Вече сме в края на Светлата седмица. Това ме накара да се сетя за един епизод, свързан отново със Светите земи. Самият аз съм обикалял доста там на територията на днешните Израел, Египет, Йордания и Ливан. Тогава изкачих планината на Мойсей, стъпих в пещерата на св. Богородица във Витлеем и бях на Гроба Господен в Йерусалим. Там минах и по Христовия път към Голгота заедно с хиляди поклонници от цял свят. А това ми напомни за едно мое откритие...
Археологията далеч не е само разкопки и търсене на съкровища. Много често следите от миналото се крият в невзрачни наглед находки. Те нямат блясъка на златото, но са изключително ценни за историята. Така в дъждовния май на далечната 2005 г. започнаха археологическите проучвания в столицата на цар Симеон, Велики Преслав. Заедно с моя екип работехме в източния сектор на Големия царски дворец, недалеч от откритата наскоро великолепна църква от Х в. Тя се оказа втората огромна базилика с дължина над 40 м, откривана в центъра на Симеоновата престолнина след Дворцовата църква, проучена от мен и моя баща, проф. Димитър Овчаров, през 80-те години на миналия век.
Дъждът бе поспрял и колегата Ангел Конаклиев подреждаше каменни блокове от разрушените сгради, когато неочаквано извика от изненада. Изминах буквално за секунда десетината метра, които ни деляха, и онемях от изненада. Върху едната страна на каменния блок смътно се очертаваше странна рисунка. През налепите на времето прозираше чертежът на красива куполна църква с кръстове на всяко кубе. Във вътрешността й бе нарисувано чудновато съоръжение – отвор на пещера, покрита от купол с кръст отгоре. Веднага се сетих, че подобна рисунка бе открита през миналата година от колегите, проучващи новата църква.
Нямаше съмнение, че и вторият блок е от същата сграда. Но какво е искал да ни каже неизвестният рисувач на двете изображения? След като прехвърлих маса книги и документи, аз намерих отговора. На рисунките е представена прочутата църква „Възкресение Христово" в Йерусалим. Очевидно техният автор от Х в. е бил един от първите български и славянски хаджии, посетили Светите места!
Първата поклонничка на Светия гроб била самата Елена, майката на утвърдилия християнството като официална религия император Константин Велики. Още в началото на ІV в. тя извършва разкопки на хълма Голгота и открива части от кръста, на който е бил разпънат Христос. Още тогава на мястото на Христовите страдания е построен голям храмов комплекс. В 614 г. той е разрушен от царя на Персия Хозрой, но после византийските императори го издигат още по-величествен. За втори път ансамбълът е възстановен от император Константин Мономах след опустошенията на арабите в 1009 г. Именно този василевс строи огромната катедрала „Възнесение Христово", събираща 8000 души.
Всички автори от ХІІ-ХІV в. разказват за малкия подземен храм „Обретение на кръстовете" във вътрешността на катедралата. Според преданието именно там императрица Елена е намерила Кръста Господен. Тя отнася част от него в новата столица на империята, Константинопол, а останалото оставя в Йерусалим за поклонение. Именно тези реликви са съхранявани в подземния параклис под катедралата „Възнесение Христово", изобразени и в рисунките от Велики Преслав.
В Западна Европа още през VІ-VІІ в. поклонничеството на Светите места става своеобразна лудост. На Изток се втурват бедни и богати, крепостни селяни и феодали. По пътищата между Европа и Азия се строят странноприемници, болници и приюти за хаджиите. В ІХ в. Карл Велики със специален закон повелява никой „да не отказва приют на поклонниците и странстващите в името на Бога". Кръстоносните походи от ХІ-ХІV в. са кулминация на това явление. Заедно с въоръжените до зъби рицари, на Изток се стичат огромни маси обикновени хора, чиято единствена цел е самото поклонничество.
„В Йерусалим се събира безкрайно множество народ – разказва бургундския монах Раул Глабер през ХІ в., - хора от всички краища на света. Първоначално тук идваше простолюдието. След тях започнаха да идват по-заможните, а по-късно и велики царе, управители на провинции, началници". В своите „Дела на Бога чрез франките" Гвиберт Ножански (1053-1124) пише: „За да тръгнат по пътя на Господа не по-късно от другите, хората се стремяха с всякакви средства да съберат малко пари, за което продаваха всичко, което имаха. Мнозина продаваха на безценица това, което доскоро бе невъзможно да им се отнеме нито с тъмница, нито с бой".
Във Византия хаджийството никога не се превръща в основен религиозен ритуал. Според византийските философи Бог може да се познае навсякъде и не е нужно затова да се ходи на Светите земи. Това мнение е възприето и в България. Големият писател в двора на цар Симеон, Йоан Екзарх, поучава: „Не пътуване ни трябва, а вяра!" Особено отрицателно е настроен Презвитер Козма, който критикува хаджиите: „Странстват и не се подстригват по закона монасите, отиващи на поклонение в Йерусалим. И като се наскитат така, завръщат се по своите домове, каейки се за безумния си труд." Тези думи отразяват историческите разлики между силно отвореното западно общество и по консервативния православен свят. Когато в ІХ в. княз Борис І избира дали да приеме християнството от Изток или от Запад, римският папа Николай І го съветва да защитава правото на свободно пътуване по света. Един проблем, останал актуален за нас чак до края на ХХ в.
Но българската църква никога не отрича напълно поклонничеството. За нея обаче то е по-скоро акт на културен и духовен интерес, отколкото някакво задължение. Немският монах Йоан Вюрцбургски разказва, че през ХІІ в. на Гроба Господен имало български престол наравно с тези на гърците, латините, немците и други народи. От манастирите по Светите места произхождат едни от най-важните български средновековни ръкописи – Асеманиевото евангелие, Добромировото евангелие, Синайският псалтир.
В края на ХІV в. към Йерусалим се запътват видни български книжовници като Арсений Солунски, Константин Костенечки и др. Хаджийството става масово движение по време на турското робство. Завърналите се трябва да опишат какво са видели в Йерусалим. Така се появяват хиляди приписки, илюстрирани с много рисунки на забележителностите от Светите места. Такова е, например, направеното през ХVІІІ в. от свищовлията поп Илия неумело изображение на църквата „Възнесение Христово". Осемстотин години след преславския поклонник, той разказва на потомците за чудните места, където е пътешествал.
