропорциите в мощта на тези две държави.
Днес и Германия, и Русия са в процес на доста чувствителна и мъчителна операция – преосмисляне на националната идентичност: консолидирането на Германия в обединена Европа не бива да предизвиква потенциален геополитически вакуум в отношенията с Русия. Западна Европа, в съвременния ѝ вариант, стана възможна благодарение на Френско-германското помирение. Европа след студената война ще бъде несъстоятелна без реално Германо-Полско помирение. Що се отнася до Русия, тя трябва да направи избор – действителна европейска държава или отново имперска държава с евро-азиатски характеристики и политика.
Междувременно САЩ ще трябва да се нагърби с лидерската роля в една определена операция:
Сблъсък със съображенията на Русия
Модалностите на разширяването трябва да подчертаят не-антагонистичния характер на процесите; периодични съвместни учения и маневри, смесени командни упражнения, координирано планиране, предложения за оборудване – това ще изпълни със съдържание присъщите на член 5 от Статута на НАТО гаранции – “не-разполагане на военни сили за в бъдеще.”
Русия няма право нито да налага вето върху разширяването на НАТО, нито да налага ограничения върху суверенитета на страните от Централна и Източна Европа. Към Русия трябва да се подходи по два паралелни пътя:
l Независимото решение за разширяване на НАТО трябва да бъде съпроводено с покана към Русия за съвместно създаване на нова трансконтинентална система за колективна сигурност.
l Само такъв паралелен подход ще гарантира мира в Европа след студената война, и ще отвърне, по същество и символично, на обичайното руско изискване за широка Паневропейска система за сигурност.
Това предложение към Русия за нова съвместна структура ще съдържа два компонента:
Усложненията в Прибалтика и Украйна
Украйна е прекалено важна и прекалено голяма за Русия и затова Западът няма право да пренебрегва този факт. Неизменната натрапчива идея на Русия да възстанови статута си на велика сила, заедно с нарастващия ѝ стремеж да възроди блока от бивши републики и да ограничи суверенитета на страните от Централна и Източна Европа, неизменно ще създаде неприятности на Западна Европа. Американското обществено мнение ще подкрепи подобен план.
(По оригиналния текст)
