Започнал като брояч на банкноти в банка, той прави две от най-луксозните къщи в София, емигрира в Ню Йорк и води преговори от името на САЩ
Макар днес за евреите в Самоков да е останал далечен спомен, през 1900 г. те са 1078, показва статистиката на Княжество България. Най-известният от тях не само у нас, но и прочул се по света, е Рахамим Нисим Куюмджийски, известен още и с малките си имена Анжело, Ангел и Челеби. Той е първият голям международен борсов играч и един от най-крупните представители на чуждия капитал у нас.
Рахамим-Анжело е роден в средата на 80-те години на XIX в. Той е внук на Бохор Куюмджията, както показва прякорът – златар, и то първа ръка, в града. И до днес в Самоков се говори за къщата му, която украсил с пафти и гривни. Нисим, бащата на Анжело, обаче не останал при наследственото злато, а станал търговец, и то средна ръка. Синът му завършил Замеделското училище в Измир и след това задаскалувал, но не задълго, в Плевенското лозарско училище. Този скучно уреден и предизвестен за години напред живот не го блазнел никак, след година напуснал училището и пристигнал в София.
Завъртял се при парите, но най-напред като брояч на банкноти в Балканска банка, после станал касиер и се издигнал до поддиректор.
През 1919 г. в София за пръв път е създадена борса за търговия на акции и ценни книжа.
В качеството му на поддиректор Управителният съвет на банката решил именно Анжело Куюмджийски да търгува от нейно име, за нейна сметка и като посредник на частни лица. След първите си сделки разбрал, че ако знае курсовете на чуждите валути за следващия ден предварително, може да печели не само за банката, но и самият той. И се изправил пред сакралния въпрос: “Как може да стане това?”. Единствената телеграфна връзка по това време със западните борси е само на Американската легация. Хитростта, вродена на всеки евреин, подсказала на Анжело да подкупи телеграфиста на легацията, а той пък най-напред на него да казва курсовете на най-оборотните световни валути, дори и преди на поддиректора на БНБ Н. Панайотов, който също играел на борсата от името на националната банка. Това и става, а Анжело влиза в кръга на големите пари.
На 10 ноември, но 1919 г., съгласно XIV постановление на Министерския съвет,
Министерството на правосъдието удостоверява, че е разрешило българският гражданин Челеби (Анжело) Нисим Куюмджийски, с каквито имена е в молбата, да се откаже от българско и да придобие испанско поданство.
Той е доказал връзки със сефарадските евреи. За промяна на гражданството лично му съдейства тогавашният завеждащ легацията на Испания в София дон Диего Сааведра. Новото поданство му дава право да прехвърля капитали извън България, което е и целта на цялото това упражнение.
В края на август същата година в София е пристигнал грузинецът с еврейска родова жилка Ери Кехая, шеф на балканския отдел на “Те стандарт Комерсиал Тобако ко” в Ню Йорк. Двамата правят съвместна фирма за внос-износ на тютюни, отварят представителство в София, което днес за по-модерно наричаме офис, и го разполагат зад царския дворец. Анжело Куюмджийски с течение на времето увеличава заплатата си на 10 000 долара. Търговията с тютюни обаче е само прелюдия към големите борсови игри, в които вече е натрупал опит.
Основната цел на Ери Кехая е да купува тютюни от сорта “Басма Ксанти”. За да не се изнасят български левове в чужбина, каквото е изискването на големите световни банки, с които България е обвързана чрез многобройни заеми, и страната ни е в нещо като предходника на валутния борд, за да се укрепи паричната единица на победената ни в Първата световна война родина, правителството на Теодор Теодоров е решило да се плаща в чужди валути, а българските левове, съхранявани в чужди банки, да се върнат у нас. На заседание, в което участват управителят на БНБ Хр. Чакалов, представителите на Министерството на финансите д-р Калинов и на организацията на частните банки Михайлов и Губиделников, решават Ери Кехая да закупи тютюните, произвеждани в България, като срещу всеки изнесен килограм внесе в БНБ 1,5 долара при курс 32,75 лева за долар.
За тютюна, който ще изнесе американската компания, трябва да заплати минимум 2 500 000 долара, а ако продължи сделката с нови количества – 6 000 000 долара. Средната цена на тютюна е между 70 и 75 лева за килограм и разликата от равностойността на 1,3 долара Ери Кехая и Анжело Куюмджийски трябва да внесат в български левове. Освен това “Те стандарт Комерсиал Тобако ко” вече е придобила правото да изкупува и тютюни “Кава кулак” и “Баши бали”, без да е задължена да плаща в чужда валуга.
Само след година Ери Кехая моли БНБ и комисията да уважат молбата му, че не е в състояние да плаща в български левове, защото не успял да ги събере на Цариградската и Солунската борса, а да плаща тютюните в ценни книжа на стойност 50 000 000 лева.
Като първи транш е поел задължението да внесе сума от 151 000 лири в ценни книжа от лондонския клон на Банк Д’Азей. Условието е 100 000 лири да са фиксирани на 155 лева за лира, а останалите 51 000 да се продадат на свободния валутен пазар и само да се уведоми ръководството на БНБ за курса лира - лев, на който са ги изтъргували. И това искане е уважено. Впоследствие става ясно, че чековете не се осребряват, остават без покритие и Анжело Куюмджийски и Ери Кехая правят поредния си финансов удар, като прибират парите от тази сделка.
На 18 август 1920 г. Анжело вече самостоятелно създава съвместно дружество между “Съединени тютюневи фабрики” със седалище в Пловдив с дялов капитал от негова страна 20 000 лева и френския картел “Компани женерал” – Париж, с негов капитал от 50 000 000 франка.
По това време освен испански Куюмджийски е станал и белгийски поданик. Председателят на управителния съвет на френската компания издава 100 000 акции, всяка на стойност 225 лева, които ще започнат да носят дивиденти от 1 януари 1921 г.
Предвидена е и клауза, че при извънредни условия като война, смут, революция, болшевизъм или каквото и да е аналогично събитие дивиденти няма да се изплащат.
На 27 ноември 1919 г. България е подписала Ньойския договор, а на следващата година 100-дневната обиколка на министър-председателя Александър Стамболийски из европейските столици за смекчаване на клаузите му няма да даде резултат и точно това обстоятелно са заложили в договора и по-късно са използвали Анжело Куюмджийски и съдружниците му французи, за да задействат специалната клауза, и естествено, да не изплащат дивиденти. С този тънък и добре пресметнат ход “Съединени тютюневи фабрики” преминават в ръцете на французите и Анжело Куюмджийски.
От 1 януари 1926 г. самоковският евреин вече е управител на Френско-белгийската банка в София.
През май 1927 г. пък е изпратен на шестмесечна специализация в Италия и след като се завръща, отново заема длъжността си на управител. Във Френско-белгийската банка голямото му дело е създаването и финансирането на керамично дружество “Изид” в Елин Пелин. През 1926 г. банката изкупува акциите на събирателно дружество “Тъкачни фабрики Беров (това е габровецът Димитър Беров, дядо на министър-председателя на България от 30 декември 1992 до 17 октомври 1994 г. Любен Беров.) и Хоринек”. Дружеството е съставна част от белгийско акционерно дружество със седалище във Варвие, като двамата са продали предприятието си 3 години по-рано. По това време вече Анжело е натрупал солидни доларови банкови сметки в чужбина и се впуска в акционерна дейност и борсови спекулации. Той е и сред инициаторите, създателите и акционерите на Застрахователно дружество “Орел”, Акционерно дружество “Лонгоза”, Царското българско акционерно параходно дружество, Княжевската спиртна фабрика, принадлежаща по това време на Акционерно дружество Брюксел-София, като в него Анжело е директор. Той финансира и Съюза на запасните офицери и вестника им “Отечество”, а със собствени пари прави първото в България Руско-българско книгоиздателство.
Във Френско-белгийската банка най-често ходят доверените му политици Борис Вазов, дългогодишен депутат и брат на патриарха на българската литература Иван Вазов, и царският адвокат К. Джидров. Банкерът щедро им отпуска заеми, за които знае, че и двете страни няма да настояват – той да си ги иска, те пък да му ги върнат, но по този начин си е отворил път за политически чадър на сделките си.
За да разшири неговата удобна сянка, Анжело Куюмджийски
се е подсигурили с принц Кирил
Двамата често се усамотяват вечер на покер в специалната и поради това с ограничен достъп откъм нежелани и любопитни посетители зала в кафене “Роял” на ул. “Малко Търново”. И Анжело неизменно губи. Това било негласно установената форма за даване на подкуп. Само веднъж банкерът се изтървал пред приятели: “Отивам да играя с княза, та да му дам неговото”.
Анжело в тия години вече печели добре и от собствените си къщи. Най-напред той си е направил огромен дом на ул. “Оборище” с предварителната уговорка още когато я строи, да я продаде на Френското посолство, което и става. През 1935 г., веднага след сватбата си, вдига разкошен дом на столичната улица “Велико Търново”. Той все едно е проектиран от символа на американския архитектурен модернизъм Франк Лойд Райт. Всъщност проектът е на архитектите Станчо Белковски и Иван Данчов, известни и с новия хотел “България”.
През 1947 г. Куюмджийски, вече в чужбина, продава къщата на Съединените американски щати за 250 000 тогавашни долара и тя става резиденция на американския посланик в София. След скъсване на дипломатическите отношения три години по-късно за нея се грижи Швейцарското посолство, което я спасява от конфискация и разрушения. И от 1959 г. тя отново е резиденция на американския посланик. Преди правителството на САЩ да купи земята за строителството на новото посолство в кв. “Лозенец”, това е единствената собственост, която то е имало у нас.
Водачите, членовете и симпатизантите на Народната партия недолюбват Анжело Куюмджийски именно заради огромното му състояние и на няколко пъти го нападат не само в техния партиен орган “Мир”, но и в някои независими за времето си вестници. Лидерът на ВМРО, официално от 1928 г., Иван Михайлов свидетелства в своите “Спомени”, че когато разговарял със Султана Рачо Петрова, тя му казала, че Анжело подготвял брошура за банкови и парични машинации на свои противници, в която прилагал и факсимилета. Книжлето не вижда бял свят, но Ванче издал част от тях, които получил от зетя на народняка Ив. Е. Гешов – ген. Никола Радев.
През 1940 г. Анжело Куюмджийски емигрира в чужбина.
Подобно на Жак Асеов и той много добре е знаел, че се подготвя Закон за защита на нацията и последвалият го Закон за имуществата, които са насочени срещу евреите. До 1942 г. живее в Париж, където дори си купува хотел. След това се преселва в Ню Йорк. Макар до днес да няма никакво пряко доказателство, то много факти потвърждават мълвата, която се е носила още преди да напусне България, че е американски агент.
И в САЩ Анжело Куюмджийски продължава да играе на борсата в Уолстрийт. Отначало печели и минава за милионер първа ръка. Условията на пазара с ценни книжа обаче се променят и той започва все по-често да губи. Запазва си милион долара, с които възнамерява да се осигури на старини. Не дочаква дълбока старост. Разболява се от емфизем и умира в средата на 60-те години на миналия век. Синът му прахосва и последния милион от някогашното огромно състояние на бащата.
Какви ги свърши като американски поданик?
В края на ноември 1943 г. е включен в състава на американската делегация на “Тримата големи” Сталин, Рузвелт и Чърчил в Техеран. Обяснението на Анжело за това е, че докато работел с големи капитали, влязъл във връзка с банката “Морган”. Тя пък финансирала предизборната кампания на Рузвелт и по тази причина била в близки отношения с него. От банката го препоръчали като специалист по балканските политики и точно в това си качество той присъствал в Техеран като човек от щаба на американския президент.
В началото на февруари, след като е престоял близо два месеца след края на конференцията в Близкия изток и Турция, той се среща с българския посланик в Истанбул Никола Балабанов. На срещата пристига с униформа на американски армейски полковник. Съобщава му американските и английските условия за сключване на сепаративен мир с България, която трябва да излезе от Втората световна война. За тези преговори той е уведомил и българското правителство, което от София пък е изпратило съветника на цар Борис, Севов. За това обаче научават шпионите на Химлер и външният министър Димитър Шишманов е натоварен със задачата спешно да посети немския представител в София Бекерле и да му обясни, че Анжело Куюмджийски не представлява никого. Това била официалната причина министър-председателят не само да не събере Министерския съвет, но и да обсъжда с когото и да било предложенията на американците и англичаните.
Анжело се намесва още веднъж в съдбините на България. През 1949 г. той се среща в Париж с Иван-Асен Христов Георгиев – дипломат, завършил в Париж, специалист по Хегел, доцент в Софийския университет и научен сътрудник в Правния институт на БАН. По това време той е и съветник в българското посолство във френската столица.
Само след 14 години името му ще нашуми в цял свят като най-големия американски шпионин в България, а на процеса в края на декември 1963 г. в София ще присъстват представители на всички световни информационни агенции. Още през 1949 г. обаче Анжело Куюмджийски предлага на Иван-Асен да емигрира и работи за американците, като за първите шест месеца от престоя му в Париж лично той щял да му плаща по 60 000 франка на месец. Българинът му отвръща уклончиво, защото “не се очертавала благоприятна перспектива”. През 1956 г. обаче Иван-Асен Христов Георгиев е избран за съветник в българското постоянно представителство на ООН в Ню Йорк. И съвсем скоро се среща с Анжело Куюмджийски в Париж, за да го моли да го свърже с американското разузнаване. „Ще те поставя във връзка с най-голямата разузнавателна служба в света – тази на Алън Дълес”, бил отговорът. Когато дипломатът и новоизпечен американски шпионин пристига на летището в Ню Йорк, там го чака Кирил (Сирил) Бляк, син на бившия директор на американския колеж в София и приятел на Анжело Куюмджийски – Флойд Бляк. Така започва шпионската кариера на Иван-Асен, който струва на американците над 200 000 долара, докато е арестуван на 8 септември 1963 г. от службите на Държавна сигурност в хотел “Метропол” в Москва, докаран в София и осъден на смърт.
