Докато Яна Язова е жива, творчеството ѝ се свързва или с връзката ѝ с професор Александър Балабанов, или с пола ѝ, който предразполага към повишена емоционалност. Романите ѝ не се издават приживе, тъй като тя отказва да приеме новия художествен похват - социалистическия реализъм.

Наричана е “правописната грешка на Балабанов”, изобразявана е в карикатури. След смъртта ѝ, обстоятелствата около която не са из яснени и до днес, досието ѝ е изтрито, а гробът ѝ е заличен.

Социалната тема на произведенията на Яна я отличава от всяка друга поетеса през 30-те години на XX век. Описаните от нея

образи на просяци и проститутки,

първият български роман за наркотрафика, който създава, предизвикват бурни обществени спорове. Язова прониква в психиката на социалните низини със задълбоченост, която по-късно ѝ помага да създаде историческата трилогия “Балкани” след години пътувания, ровене в библиотеки и бродене в манастири.

И въпреки това аз не я познавах. Не бях чувала името ѝ, не бях попадала на неин роман, когато разглеждах класическа българска литература в книжарниците. През 11-те си години изучаване на литература в училище не си спомням нито един учител, който да е изпуснал името Яна Язова от устата си. Как я открих в крайна сметка? Случайно, попадайки на снимка в интернет. Любопитството ми ме накара да отворя нейна стихосбирка. Стихът, който беляза запознанството ни, е:

Пораснах скрита, хубава, но вместо поглед имах си мъгла...

След това се запитах: Дали само тя се е загубила във времето? Или това е съдба, отредена ѝ като жена творец, бунтуваща се срещу нормите на тогавашна България?

 За годините ми, прекарани в гимназията,

само две женски имена се споменават в часовете по българска литература: Елисавета Багряна и Петя Дубарова.

И двете са представени на учениците само чрез едно тяхно произведение.

Не мога да изброя колко пъти съм препрочитала и анализирала цялата житейска и творческа история на Вазов, Ботев, Яворов, Далчев, Йовков, Елин Пелин. Присъстват в програмата на всяка нова учебна година.

Познавам трагедиите, помрачили живота им, идеалите, които са преследвали, несправедливостите, срещу които са се борели. Заради това ги изучаваме - тъй като са променили литературата ни завинаги. Нима жените писателки не са допринесли за промяната? Или имената им заслужават да бъдат споменавани само тогава, когато са обвързани с това на мъж, така както познаваме Мара Белчева? Учебната програма е изградена върху биографиите на мъже. Добавянето на писателки като Яна Язова до тях би означавало да се разкрие на учениците страна на българската литература и история, която е определяна като тревожна и проблематична.

Творци като Язова, Мара Белчева и Екатерина Ненчева са получавали критики, които е било възможно да се отправят само към една жена. И макар лириката им да е чувствена точно колкото на техните съвременници мъже, тя е приемана като

резултат на “стихията на пола им”.

А може би емоциите им са по-сложни за преподаване?

В едно от последните си стихотворения - “Ще бъда”, Яна Язова пише:

Ще бъде минало, каквото страдах.

Изминат ще е главоломен ход.

Затуй, че устоях и че не падах,

ще ме обича целия народ!

Писателката смята, че изкуството няма род и че писането е еманципацията на жената. Тя знае, че отстоявайки вярванията си, се обрича на обществена изолация. Нейната гледна точка, гледната точка на жената в българската литература, заслужава да бъде разказана. Нека учебниците донесат на жените писателки това, което тяхното време им е отнело - уважение и вечност.

Статията е написана по повод инициативата на Йорданка Фандъкова за мемориална пейка или паметник на Яна Язова, чийто гроб е безименен и до днес.

* Авторката е ученичка в 11-и клас на 9-а френска езикова гимназия.