Евгений Тодоров се запознава с Нери Терзиева в центъра на БНТ в Пловдив през 70-те години на миналия век и двамата създават семейство. В началото тя работи под негово ръководство. Двамата са част от екипа на предаването “За един милиард”, оценявано като феномен за соцвремето. В началото на прехода Тодоров създава Пловдивската обществена телевизия, в която работи и до днес. След кончината на известната журналистка на 2 юни 2022 г. той написа “Книга за Нери”. Премиерата ѝ в София ще бъде на 31 март.

- Какво научихте от Нери за 45 години живот заедно, г-н Тодоров?

- Научих, че човек не трябва да се предава и че не е толкова страшно да отстояваш своите принципи и морал. Тя така си изкара живота, у нея имаше някакъв стоицизъм, който аз не успях да постигна изцяло. Признавам, че правех повече компромиси в живота от нея.

-  Казвате в книгата за Нери, че тя би ви укорила за нейното написване. Защо мислите, че не би била съгласна?

- Написах тази книга с огромно колебание и както съм отбелязал, започнах да разказвам за Нери заради внуците. Много хора – наши и нейни приятели, ме окуражаваха. Всъщност аз

до последно се надявах, че тя ще напише книга - знаеше много неща

и отнесе доста тайни със себе си. Нери не обичаше да споделя, но от време на време се изкушаваше да ми разкаже нещо, а аз имам силна памет и съм разказал някои случки отпреди много години може би малко хаотично, но надявам се точно. Пишех, без да смятам да публикувам, но това се разчу и когато ми се обадиха от издателство “Хермес”, стана ясно, че трябва да я завърша. Тези дни ми се обаждат читатели и признават, че са учудени от някои неща в книгата. Те например знаели от сигурно място, че бащата на Нери бил първи секретар на БКП в Асеновград. Така че почвам да се успокоявам, че има нужда от тази книга – поне да разсее някои глупости.

В продължение на десетилетия Нери пропагандираше, че властта и институциите трябва да бъдат открити и да няма тайни. На вратата на кабинета ѝ в президентството, когато ръководеше пресцентъра на Петър Стоянов, пишеше: “С държавната тайна дотук!”, но някак с годините и тя стана потайна, не искаше личният и професионалният ѝ живот да бъдат на показ.   Много рядко даваше интервюта и се отнасяше с подозрение към журналистите, които се опитваха да измъкнат нещо интересно от нея. Доста журналисти през годините

се изкушаваха да публикуват измислени интервюта

– събираха откъси от стари публикации. Ето сега ще имат повече материал.

- В едно предишно интервю за “24 часа” казахте, че много мразите празни приказки за Пловдив. Чухте ли такива приказки и след кончината на Нери?

- Проследих много публикации, обадиха ми се и много хора, част от тях плачеха, имаше много искрени реакции. Имаше и журналисти, които просто изпълняваха задачата “Напиши нещо за Нери”. На десетия ден ми се обади един наш приятел и ми каза: “Чаках да свърши този севернокорейски плач.” Много жестока формулировка, но имаше нещо близко до масовата психоза в медийните реакции. Все пак мисля, че ще останат публикациите на хората, които написаха и по-добри думи за Нери от мен.

- Твърдите в книгата, че тя е била обявена за легенда веднага след смъртта си, но аз мисля, че тя имаше този статут и приживе. Лесно ли се живее с легенда?

- За мен тя не е била легенда и даже се учудвах на това определение, защото бяха минали много години от екранните ѝ изяви. Но може би нелесният ѝ път в журналистиката я превърна в пример, който се надявам младите колеги да следват. Някои хора гледат на нея като на сбъднатата американска мечта – едно момиче от провинцията става звезда и уважавано име, но на каква цена става това, нека читателите намерят отговора в книгата.

- А тя самата чувстваше ли се легенда?

- Не, тя се опитваше да стои в сянка. Не ходеше по светски събития, макар на бюрото ѝ вечно да имаше купища покани за лъскави приеми. Не обичаше дори да я разпознават, макар че, когато беше част от “Екип 2” на БНТ, хората я спираха по улиците. Когато се прибираше в Пловдив, не излизаше почти никъде. А съм срещал хора, които, като станат разпознаваеми, обикалят по Главната с часове и се радват на славата си.

- Заради емоционалното поднасяне на новините ли, понякога със сълзи в очите, тя си остана телевизионерката Нери Терзиева дори и когато се занимаваше със съвсем други проекти?

- Тя обучи и възпита много млади журналисти, много от тях са действащи и в момента. Чувал съм се с тях, те имат много ярки спомени от нейните уроци. Тя

се отнасяше с много симпатична ирония към своята слава

и казваше: “И маймуна да сложиш в 8 часа по телевизията, и тя ще стане звезда”, което не е напълно вярно, разбира се. Нери просто излезе в новините в точното време и на единственото тогава място – БНТ.

- След всичките години Нери прости ли уволнението си от БНТ?

- Това беше ударът в живота, който тя понесе най-тежко. Не че се е оплаквала пред мен, но съм бил свидетел на разговорите ѝ, когато се прощаваше с екипа и обсъждаха кои са я предали. Между нея и Хачо Бояджиев имаше жесток конфликт, но не мисля, че я уволни той.

- А кой?

- Уволниха я политици, Хачо беше изпълнителят. Поръчителите бяха депутати от една политическа сила.

- От левия спектър ли?

- Не, макар че в левия спектър също не я обичаха. Хора от лявото пространство имаха своя принос да не стартира проектът за частна телевизия “Темпо”, на който тя посвети 2 години от живота си.

- За него се знае малко, разкажете повече.

- След като Нери напусна или беше уволнена от БНТ, наричаният тогава олигарх Красимир Стойчев реши, че България трябва да има частна телевизия, и се свърза с нея. Сформираха екип с Петко Георгиев и Сашо Диков, те ѝ бяха верни още от времето в БНТ.

Диков даже щеше да бие Хачо,

когато като директор на БНТ той реши да излезе на екран и да обясни защо Нери вече не работи там и да успокои аудиторията. Гледах това предаване – в един момент започнаха да се чуват разни шумове и камерите да се клатят, а тя каква била работата – Сашо Диков тръгнал да налита на Хачо и операторите едва го удържали. Този екип разработи сериозна концепция на телевизия “Темпо”, закупиха правата на най-добрите филми, сериали и спортни събития и успяха да получат дори лиценз. Било е 1995 г., 6 години преди появата на bTV у нас можеше да има частна телевизия, и то направена от хора, които са професионалисти. Всичко вървеше по план, но в един момент под влиянието на леви депутати - а може би не само леви, лицензът беше отменен. В книгата разказвам и за други позабравени моменти от биографията на Нери – като  периода “Актуална антена”.

Още в края на соца обикаляха страната и правеха разследвания,  

и то по важни въпроси. Едно от лобитата във висшата партийна власт – не консервативното, разбира се, възлагаше определени надежди на този екип: да променят медийния пейзаж, а може би и да направят нещо повече. Дал съм материал за размисъл в тази посока.

Описал съм и един момент, когато я пратиха в Северна Корея да отразява Международния младежки фестивал. По това време в Съветския съюз течеше перестройката и ние истински се учехме от тамошните журналисти. Нери беше в съседна апаратна на руския екип, популярните водещи от “Взгляд”, заимстваше от техните методи, може би и смелост, и започна да прави едни иронични репортажи за корейската действителност и Ким Ир Сен. Връзката се правеше по т. нар. четирипроводка между София и Пхенян и беше много скъпа. И един ден ме извикаха в София и ме помолиха да я убедя деликатно да смекчи малко тона, защото беше направила репортаж за огромния паметник на Ким Ир Сен, издигнат приживе. “И аз попитах: “Какво толкова има, нали подобни репортажи правят и руснаците?”. Отговорът беше: Да, но Горбачов няма паметник, а Тодор Живков има и хората разбират, че Нери няма предвид само Ким Ир Сен”.

- А защо се провали телевизия  BIT?

- Аз не знам с точност. Тя беше ликвидирана по най-безболезнения начин, беше продадена и инвеститорът Павел Вълнев си върна парите, някои говорят, че даже е имал и печалба. Оказа се, че купувачът ще прави друга телевизия. Но защо тогава да дава милиони, той не купува ноу-хауто? И до днес не е направено нищо. Нери не ми е казвала нищо конкретно – кой е стимулирал или мотивирал купувачите да постъпят така. Очевидно те са изпълнили нечие предложение, на което не са могли да откажат.

- До последно Нери често критикуваше неуместни прояви на репортери и водещи и пишеше във фейсбук “Журналистико мио”. Какво не одобряваше най-много, може би репортажите от погребения?

- Именно. Потрисаше се от стремежа на репортерите да разплачат близките на някого, преживял трагедия. В Етичния кодекс на медиите навсякъде по света е записано, че не трябва да се тревожат хората в тяхната скръб, но това поголовно не се спазва у нас. Един от последните ѝ постове беше за случай на починало дете с подозрението, че “Бърза помощ” е закъсняла. Беше водеща новина и в трите национални телевизии и кадрите с плачещата майка буквално вбесиха Нери. Нейното верую беше, че журналистиката служи на обществото, а не гъделичка низките страсти.

- Вие също имате телевизия, вас критикувала ли ви е, или сферите ви на дейност бяха автономни?

- Аз не се бърках в нейната работа, тя в моята също. Но съм си мислел, че ако двамата бяхме направили екип, щеше да бъде много добре, защото се допълвахме. Аз бях силен в стратегическите идеи, а тя – в организацията и реализацията. Имахме такъв щастлив период – когато още преди 1989-а правехме “За един милиард”. Преди предаването се събирахме вкъщи с Нери и Живко Желев и буквално разигравахме сценария, затова и се получаваше и имахме толкова зрители. След това професионалните ни пътища се разделиха. Тя се пазеше някой да не каже, че Пловдивската обществена телевизия е нейна, и никога и не стъпи тук. Започна да я гледа чак в последните 2 години, когато ни затвориха заради пандемията. Аз пък нямах на стария си телевизор BIT, така че дори не съм я гледал. Взаимно се пазехме,

ако бяхме започнали да си даваме акъл, щяхме да си разрушим семейството

- Валидно ли е още клишето “мъжът на Нери”?

- Има го, разбира се. Преди 45 години тя беше жената на Евгений Тодоров, аз ѝ бях началник в БНТ – Пловдив. Това беше опасно, баща ми беше шеф на майка ми и вечер тя си позволяваше да прави разбор на работата му, което много го ядосваше. Затова се бях зарекъл, че няма да имам жена, с която да работим заедно, но се случи точно обратното. Но успявахме да не пренасяме професионалните проблеми в кухнята вкъщи.

Иначе аз никога не съм ревнувал, че тя стана по-прочута. А и имаше всякакви моменти. В Пловдив всички таксиметрови шофьори, които до един са много обществено активни, ме познават. И една вечер с Нери се прибираме с такси, водачът се обръща назад и казва на Нери: “Не ви познавам, госпожо, но ако вие сте съпруга на Евгений Тодоров, убедете го да се кандидатира за кмет”. Това беше едно малко мое удовлетворение.

- Сега внукът ви Тодор следва кино и телевизия, надявате ли да се тръгне по вашия път?

- Нери положи огромни усилия да го възпита. Тодор мина през един много тревожен за нас като баба и дядо период – стоеше денонощно със слушалките пред компютъра, забавляваше се с някакви игри и не учеше. Ние се притеснявахме, че нищо няма да излезе от него, но изведнъж в 12-и клас той захвърли слушалките и за 1 година стана мъж и отличник. Голямата мечта на Нери беше да види, че той се е представил добре на матурите. Не ѝ стигнаха 4 дни, за да види шестицата по български език. Но аз много се гордея с Тодор, виждам у него себе си на млади години. Онзиден ми беше на гости и 7 часа си говорихме. За кино и телевизия. А баба му ни гледаше от снимките по стената и се надявам да се е радвала.

CV на Евгений Тодоров

Роден на 4 август 1949 г. в Пловдив. Завършва “Славянска филология” в Софийския университет. Започва работа в радио “Пловдив”, а след това и в Регионалния телевизионен център.

Един от създателите на емблематичните преди 1989 г. предавания “За един милиард” и “Адрес 4000”. След промените основава една от първите частни телевизии у нас – Пловдивската обществена телевизия. Автор е на над 10 книги, последната от които е за съпругата му Нери Терзиева.